Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (14)

Естетизация

В традицията от властта се очаква героика, мъдрост, трагизъм, все категории, свързани с готовността лидерът да се изправи гордо пред смъртта. Индиански вождове от снимките на антрополозите възпроизвеждат този архетип: те са намръщени и страшни, леко неадекватни на фона на лавината от усмихнати лица в социалните мрежи.

В прочутата диалектика на господаря и слугата Хегел легитимира властта на първия с това, че е готов да отиде „до край“, за да бъде признат за субект на свободната си воля; обратно, слуга става онзи, който трепери за живота си и е готов да се нагажда към обстоятелствата. Основен ресурс на управника до самия 20-ти век е верността към някакво „себе си“: фамилна история, завети на пророци, идеологии. Той е онзи неподвижен център, който организира обществените движения.

И после нещо се случи: политиците почнаха да се стремят да бъдат интересни. Тази периферна естетическа категория се озова в центъра на публичността.

Трудно е да ситуираме обрата във времето; може би той идва неусетно, успоредно с маргинализирането на насилието в демократичния свят и обезсмислянето на мъжествения властови тюмос. Промяната става истински видима от втората половина на 90-те години, когато глобализацията е в разгара си и новите комуникации завладяват света. На политическия терен излиза медийният магнат Берлускони; американски ПР-и продават на руснаците алкохолизирания и непопулярен Елцин на изборите през 1996 г.; във Венецуела Уго Чавес почва телевизионното си предаване „Ало Президенте!“, на което посвещава по 40 часа седмично в директен контакт с „обикновените хора“. Жанрът се радва на популярност и до днес: през 2018 г. държавната руска телевизия започна серията „Москва. Кремъл. Путин“, която представя всекидневието на президента: той спортува, жали за жертви, обича децата, плаши диви животни. Такива предавания създават човешки интерес към президентите в места като Казахстан или Туркменистан. Ровенето в интимния мир се практикува отдавна и в демократичния свят; различното при авторитарните режими е, че тази интимност е монополизирана и грижливо цензурирана за постигане на търсения художествен образ.

Откъде дойде императивът да бъдеш интересен?

Изобилието на медии и комуникационни канали, породено от дигиталната революция, но и от либерализирането на развитите общества *, постави битката за вниманието на публиката в центъра на публичното пространство. Днес цензура трудно може да се осъществи и всяко послание стига до гражданите — ако не в традиционна медия, то в личен блог, в туитър, ако не през светлия, то през тъмния интернет. Ако политиците вече нямат монопол върху информационните канали, който да бранят с готовността си да „отидат до край“, те се оказват в съвсем нова ситуация: трябва да се борят за внимание на един все по-състезателен пазар. Също както и протестиращите граждани, които търсят нови изразни средства, нови каузи, радикални послания. Насилието е заменено от разнообразни стратегии на „прелъстяването“ — метафора, превърната от Жан Бодрияр в политологически термин. Интересният политик не е непременно популист, макар че в голяма степен репертоарите им са близки, доколкото става дума за овладяването на медийната сцена. Интересният политик може и да не бъде популист; популистът днес обикновено се стреми да бъде интересен.

Че развитието на средствата подменя целите е известно отдавна. Пресата е в основата на националната идентичност. Радиото и високоговорителят раждат тоталитарните режими на 20-ти век. Телевизията дава тласък на консумативните общества след Втората световна война. Когато Хитлер или Сталин държат своите речи по радиото, те разполагат с монопол върху вниманието на аудиторията, защото няма особен избор, а да ловиш чужди станции е предателство, за което можеш да идеш на лагер. В този смисъл подобни диктатори могат да бъдат верни на себе си до самия налуден край. Новият медиен демагог се състезава за внимание сред много други като него и това променя всичко: той трябва да е сценарист, ПР-специалист, имидж-мейкър, социолог, който непрестанно държи ръка на пулса на общественото мнение.

Законите на политическото неусетно са изместени от законите на популярната култура.

Какви са те?

