Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (10)

Харизма

Персонажите от митологията въплъщават качества. Арес е винаги войнствен и избухлив; Афродита — красива и нежна. Хитростта на Одисей идва от Атина Палада, защото смъртният човек може да е и умен, и глупав, а богинята е неизменно мъдра. Трябва културно усилие, за да се научи човекът да се абстрахира от антропоморфните характеристики и да почне да мисли в чисти понятия, но персонализацията никога няма да изчезне напълно.

Политиците традицията мисли по модела на боговете, с които те впрочем претендират, че имат привилегировани връзки; предполага се, че притежават непреходни и вечни качества подобно на трансцендентните им колеги. Царят е мярка за смелост, справедливост, благополучие, потентност. Подобни персонификации предполагат сложна културна сценография.

Вземете показното потребление. То не е просто индивидуална потребност на властника, а споделен фантазъм, защото скъпите одежди, ритуални салтанати и многолюдните хареми имат за основна цел да предизвикват идентификация от страна на поданиците. Владетелят е идеализираното ни аз; той има това, за което мечтаем и ние. От психоанализата знаем, че идентификацията е амбивалентно нещо: ако искам да съм на негово място, значи искам него да го няма. Но примесването на възхищение и почит със завист и агресия само усилва ролята му в обществото, защото натоварените със силни емоции обекти имат повече реалност. Владетелят е топос, около който се структурират силовите линии на социалното пространство — едни са близо, други далеч, едни го следват, други го нападат.

Преди индустриалната епоха в политиката няма истински идейни алтернативи: въпросът е на кого си лично верен, в коя котерия участваш. Известно колебание можем да имаме за религиозните войни в Европа през 16 и 17 в., предизвикани от Реформацията и завършили с въведения от Вестфалския мир принцип „какъвто владетелят, такава религията“.

Но да мислим дилемата между католицизъм и протестантство като политическа изглежда анахронизъм — следват религиозния лидер не заради обществените промени, които обещава, а защото вярват, че именно той е по-истинският християнин. Не са политически и селските гладни бунтове; хората искат хляб, не политически алтернативи, каквито едва ли си представят. Дори в обезглавяването на Луи 16-ти в хода на радикализиращата се Френска революция често се търси личният мотив: той е слаб, нерешителен, някои го смятат за хомосексуален; Мария-Антоанета пък е екзекутирана преди всичко защото е чужденка.

Собствено политически идеологии се отделят от персонификациите на властта едва през 19-ти век; полето се разпределя между монархисти и републиканци, социалисти и клерикали, либерали и консерватори, умерени и радикали. Това ново положение политолозите неусетно превърнаха в норма на демокрацията, приемайки, че гражданите следват своя рационално разбран интерес и излъчват онези представители, които ще защитават именно него. Осъзнаването на интереса е лайтмотив за марксистите, за които пролетариатът от класа „в себе си“ трябва да се превърне в „класа за себе си“. Теорията на рационалния избор пък представя политическите процеси като резултат от индивидуални избори, където всеки отделен индивид следва прагматично своя интерес. Общата нагласа е, че алтернативи има, те са разбираеми за масите и всеки знае добре интереса си (или поне някаква партия може да му обясни какъв е той). На този нормативен фона, да харесваш даден лидер по някакви други причини изглежда грешка в системата. Тази грешка за по-лесно наричаме „харизма“ — особен „дар“ (от гръцки — каризма), който му придава надчовешки, неразбираеми за обичайния разум качества.

Но имало ли е някога управление, където ирационално-човешкото да е отсъствало? Лидерът на някого дава, на друг се гневи, трети побеждава, а чак после идва това дали е от партията на уигите или торите. Революционният контра-лидер пък увлича със своята непокорност и морална чистота, чак после с идеите си.

С понятието за харизма Макс Вебер оставя теоретична пролука в „желязната клетка“ на модерността, която за него е „разомагьосване“ на света: всъщност харизматикът е тъкмо магия, „чудо, тайна, авторитет“ — според определението на властта от Достоевски. Харизматичните феномени най-често се случват в периоди на катаклизми, войни, дълбоки социални промени, когато са разклатени устоите на обичайния ред и хората търсят опора в нечовешки уверения в себе си лидер^[1]. Когато изпитанията преминат и обществото се успокои, то се връща към лидери излъчени от традицията или според правилата, пише Вебер, а харизмата става всекидневие, рутинизира се до скучна бюрокрация.

Но това рутинизиране не е безпроблемно. След смъртта на Вебер през 1920 излъчването на лидери чрез демократичен вот се генерализира; в политическата борба наред с вестниците се включват кинопрегледите, радиото, телевизията, а днес и социалните мрежи. Харизмата на лидерите не само не изчезва, но започва да се произвежда индустриално.

Най-видимо е това при тоталитарните режими, които макар терористични, всъщност са дълбоко зависими от масовата подкрепа на населението. Хитлер е най-снимания човек за времето си, Кастро държи речи по осем часа пред омаяни слушатели, Ким Чен-ун устройва невиждани фойерверки с балистични ракети. Но медийната харизма се произвежда не по-малко активно и в демократичните общества. Де Гол не е политическа програма на десницата, а въплъщение на независима Франция (името му значи „от Галия“); Кенеди успява да модернизира обществото и защото успява да спечели американците с младостта и красотата си; Мама Меркел символизира мъдростта и стабилността на европейския проект. За да стигнем до мускулите на Путин, който непрекъснато се снима гол до кръста, до седемдесетгодишния Берлускони, въплъщаваш легендарния латински любовник или народното излъчване на здравеняка Бойко Борисов.

Не казвам, че програмните обещания нямат значение, а че обикновено нещата се случват обратно на онова, което си мислим. В един все по-сложен свят програмите по необходимост си противоречат, доколкото са обърнати към социални групи с различни интереси. Вземете кандидата Доналд Тръмп: от една страна той обещава намаляване на данъците, което е в интерес на бизнеса, от друга — протекционизъм и спиране на притока на емигранти, което върви против тези интереси, от една страна; от една страна привилегирован милиардер и наследник, от друга — защитник на работниците от западналия Ръждив пояс. Избирателят първо се идентифицира с персонажа — брутален, действен, извън истаблишмънта, медийно познат, успешен… — после си намира елемент от програмата му, с който да оправдае вече направения несъзнателно свой избор. Нека добавя един семиотически аспект на проблема: програмните идеи, както аналитичното мислене изобщо, по определение фрагментират полето на мисълта, а човек търси да се идентифицира с нещо цялостно и единно, каквото е персоната на лидера.

Но ще сгрешим, ако си мислим, че успешния харизматик има еднозначно определими черти — характер, семейство, тяло. Индустрията на харизмата днес знае, че за да се осъществи афективния пренос, персонажът трябва да оставя място за различните индивидуални проекции. Да бъде празно означаемо, което гражданите да изпълват отново и отново със смисъл. Така ще разберем, защо старата пропаганда ревниво крие личния живот на диктатори като Сталин, Хитлер или Мао, а новата обратно ни залива с всевъзможна, разнопосочна информация за тях.

Харизмата не е човек, а съсредоточие на фантазми.

Victor Turner (1982) From Ritual to Theatre. The human seriousness of play. Performing arts journal publications, New York.

Weber, Max (1978/1922) The Three Types of Legitimate Rule in: Economy and Society, Guenther Roth and Claus Wittich (eds.). Berkeley: University of California Press.