Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (12)

Другаде

Желанието да се преселиш на по-добро място невинаги е било така естествено, както ни изглежда днес. Дори номадските племена се раздвижват, притиснати от нужда, както е при Великото преселение, когато в азиатските степи настава суша и пастирски народи тръгват на запад. Китайската империя, чието име „Джонг-гуа“ идва от „централна държава“, не проявява сериозен интерес към света отвъд своите граници: какво да правят някъде далеч, при диваците? Дори войнствените римляни завземат Гърция, която смятат за люлка на цивилизацията, но не пренасят империята си там, а обратно, отмъкват гръцките статуи, докарват гръцките философи в Рим да учат децата им, а гръцките актьори — да ги забавляват в театрите.

И преди модерната епоха има военна експанзия, заселват се нови земи, основават се градове. Но културните митове обикновено подтикват човека да се завърне при своите, та да бъде погребан при предците си. Изгнанието е сред най-тежките наказания и когато бива поставен пред изкушението да получи безсмъртие, но да остане завинаги при нимфата Калипсо, Одисей предпочита да продължи, за да завърши пътя си и да умре у дома.

С началото на капитализма в Европа се случва едно удивително преобръщане: изкушението на далечното почва да измества верността към близкото. Впрочем човешкото желание е свързано с движение; лингвистичната интуиция на много езици го представя като „отнасяне“, „отвличане“, „вън-поставеност“^[1]. Разсъждавайки за това откъде идва стойността на нещата, Георг Зимел пише:

Ние желаем предметите само ако те не са ни дадени за непосредствена употреба и наслада… Стойността нараства с увеличаването на разстоянието между потребителя и източника на неговата наслада. (Simmel 1900/1978: 63, 66)

Три жанра набират скорост през 16. век: разкази за екзотични пътешествия, свързани с откриването и завладяването на Новия свят, утопически мечтания за едно друго, по-добре устроено общество, вдъхновени от трактата на Томас Мор и романи тип пикареска, разказващ за приключенията на скитника мошеник („пикаро“), който пътува без котва през многообразието на живота. Това са и три типа критика на „тук“ от името на едно по-добро или по-интересно „там“ — три подкани за пътуване.

Фантазмът обаче фрагментира реалността, изрязва от нея онова парче, което съответства на емоцията ни и изтласква от „кадъра“ всичко излишно. Изобразеното другаде е опростено и натоварено едновременно с обаяние и ужас. Да вземем прочутия случай, описан в дневника на Колумб, когато той кара туземците да му се подчиняват, „предсказвайки“ лунното затъмнение от 29/02/1504. Читателят може да си фантазира как става божество сред диваците благодарение на днешното си знание — без да се сеща за непознатата змия, която често ухапва неподготвените божества в джунглата. В „Утопия“ Мор говори за периодическата размяна на жилища между жителите и ние се възхищаваме от липсата на частна собственост, стига в съзнанието ни да не възникне представата за съдебния пристав, който изхвърля нас самите от къщи. Такава е логика на желанието: представям си едно, но със същия този акт на въображението орязвам всичко останало. Да искам един друг мой възможен живот означава да си представям отделни аспекти от него, проецирани върху различни сцени: в един разказ се жертвам за идеите си, в друг карам охолен живот, в трети справедливо наказвам лошите. Фантазмът за другостта изглежда тотализиращ, но той всъщност фрагментира желанието на различни сюжети.

Основните ресурси на всяка власт, това са другото време и другото пространство. В миналото пребивават културните герои, предците, родоначалниците. Онова, което се е случило в митичното време на първоначалата днес не може да се променя; така за гърците примерът на героите от Илиадата векове наред е ръководство за живота, за евреите — поуките на Петокнижието. В миналото се привиждат всякакви прекрасни неща, които днес сме загубили и следва да се чувстваме виновни за това. Тогава нравите са били по-чисти, воините по-смели, мъдреците по-мъдри. Движението напред е всъщност връщане към примера им; но тях ги няма, за да кажат какво всъщност са имали предвид, ето защо миналото е изцяло в ръцете на днешните управници.

В модерната епоха постепенно времето е детронирано, властта започва да борави със сякаш неутралното в ценностно отношение пространство — това близо, онова далеч, това в центъра, онова в периферията (това е голямата тема на Мишел Фуко). Ресурсът на славните предтечи почва да губи своята легитимираща мощ, защото през новото време става очевидно, че съвременните хора живеят по-добре от предците си, знаят и могат повече. Историческият роман екзотизира и с това отдалечава от нас миналото. По логиката на прогреса настоящето следва не да се учи, а да се оттласква от неговата примитивност.