Медийното шоу предполага запомнящ се образ: политикът днес трябва да е звезда, т.е. не да е известен, защото прави онова, което трябва, а защото се отклонява от нормата и въплъщава някакъв трансгресивен фантазъм на публиката. Старите жанрове „военен герой“, „политически затворник, лежал за възгледите си“, „наследник на виден род“ сякаш са поомръзнали. На тяхно място се появяват — ексцентричен милиардер като Тимински в Полша или Роз Перо в Америка; звезда на крикета и секссимвол като премиера на Пакистан Имран Кан; „успял в чужбина“ българин като Жорж Ганчев или дори бивш цар, какъвто беше премиерът Симеон Сакскобургготски. Разказът за героя охотно се подхваща от медиите, особено ако към него има визуален материал, например луксозен дом (апартаментът на Тръмп в Ню Йорк е целият позлатен), забавно куче (прибрания от приют Немо на семейство Макрон вдига крак на позлатено кресло в Елисейския дворец), добра физическа форма (Путин скача с парашут или плува в подводница).

Сексскандалите, които едно време съсипваха репутацията на политици^[1], днес ги правят интересни. Над седемдесет годишният Берлускони плени въображението на сънародниците си със своето „бунга-бунга“, което трябва да значи сексуална оргия; Тръмп се оказа обкръжен от сексбомби, на които плаща, за да мълчат; Путин се жени за млада звезда гимнастичка; Макрон пък обратно, излиза на сцената в романтичен брак с 24 години по-възрастната си учителка от гимназията. За да се запомни, историята трябва да съдържа нещо удивително, свръхмерно.

Интересните персонажи често са белязани с някакъв гимик точно както това се прави в телевизионните сериали (гимик е онзи повтарящ се детайл, по който разпознаваме съответното действащо лице — например стария шлифер на Коломбо). Такива са смешната прическа на Тръмп, футболната страст на Борисов, любовта към виното на Юнкер. За колоритния бивш външен министър и конкурент на Мей за лидерския пост в партията на торите Борис Джонсън, известен с еротичния си хумор, ексцентрично поведение и неугледно облекло се говори, че нарочно разрошва косата си преди ТВ интервю, защото рошавия вид бил част от „бранда Борис“.

За да се задържи вниманието на презадоволената съвременна публика, един сюжет трябва да предлага обрати. Обичайният политологически термин е „драматизация“: за да бъде въздействащо политическото решение трябва да се представи като неочаквано решение на сякаш безнадеждна ситуация в последния момент. Така Тръмп се срещна с председателя на Северна Корея Ким сякаш на дни преди ужасяващата ядрена война, с която сам беше заплашил. Тереза Мей няколко пъти се завъртя на пети по темата Брексит в момента, в който мислим, че всичко е загубено и вървим към тежки икономически последствия за двете страни. Гръцката Сириза тържествено спечели референдум за отхвърляне на „немския диктат“ — очаквахме катаклизъм, излизане от еврото, може би край на целия европейски проект — и изведнъж остър завой, споразумяват се и Гърция почва да изпълнява програмата на европейската „тройка“ за цели 8 години. Този художествен похват чудесно владее г-н Борисов, който внезапно подава оставки, внезапно решава да даде едни пари, които преди е отказвал, внезапно променя позицията си по строежа на атомната централа в Белене.

Обръщам внимание на това, че новият медиен политик внезапно променя позициите си не просто (или не само) защото е популист и няма убеждения: това изисква съвременната икономика на вниманието. В определен смисъл новите медии сами го тласкат към подобни ходове. Сравнете това с по-старата формата на телевизионния сериал: тя изисква всяка седмица нещо да се случва, да се разделят, после да си предлагат брак, после да си изневеряват… Още по-резки обрати предлага туитър-платформата, където непрекъснато трябва да съобщаваш нещо, за да поддържаш вниманието и да съществуваш. Майстор на туитъра се оказа Тръмп, който сутринта разпуска НАТО, вечерта обявява, че Алиансът е много важен за световната сигурност. Става дума за принципа, според който функционират социалните мрежи: политикът трябва непрекъснато да ги захранва с интересни неща, които да е препращат, лайкват, рейтват, пародират.

