Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (13)

Единство

Политическото поле е парадоксално: от една страна то представлява битка на интереси, защото никоя власт не е взета завинаги. От друга основното занимание на управника е да прави невъзможното — да произвежда единство.

Символичното действие е перформативно в смисъла на Остин и Сърл, „прави неща с думи“. За да успее, то трябва да блокира обичайната употреба на знаците, за да ни накара да търсим отвъд тях друг, по-висок смисъл.

Когато владетелят нарече поданиците свои деца, той произвежда метафора^[1], която пренася от семейството в политиката моралното задължение те да му се подчиняват, както децата се подчиняват на родителите. Други метафори царят е пастир или градинар, пазител, стожер, крепост. В някои африкански култури той докарва дъжд и осигурява плодородие на ниви и животни; в Япония — удържа мира в света като стои дълго без да трепне с тежка корона на главата. Съвременният лидер успокоява финансовите пазари като се появява уверено усмихнат по телевизията и пуска небрежни шеги. Символичен смисъл може да има театрализиран двубой, в който царят побеждава злите сили; такъв може да има сексуалният му акт, с който създава потомство. Обратно, когато той почне да остарява и губи физическите си сили, това предизвиква общ упадък на държавата, плодородието намалява, враговете стават дръзки. Неслучайно преглеждането на царското гърне сутрин от лекаря във френския двор е акт с държавническо значение, какъвто днес бюлетина за здравословното състояние на президента в някои демокрации. Има култури, където престарелият шеф ще бъде убит, за да тръгне наново космическият цикъл — смесеното с кръвта му зърно се смята за по-плодовито.

Способността на царя да обединява идва от това, че той е различен: това му дава възможност да се издигне над конфликтуващите страни и да въздава справедливост. Често раждането му е съпътствано от знамение, например много ярка звезда на небето. Понякога идва отдалеч — в древността е странник, в европейското Средновековие — чужденец, в Китайската империя живее изолиран от света в Забранения град. Показното му потребление, въплъщаващо фантазма за щастие на дадената епоха (пищно облекло и храна, замъци с нова стая за всеки нов ден или нова девственица за всяка нова нощ…), го извежда извън този свят на грижи и недоимък, приближава го до божественото.

Според някои изследователи разделянето на светска от духовна власт е късно явление, свързано с появата на специализирана прослойка от професионални свещеници. Свикнали сме да мислим, пишат Грейбър и Салинс, че човекът обожествява царя, но „всъщност исторически и по-точно е да се каже, че божеството се хуманизира“ (Graeber, Sahlins 2017: 3).

В началото теологико-политическото е синкретично: шефът е персонализация на онези отвъдни сили, на които трябва да се подчинява обикновеният човек: царят е потомък на боговете или пък техен образ тук, на земята, както вярват в Египет. Божествен статут му дава ритуалното въплъщение, основано на древни митове, а Александър Велики и римските императори се обожествяват сами. В предисторическите времена царят съди, жени, проклина, общува с божествата чрез жертвоприношения. Височайшият допир буквално лекува: във френския и английски двор през 16-17-ти век опашка от хора чакат кралят да ги докосне и да излекува магически скрофулозата им. Сакралният момент се усеща и до днес, когато лидерът се появи на празник, погребение, театрална постановка — всичко става по-значимо и дори хора, които малко по-рано са се подигравали с властника, изведнъж неудържимо се усмихват, чувстват се уважени, възвисени.

Божественият характер не е прищявка: той поставя лидера над останалите и прави възможно той да балансира противоположните интереси на хората тук долу, в греховния свят, като така осъществява невъзможното политическо единство. Анализирайки фигурата на средновековния монарх, Канторовиц ще въведе темата за двете тела на краля: едното смъртно, което си отива с физическата кончина на конкретния човек, другото — безсмъртно, свързано с идеалната идея за кралската институция, в което се въплъщава новият престолонаследник („Краят е мъртъв, да живее кралят!“). Политическата теология на всички познати ни епохи предполага вяра в това безсмъртно, надредно тяло на властта.

Говоря в мъжки род не за да подценя жените. В повечето човешки общества властовите позиции контролират мъже, а дори там, където напред излезе жена, политическата сценография обикновено я снабдява с мъжки атрибути: жени-фараони като Хатшепсут (15 в. пр.н.е.) според канона се изобразяват с фалшива брада; легендарната папеса Йоана е преоблечена като мъж; а женските персонификации на националните държави Мариана, Германия, Хелвеция, а и Княжество България неизменно държат в ръка мечове и гледат страшно.

Няма консенсус защо политическата власт най-често упражняват мъжки фигури; знаем, че е така и при най-близките ни родственици, шимпанзетата. Алфа-мъжкарят е индивид, който не само успява да победи и сплаши конкурентите: той умее да печели съюзници, да утешава набитите, да вика по-силно от всички. Гъделичка бебетата на женските, макар мъжките обикновено да не проявяват интерес към малките, раздава щедро храна, разтървава каращи се поданици и се чувства длъжен да защити стадото при нападение (De Waal 1998). Не очакваме ли точно това от нашите човешки лидери? Основното не е непременно силата (20-годишният стажант със сигурност е по-силен физически от 60-годишният шеф на директорския борд!); лидерите притежават способността да правят коалиции.

Но защо в такъв случай толкова рядко начело излизат жени — тези, които според психолозите притежават по-добрите комуникативни способности? Палеоантропологията няма отговор. Може би мъжете развиват политически умения в хода на ловуването и войната — дейности свързани с практикуване на насилие, а жените се специализират в опазване на живота. Докато едните се грижат за стадото като цяло, другите са съсредоточени върху собствените си малки, върху частния си интерес, така да се каже. В древна Гърция подобна е опозицията между „полис“ и „ойкос“ — публичното пространство на града и частното на дома. Откъдето „политика“ и „икономика“ — мъжете са политически същества, жените — икономически. „Мъже“ и „жени“ разбира се тук са социални, не биологически понятия: ако на жената не се позволява да излиза от къщи, както е в много култури, включително в прекрасната древна Атина, тя естествено развива икономически, т.е. домакински, не политически умения. Веднъж освободена от културните окови, тя скоро намира мястото си и на обществената сцена.