Географското другаде, което идва да замени миналото, разбира се е свързано с жажда за завоевания. Разказът за златната градина Кориканча на инките разпалва алчността на испанските завоеватели; обвеяният с мечтания изток, откъдето идват подправки, коприна и скъпоценности, ожесточава европейската колониална експанзия. Новото е, че окупираната територия продължава да е друга: за разлика от предишните завладени територии, които стават част от империите, колониите запазват своята радикална различност — не само защото са физически далеч и защото населението е антропологически особено. Разликата се поддържа целенасочено с политически и икономически средства. Защо? Капитализмът е „световна система“ (Wallerstein 1974), доколкото отделните места участват в голямото разпределение на труда. Обаче напук на хомогенизиращия се свят, въображението диференцира все повече отделните места. Практическото следствие е, че така се легитимира неравенството между местата — че за една и съща работа в САЩ ти плащат десет пъти повече отколкото в Мексико, където пък ще вземеш също толкова повече отколкото в Бангладеш. Няма зъл умисъл — просто тука е едно, там друго.

Изоставащите опитват да догонят развитите страни; някога успяват, някога напротив, неравенствата се задълбочават, но резултатът на това бясно състезание е, че различията на местата не изчезват, а в най-добрия случай се разнообразяват: на едни места трудът е по-евтин, на други — ресурсите, на трети пък е хубаво да се ходи на почивка. Работата е там, че за да функционира, световната капиталистическа система се нуждае от разлики, които да генерират печалби; зад разликите в цените стоят културалистките стереотипи, расистките предубеждения.

Модерният политик обещава да води страната си към по-добър живот: споменатата вече утопическа фантазия от времето на Мор се разполага някъде далеч, на неоткрит още остров, където живеят невиждани в Европа човешки същества. Похватът се състои в това времето да се представи като пространство — онова, което авторът иска да се случи в бъдещето, се описва като вече станало някъде другаде. Опрян върху утопическата визия, вождът, фюрерът, лидерът^[2] води народа към по-доброто място, което сякаш вече съществува.

Реформаторите на религията от Лутер до Кромуел (за да не се връщаме до Исус Христос или Буда), разказват за един по-морален свят. Специфичното в модерната епоха е, че желаното другаде почва да добива политически, икономически социални очертания. Френската революция (1789) разбива местните общности, за да установи пространството на националната държава, в което (в идеална перспектива) всички имат равното право да пътуват, да търгуват, да участват в обществения живот. Ако вярваме на Карл Полани, английският либерален капитализъм е също такъв утопичен проект, налаган целенасочено от управляващите през първата половина на 19-ти век чрез мерки за разбиване на гилдиите, спиране на помощите за бедните, приватизиране на земята, прогонване на хората от селата в градовете и т.н.

Най-обсъждана е комунистическата утопия, макар че тя като че ли в най-малка степен беше осъществена. В наивните си версии от Кампанела до Фурие и Оуен^[3], утопията има физически очертания на град напомнящ манастир. От цялата плетеница на човешки отношения са изведени напред равенството, солидарността, стремежът към просвета; тъмните страни на човешката природа са ликвидирани от колективния разум. Около две години трае опитът на Оуен да даде живот на своята „Нова хармония“ през 1824; Фурие сам не успява да осъществи идеята си за фаланстера (от гръцката военна фаланга + манастир), но две такива комуни, вдъхновени от идеите му, биват основани в Америка през 40-те и 50-те на 19-ти в. Проектите за общности, където да се живее алтернативно, са мощен ресурс за легитимиране на харизматични лидери. Обикновено става дума за религиозните общности тип мормони или кибуц, но в модерната епоха тя често се основава на икономически или политически алтернативи, например кооперациите, студентските братства, хипикомуните, та дори и протестните палаткови лагери, където за времето на акцията се възцарява топла, маргинална общност тип комунитас (по Виктор Търнър). Всички тези начинания изглеждат съвършено различни, но между тях има и нещо общо: човекът изведнъж се пренася в утопичен свят, където всичко е друго.

Марксизмът идва с претенцията не да организира отделни комуни и алтернативни общности, а да направи друго цялото общество. Затова марксистите се пазят да дават облик на комунизма отвъд няколкото магически фрази „от всекиго според способностите, всекиму според нуждите“ и „свободното развитие на всекиго е условие за свободното развитие на всички“. В какъв смисъл тогава комунистическото общество е някакво желано другаде, сравнимо с царството на инките или фаланстера на Фурие? Марксизмът мисли прогреса като машина, която действа отвъд човешката воля: историческите закони автоматично ще доведат до комунистическото общество — в този смисъл то е вече съществуващо в предопределеното бъдеще, защото, както казах, времето се мисли като пространство. Марксистките революционери водят масите нататък както номадските вождове водят своите към по-добри пасища. Откъдето тяхната легитимност.