Третият момент ще формулирам малко наивно, за да стане по-ясен: управникът днес може да бъде лош. Цялата история на културата представя властта откъм страната на доброто. Тя, разбира се, наказва и може да отвори портите на ада, когато не се изпълнява волята й, но това пак се мисли като израз на един по-висш морален ред. Съвременният управник не е непременно добрият: по-важно да бъде интересен. Нали сме наясно, че положителните герои в модерната литература обикновено са скучни, а вниманието ни привличат сложни, противоречиви характери? Така е устроена психиката; травматичните моменти се запечатват в паметта, а позитивните се сливат с потока на нормалното.

Лидерите почват да говорят грубо, да прекрачват норми на доброто възпитание, да обиждат на етническа или полова идентичност. Възходът на крайната десница през последните години се дължи и на това: нови политици искат да привлекат вниманието и го правят като си позволяват отвратително медийно поведение, което ражда скандали — но както знаем от сферата на изкуството, скандалът е най-прекият път към славата. Сексуализирането на изказа е най-драстичния знак за обрата; сексът продава. Така в Италия (докато Берлускони се отдаваше на своята бунга-бунга) Умберто Боси заяви, че северната лига има здрава ерекция за победа, а създателят на популисткото движение „Пет звезди“ Бепе Грило крещеше по митингите си управниците „да вървят да им го сложат отзад“. В български вариант медийни вълни предизвикват реплики като тези между Волен Сидеров, който обвини Яне Янев, че е хомосексуалист, а Янев — че Сидеров бил импотент.

Граденето на интересен със своята скандалност персонаж понякога минава отвъд стилистиката: новата медийна среда прави обществата търпими към скриване на данъци, офшорни сметки, семейственост в партийните назначения. Понякога дори осъдени за криминални престъпления политици се явяват на избори и печелят. Да бъдеш интересен и познат на публиката се оказва по-важно от това да бъдеш харесан; няма лоша реклама, казват в маркетинга, важното е не какво, а че говорят за теб.

Накрая, всеки сюжет предполага въображаема сцена — с разделяне на добри и лоши, с перипетии и преки пътеки, със заплахи и чудодейни оръжия. Медийният спектакъл по принцип представя нещо, което прекъсва обичайния ход на нещата и поставя зрителя пред драматични ситуации: терористична атака, урагани, тотален срив на икономиката, с една дума необичайни събития, които стават медийни вируси и тръгват да се разпространяват сами (Kellner 2017). За разлика от предшествениците си интересният политик не се задоволява с обстоятелствата и сам активно сменя декорите — приятелите стават врагове, желаното вчера днес възмущава, а правилата на играта внезапно се променят във всяка следваща серия. Разбира се, светът е станал по-сложен и обективно се налага много повече лавиране. Но има и друго обяснение, което ще намерим отново в популярните жанрове. Ако шахът има едни и същи правила в продължение на хилядолетия, в компютърните игри днес следващото ниво задържа вниманието ви като въвежда нови оръжия и препятствия, ако фигурките, които досега са падали сега излитат нагоре, ако лявото става дясно.

В репертоара на интересните политици има повтарящи се теми — може би се учат един от друг, може би просто такава е логиката на медийната сцена. Някои пеят и играят в телевизионни шоупрограми, други разказват интересни събития от личния си живот в „интимни“ интервюта, а все повече и направо в социалните мрежи. Представят се като обикновени хора от народа: такава е ролята, която игра Найджъл Фараж, често позирайки пред камерите кретенски ухилен като натурален народен човек; така Бойко Борисов умиляваше публиката с почти Дикенсоновия си разказ за това как събирал помията от почивните станции на номенклатурата в Банкя да храни прасето на бедната си майка. Идентификацията с героя е основна задача на популярната култура, а в политиката това не е много лесно, защото онзи, който се е издигнал, по определение вече не е като нас. Идва на помощ американската мечта за самонаправилия се човек — милиардерът, почнал с една ябълка, която продал и купил две. Бил като нас и успял, значи можем да успеем и ние.

