Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (9)

9

Брейдън и мистър Вандербилт не се обърнаха към нея, не реагираха по никакъв начин. Изглежда не я чуваха и не я виждаха, макар да бе точно пред тях.

— Брейдън, аз съм! — извика Серафина по-силно, пристъпвайки още по-близо до тях. — Мистър Вандербилт, аз съм, Серафина! Не ме ли чувате?

Но никой от тях не реагира. Не можеше да повярва. Това бе невъзможно.

— Брейдън! — изкрещя като луда.

Стоеше право пред тях, а те не я виждаха! Какво, за бога, ставаше тук? Цялата се разтрепери от страх.

Мистър Вандербилт потупа Брейдън по рамото и се изправи, приготвяйки се да се върне при гостите.

— Остани тук колкото искаш — каза той нежно. — Но когато се почувстваш добре, помисли дали да не слезеш долу на приема.

— Добре — каза Брейдън. — Наистина е красиво. Виждам светлините оттук.

— Мисля, че таткото на Серафина се опитва да освети толкова ярко „Билтмор“, че да й е по-лесно да открие пътя към дома — каза мистър Вандербилт с тих и меланхоличен глас.

Гидиън, все още на седем-осем метра встрани, се загледа в отдалечаващия се господар на имението, после погледна мрачно към Брейдън.

— Гидиън, чуваш ли ме, момче? — обърна се Серафина към стария си приятел, но той не погледна към нея и дългите му заострени уши не щръкнаха. Просто се взираше все така тъжно в Брейдън.

Как бе възможно всичко това? Тя стоеше пред тях, съвсем на открито, като пълна луна в ясна нощ.

Серафина се вгледа в Брейдън, после погледна и себе си. Лунните лъчи минаваха през покритата с лози решетка над нея и блещукаха по тялото й, осветявайки я с тайнствена разпокъсана бяла светлина.

Дали наистина съм тук, запита се тя.

Или все още съм под земята в ковчега и просто си представям, че съм изпълзяла навън?

Да не би да съм омагьосана?

Да не съм станала някакъв призрак, демон или дух?

Замисли се колко бързо успя да избяга от създанието с хищните нокти в гората, колко умело се изплъзна на магьосника, как тихо се промъкна покрай всички гости на партито.

Изтри напиращите в очите й сълзи, които се канеха да прелеят като от кладенец. Какво бе станало с нея?

Реши, че е крайно време да прекрати всичко това, и пристъпи към Брейдън.

— Аз съм, Брейдън. Върнах се. Аз съм — каза тя отново с треперлив глас.

Но той не реагира. Гледаше към осветената от луната гора и към полетата. Сърцето му, изглежда, бе сломено, погледът му бе потънал в мрак. На лицето му бе изписано напрежение, каквото никога досега не бе виждала.

Серафина повдигна едната си ръка и я погледна. Бавно я завъртя на една страна, после на друга. Струваше й се напълно нормална и все пак той не я виждаше. Преди малко бе почувствала глад, но може би бе, защото видя храната на партито. Изпита болка, когато падна от дървото, но може би просто знаеше, че трябва да я заболи. Дали просто си спомняше как трябва да усеща нещата?

Брейдън въздъхна тежко, дълго, после се надигна, за да се изправи. Хвана се за облегалката на пейката и с голямо усилие, с треперещи ръце, успя да застане прав на изкривените си крака. Стоеше приведен, наклонен, сякаш тялото му е било счупено. Очевидно изтощен от усилието, остана така, за да си почине, облягайки рамо на колоната.

Когато се опита да направи няколко крачки напред, отначало изглеждаше, че ще успее, но после трепна и кракът му се подгъна. Металната шина се изви и той изгуби равновесие. Серафина инстинктивно се спусна да го хване, за да не падне, но въпреки това той се стовари на земята, стенейки от болка, когато се блъсна в чакъла.

Смутена тя отстъпи назад. Беше сигурна, че стигна до него навреме, но не успя да го задържи.

Докато Брейдън се мъчеше да се надигне, отново пристъпи към него и го сграбчи за ръката, за да му помогне. Първо й се стори, че го докосва. Трябваше да го докосва, защото видя как ръцете й се допират до него. Но после бавно осъзна, че всъщност не го усеща така, както би трябвало — не чувства топлината на живото му тяло. Знаеше, че трябва. Можеше да си представи какво е усещането. Но това бе по-скоро спомен за усещане.

Душата й помнеше физическия свят така, както човек с ампутиран крайник лежи в болницата и си спомня отрязания си крак, усеща движенията му, изпитва болка в него, въпреки че го няма.

Серафина се протегна бавно и се опита да докосне рамото на Брейдън, после и голата му ръка. Там имаше нещо, нещо физическо, материално, но не можеше да усети топлината му, и бе съвсем ясно, че той също не може да я усети.

До този момент тя бе взаимодействала със света въз основа на спомените от миналия си живот. Но сега бе като инвалида, който вижда с очите си, че кракът му липсва. Вече проумяваше, че не може да повлияе на физическия свят около себе си. И сякаш колкото по-ясно осъзнаваше какво й се е случило, толкова повече избледняваше от реалността, толкова по-призрачна ставаше.

Стисна зъби и се опита да се задържи в този свят, но нямаше смисъл. Притисна ръце към лицето си и затвори очи, опита се просто да диша. Разплака се от объркване и страх. В стомаха й се надигна замайващо гадене. Струваше й се, че ей сега ще припадне, но трябваше да се овладее на всяка цена.

Брейдън бавно се повлече към каменния парапет на терасата. Хвана се за парапета за подкрепа, докато се взираше навън в нощта. Изглеждаше потънал в мисли, сякаш си спомняше нещо. Отначало Серафина си помисли, че се взира към дърветата и облаците, струпали се в нощното небе, но после осъзна, че гледа в посоката, от която бе дошла. Гледаше точно към гробището и полянката с ангела.

— Не, не е изчезнала — каза Брейдън на глас, сякаш чичо му още бе тук. — Тя е мъртва и погребана.