Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (1)

Предложените текстове са сбити в тази степен не заради желанието ми да бъда афористичен; опитвам да се състезавам с подкастите на Ютюб, които се превръщат в основен вектор на просветата днес. Четенето на чужди мисли почва да ни се вижда загуба на време, ако не подкрепят нашите собствени, а пък аз, разбира се, не знам с какви точно мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам различни посоки, в които той сам да тръгва и ги доразвива.

Реших, че едно системно, академично представяне на политическата антропология, с исторически преглед, библиография, справочен апарат и всичко останало рискува да отегчи, затова обходих темата по проблеми — без ред, като кръстопът от въпроси и противоречия. Целта е четящият да си присвоява подхвърлените идеи и да ги развива като свои, да прави връзки между теми, епохи, мисловни системи.

Политическата антропология възниква с изследването на ацефалните (бездържавни) общества: за нейно начало условно се смята сборникът на Фортес и Еванс-Причард, посветен на африканските политически системи (1940), където за първи път се поставя въпросът как е възможно да се управляват общества, в които няма писани закони и държавни институции. По едни странен начин това питане става актуално отново днес, когато държавите са в криза, под натиск както отгоре, така и отдолу — от глобалните организации, съюзи, търговия, но и от овластяващите се, все по-непокорни граждани. Как е възможно политическото в този нова ситуация — не ацефална, а да кажем полицефална? Лайтмотив на тези текстове е неусетното изместване на старите антропологически механизми към медийната сцена или с други думи: естетизирането на политическото.