Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (7)

7

Серафина се спусна да си намери прикритие, премести се по-далеч по тънките клонки на дървото, въпреки че те се привеждаха и се огъваха от вятъра и я повдигаха и спускаха с резки движения, от които стомахът й се бунтуваше.

Огледа клоните от отсрещната страна на реката. Преди минута й се струваха прекалено далеч, за да скочи, но сега мускулите й направо горяха и цялото й тяло се тресеше от паника.

Фокусира се върху клона, до който трябваше да се добере, приведе глава, за да проучи ъгъла, после се метна напред с яростен рев.

Докато прелиташе във въздуха, си се представи като черната пантера, която бе скрита някъде вътре в нея, и се опита да се преобрази. Виждаше пантерата съвсем ясно в ума си. Това бе моментът. Тя бе във въздуха.

Трябваше да го направи сега!

Но промяната не се случи.

Протегна се отчаяно напред с тънките си човешки ръце, докато се рееше във въздуха, опита се да се докопа до клоните на бора от другата страна. Щом усети, че ръцете й докосват клоните, стисна здраво. Беше успяла! Но тялото й се бе залюляло прекалено и се изпусна и продължи да пада.

Размахваше ръце, протягаше ги във всички посоки, докато се опитваше да се хване за нещо, каквото и да е, по пътя надолу.

Фрасна се в дебел клон. Болезненият удар изкара въздуха от дробовете й. Изви се настрани и яростно се опита да се вкопчи в клона, но не успя.

Продължи да пада, удари се в по-долния клон, протегна се, падна, сграбчи го, падна, подхлъзна се отново, протегна се, подхлъзна се, после пак сграбчи нещо, ръмжейки гневно, и най-накрая се задържа.

Озова се вкопчена в голям клон на боровото дърво на около петнайсет метра по-долу от мястото, където бе започнала да пада. Ръцете и краката й бяха издраскани и кървяха. Дългият й извит гръбнак, обикновено толкова гъвкав и здрав, я болеше жестоко. При опитите да се хване за твърдите клони, докато падаше, слабите й човешки нокти болезнено се бяха забили в пръстите й.

Боеше се да не предизвика още повече шум, отколкото вече бе вдигнала, и все още трепереше от болката от шеметното падане, но стисна зъби и бързо изпълзя под вътрешните клони, за да се скрие.

Надзърна от тайното си местенце, сигурна, че магьосникът вече я е чул. Очакваше да види как се взира към нея, как прави заклинание или призовава някоя от черните си форми да я довърши.

Вместо това към нея се понесе димящата съскаща синя топка от горяща светлина, рееше се сред дърветата, осветяваше всичко наоколо с ярък ореол, а през това време магьосникът гледаше отдолу. Серафина се сви още повече в скривалището си сред гъсталака от борови иглички, докато зловещата топка приближаваше.

Жужащата горяща светлина миришеше на гръмотевична буря и наелектризира косата й. Но тя остана скрита на мястото си, макар цялата й кожа да вибрираше.

Накрая светлинката се понесе нататък и магьосникът продължи пътя си през гората.

Серафина въздъхна тежко от облекчение и отново задиша нормално.

Наблюдаваше как магьосникът върви през израслите по речния бряг папрати. Той се наведе и отскубна някакво растение от земята, после продължи.

Внезапно Серафина забеляза нещо с ъгълчето на окото си, нещо, което се придвижваше по-близо до нея. Обърна глава и видя голяма сребриста паяжина, блещукаща на звездната светлина, а осмокракият й собственик висеше в далечния край и я наблюдаваше с многобройните си очи. Когато паякът помръдна, малките капчици роса по мрежата заблестяха на светлината, някои се откъсваха и падаха към мекия горски килим, други се стичаха като живак по нишките. Серафина знаеше, че е невъзможно, но бе готова да се закълне, че не просто вижда капките, а и чува спускането им по нишките на паяжината. Дори усещаше как се плъзгат, като потръпване по гръбнака й.

Стресна се и се отдръпна от паяжината, после погледна надолу към гората. Друидът магьосник, или който и да бе той, сега се бе отпуснал на колене. Горящото синьо кълбо се рееше над него като фенер и му даваше светлина, за да може да си свърши работата. Той ровеше в блатистата част в края на реката и събираше високите месоядни растения с формата на кана, които растяха там.

Тъкмо когато Серафина се канеше да пропълзи нататък, магьосникът проговори. Не спря работата си, нито се огледа. Не проговори с дълбок и страховит глас, както очакваше тя, а с изненадващо нежен, спокоен и равен тон. Сякаш Серафина не се криеше на дърво на трийсет метра назад, а се бе свила в храстите долу до него.

— Не те виждам, но знам, че си тук — разнесе се гласът му.