Вниманието ни е така устроено, че успяваме да се идентифицираме само с един персонаж. В американските трилъри например, той е обикновен човек, с жена, дете, лична драма (например разведен, разделен от детето си), който успява да прояви необикновена храброст и да спаси света от извънземни и накрая даже да се погрижи и за семейството си. Ако имаме предвид този похват — създаване на идентификационен център на творбата — ще разберем, защо новите политически формации често са от лидерски тип: това не е защото изведнъж са се народили нови Хитлеровци и Сталиновци, а защото в бясната надпревара за внимание продуктът трябва да центрира погледа в една точка. През идентификационния персонаж публиката получава онова, което иска: социални възмущения^[2], етнически омрази, есхатологични настроения за „рестарт на системата“.

Лидерът въплъщава желанието за скъсване със старата корумпирана политика и екзистенциален реванш на оскърбените и унижените, той отрича партийната система със станалото безинтересно деление на ляво и дясно; в някои крайни случаи той дори дава израз на откровено фолклорен и антиелитарен конспиративен мироглед: в Унгария Орбан печели изборите с абсурдната теза, че филантропът Сорос праща мигранти, за да подмени населението на Европа с мюсюлмани; в България лидери на БСП през 2018 г. твърдяха, че чума по животните няма и югоизточните райони нарочно се обезлюдяват, за да се заселват с араби. Тези разкази са много интересни, защото плашат, преобръщат очевидностите и потвърждават най-лошите неща, които си мислим за властта. Конспиративната теория впрочем по определение не може да бъде отхвърлена, защото всеки опит за това се превръща в контрааргумент: нарочно отричат, значи нещо крият. Не е случайно това, че в битката за публика популярната култура днес екранизира и най-абсурдните слухове — ядреният ускорител в Церн щял да създаде черна дупка, която да погълне земята — не закъснява и филмът „Черната дупка“ (2016). По съвсем подобен начин интересният политик огласява онова, което публиката си мисли и съответно — иска да чуе: онези там, богатите, успешните, те са мафия, заговорничат тайно срещу нас обикновените хора. Конкретните инструменти на заговора остава да роди творческото въображение — тайни споразумения, сломяващи волята лъчения или химикали, медийно промиване на мозъци.

Разбира се, демократичните общества продължават някак да се управляват, откъдето следва, че всичко казано по-горе може да се възприеме и като елемент от театъра, който властта играе, за да си прави пропаганда. Проблемът е, че наместо да участва в демократичното взимане на решения, гражданинът все повече се задоволява с подобни естетически похвати от сферата на шоубизнеса. Това го отчуждава още повече от политическото, което и без това е загубило от екзистенциалната си важност заради десетилетията мир и благоденствие.

Интересите са засенчени от интересното.

Нийл Фъргюсън е сред онези, които обръщат внимание на механизма, по който се е случил обратът. Шеметното увеличение на каналите за информация през последните години фрагментира обществото, защото хората имат тенденцията да се събират в ехо-стаи според нагласите си. Това усилва предразсъдъците и прави все по-труден демократичния дебат. В новата среда има тенденция към радикализиране на посланията, защото само най-силните гласове могат да изплуват над дигиталното море — шансът един туит да бъде препратен се увеличава с 20% за всяка радикална оценъчна дума, употребена в него. Изследвания на учени от MIT за периода 2006–2017 г. пък показват, че фалшивите новини имат тенденцията да се разпространяват 6 пъти по-бързо от истинските; причина е, че те съдържат нещо отклоняващо се, невероятно. С една дума — интересни са.

 

 

Cas Mudde, Cristybal Rovira Kaltwasser (2017) Populism: a very short introduction. Oxford and New York: Oxford University Press.

Douglas Kellner (2017) American nightmare Donald Trump. Media spectacle and Authoritarian populism, Boston, Rotherdam, Taipee: Sense Publishers.

Niall Furguson (2018) The square and the tower: networks power from the freemasons to facebook. Penguin.

Sianne Ngai (2012) Our aesthetic cathegories. The zany, the cute, the interesting. Harvard University Press.