По подобен начин царят е социална роля на надредно човешко същество, която включва мъжки атрибути като войнственост и смелост, емоции като гордост и гняв (афекти от рода на тюмоса), но наред с това грижа за общото благо, от която следва щедрост, справедливост, безкористност. Пред него свеждат глава, за да покажат покорство (така впрочем свеждат глави и шимпанзетата пред алфата); в много култури е забранено да го поглеждат или заговарят без разрешение^[2]. Във властовата сценография обикновено той е по-високо от останалите, така че да ги обхваща с поглед; разположен е във физическия център на групата и я подрежда йерархично според близостта до собствената си особа.

Днес ритуалът изглежда малко декоративен остатък от други времена; възприемаме го като една опция сред други възможни спектакли — може да повикаш поп да ти окади новия офис или фън шуй специалист да го ориентира според енергийните потоци, може и тия неща да ти се виждат глупави — санкция няма да има. В собствения си смисъл обаче ритуалите са строго нормативни: те закрепват обществения ред със символични действия без да оставят място за избор. Изричането на клетва прави от неистините, които бихте казали, престъпление; перформативните действия на общинския служител в брачната церемония имат многогодишни последствия за живота ви оттук нататък. Ритуалното действие е по определение колективно, то трябва да установи консенсус около някакво положение — например почитаме еди-каква си дата или пък избрахме за президент еди-кой си^[3]. Ритуалното действие ангажира тялото, което физически присъства в сакралното време-пространство: това е така, защото основна задача на ставащото е да предизвика емоции, да ни ангажира телесно в един нормативен естезис, при който всички са приучени в съответния момент да изпитат едно и също — тъга, гордост, радост. За целта се мобилизират всевъзможни ресурси: поезия, музика, особено осветление, внушителна архитектура. Всяко неадекватното чувстване (президентът изпада в истеричен смях докато се заклева?) обществото строго ще санкционира. Самите тела са обработени така, че да се движат в унисон с исканата емоция — застават на колене, танцуват, пеят възторжено химна или пък се движат бавно след катафалката, както става в депресивни състояния.

Много ритуали нямат нищо общо с политическата власт. Но най-тържествени и съответно най-контролирани от невидима обществена принуда до ден-днешен си остават тези на властта: коронациите, клетвите, военните паради, поклоненията. Фигурата на управника си запазва централна роля дори в събития, които наглед нямат нищо общо с поста му. Защо се вълнуваме, когато на футболния мач присъства президентът, защо му поверяваме да връчва купата? Защо рейтингът му скача с няколко пункта при победа на страната му, макар че с нищо не е допринесъл за успеха?

И тук идва модерната епоха, която носи със себе си едно все по-дълбоко естетизиране на политическото. Не казвам, че в предишните епохи властта не борави с образов арсенал, за да внушава покорство. В традиционните общества първо идва вярата в сакралното, после страхът от насилието, а чак тогава естетическото преживяване; символ — сабя — палитра, в този ред. Модерността разомагьосва божествената легитимност на управляващите, а демокрацията минимизира насилието и изтласква образите му извън публичната сфера. На властта остава да се крепи основно на едната естетика: разказват ни някакви неща за лидерите, възвеличават ги в художествена форма, пропагандират ги през медиите. Но зад това не стои нито вяра в тяхната отвъдност, нито истински страх.

Победата на естетиката означава, че от нас се очаква не да мислим управниците като други, а обратно, да се идентифицираме с тях като със себеподобни. Да съпреживяваме човешките им трепети, да подражаваме на житейския им път или да им се подиграваме както правим с близките си. „Никой не е герой за домашния си прислужник“ гласи един афоризъм, приписван на Мадам дьо Севиние: естетизираната от медиите политическа среда прави така, че никой управник не може вече да има ореола на божественото, моралното, героичното — виждаме ги невчесани, сънливи, по долни гащи, така да се каже.

Ритуалът не е изчезнал разбира се и ролята на церемониалната политика продължава да е важна в страни като България или Македония, където непрекъснато някой иска извинения за обиди, друг изказва сакрализирани позиции по исторически теми. Не е изчезнал и в САЩ или Франция, където цял месец погребват президенти и „пантеонизират^[4]“ национални герои. Но политическото единство вече отдавна не се крепи на ритуалното единство. Водеща днес е станала деритуализацията, която ни позволява да се идентифицираме с онези, които преди бяха онтологично други, божествени, отвъдни. Питат политиците за личния им живот, разобличават различни техни слабости и престъпления, снимат ги в излагащи пози. Новото единство на обществото се постига по негативен път — като се показва отново и отново, че мястото на властта е празно и там може да се озове всеки от нас — да поиграе мислено на цар, после да се върне към всекидневието си.

David Graeber, Marshal Sahlins (2017) Theses on kings, in: Graeber, Sahlins (eds) On Kings, Chicago: Hau books, 1–23.

Jeffrey Alexander, Jason Mast (2006) Symbolic action in theory and practice: the cultural pragmatics of symbolic action, in: Jeffrey Alexander, Bernhard Giesen, Jason Mast (eds.), Social Performance Symbolic Action, Cultural Pragmatics, and Ritual, Cambridge University Press.

Frans de Waal (1998) Chimpanzee politics. Power and sex among apes. Baltimore: John Hopkins University Press.