Накрая другаде, това е пространство, където се консумират други неща. Този вид мечтание, възникнало в разказите на пътешествениците, се масовизира през индустриалната епоха, когато въпросът вече не е, че някъде имат какво да ядат. Световете на потребление се размножават, изкушенията растат, възникват все нови и нови обекти на желание, които са пред очите ни заради удивителната медийна прозрачност на глобализиращия се свят. Някъде карат по-големи коли, другаде имат последния модел мобилни телефони, лежат на плажа с коктейли или се разхождат из уютни градове. Как да стигнем там, в царството на потреблението? Ами трябва да сме готови да рушим завареното общество, да работим повече, да реформираме, да изпълняваме това, което искат от нас.

Парадоксално изглежда, че дори режимите от съветски тип разчитат на тази технология на желанието. Самата комунистическа утопия обикновено се представя като рог на изобилието, когато човек ще работи само за удоволствие и разбира се капиталистическата система ще е отдавна „догонена и надбягана“ (Хрушчов). Но как успява тази мечта да легитимира огромните усилия, изисквани от населението, които можем да наречем извънпазарна експлоатация? С образа на същия този загниващ капитализъм, подобно на който искаме да консумираме и ние. През цялото време ограденият с телени мрежи социалистически лагер си запазва поглед през една ключалка в посока запад, благодарение на търговията, пътуванията, туризма. Най-интересното явление това са валутните магазини, които дават сетивен наглед на другостта в света на упадъчното западно потребление — „Кореком“ у нас, „Берьозка“ в СССР, „Интершоп“ в ГДР, „Чинар“ в Азербайджан, „Каштан“ в Украйна, „Магазините на дружбата“ в Китай… Чрез тях се осъществява съвършено формулата на желанието, както го разбира психоанализата: от една страна примамлив образ, от друга — забрана.

Припомняйки си момчешките потребителски мечтания, родени от проникнали зад Желязната завеса предмети от Запад, Йосиф Бродски пише:

Именно ние бяхме истинските, а може би единствените западняци. С инстинктивния си индивидуализъм, задълбочаван ежедневно от колективистичното общество, с омразата към всякаква групова принадлежност, било партийна, било местна или — по онова време — семейна, ние бяхме по американци от самите американци. (Бродски 2003: 14–15)

Чудно ли е, че падането на режима се изрази в едно всеобщо хукване в западна посока? Акумулираното в продължение на десетилетия желание у „по американците от самите американци“ беше създало огромна миграционна енергия и оставаше само бентът да се отпуши.

Отношение към потребителското другаде има и растящият пазар на преживявания в сферата на туризма, забавленията, популярната култура. Местата се диференцират, разгаря се борба за уникална идентичност, която не се смесва с никоя друга, понякога прибягват дори до съдебни процеси; например австралийските аборигени претендират, че никой няма право да използва техния духов инструмент диджериду без тяхно разрешение, а индианците в Америка — короната от пера.

В тази по същество търговска война се появява един особен тип туристически национализъм, силно развит в страни като Гърция, България, Хърватска, Австрия, Македония, Турция, Италия. Местната гордост се хипертрофира до фантастични размери; наместо върху настоящето, националната енергия се фокусира върху миналото, където текат символични войни по фронтовете на различни исторически епохи. Политическите лидери водят народа си към това другаде, което, предполага се, е по-високата истина за самите нас — великото минало, което ще продаваме на чужденците.

Старите властници водят народа си нанякъде най-вече в моменти на криза — например когато евреите трябва да избягат от египетски плен и да намерят нова родина, когато номадите от степите тръгват към Европа. В останалото време тяхната легитимност идва от това, че успяват да удържат обществото стабилно и да противостоят на опасните по същество промени. Модерната епоха обръща тази логика: новият лидер променя, реформира, разбърква обществото. И не защото се е случила криза — самият той предизвиква непрекъснато кризите, за да може да оправдае лидерството си.

 

 

Georg Simmel (1900/1978) The Philosophy of Money. London: Routeledge.

Foucault, Michel (1984) Des espaces auters. Conférence au Cercle d’études architecturales, 14 mars 1967, Dits et ecrits, t. IV. Paris: Gallimard. 752–762.

Immanuel Wallerstein (1974) The Modern World System: Capitalist Agriculture and the Origins of the European World Economy in the Sixteenth Century. New York: Academic Press.

Йосиф Бродски (2003) Трофейно, в: За скръбта и разума. София: Факел експрес, 5–22.

Карл Маркс, Фридрих Енгелс (1848/1974) Манифест на комунистическата партия. София: Партиздат.