Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (57)

57

Онази нощ Серафина се измъкна от „Билтмор“ точно когато луната се издигаше на небето от изток. Четирите й крака леко се спуснаха по предната тераса, после по стълбите и през тревата към дърветата.

Когато Уейса я забеляза, размаха опашка и се затича.

Искаш да се състезаваме, така ли, помисли си Серафина и се втурна светкавично след него.

Последва приятеля си през гората, промушваше се сред папратите, прескачаше поточетата, тичаше между скалите… Сърцето й бе изпълнено с радост, която само движението може да донесе.

Уейса я причака, приклекнал на една канара, и скочи върху нея, докато тя минаваше под него. Двата дивокота се заиграха в приятелска схватка, а след това Серафина се извъртя и хукна напред, принуждавайки Уейса да я преследва.

Обичаше да тича през гората заедно с него. Сетивата й оживяваха, чувстваше мускулите си мощни и уверени. Обичаше скоростта и вятъра, усещането за меките й лапи по земята, грациозността на опашката, с която бързо променяше посоката. Когато тичаше като черна пантера, тя бе всичко, което някога бе мечтала да бъде.

След надбягването двамата с Уейса отидоха на скалата, която гледаше към голямата река. Спряха на ръба, запъхтени и щастливи, и се загледаха в осветения от луната пейзаж пред тях. Пороите бяха спрели, реките и гората бавно се връщаха към естественото си състояние.

Сърцето на Серафина прескочи един удар, когато забеляза движение на едно възвишение в далечината.

Погледна Уейса. Той също го бе видял.

Тъмните фигури бяха далеч и тя не можеше да разбере какво точно са. Бяха само сенки и се движеха бързо и със скокове сред скалите на билото. После станаха по-ясни.

Силуетите на три пуми се очертаха на далечния хребет, прострял се под светлината на изгряващата луна.

Сърцето на Серафина трепна. Една от пумите изглеждаше по-голяма от другите две по-млади и по-слаби котки.

Развълнувани, Серафина и Уейса се втурнаха към хребета, за да ги посрещнат.

Петте котки се събраха и затъркаха глави и рамене една в друга. Майка й бе силна и могъща както винаги, а малките бяха толкова пораснали!

Серафина, майка й и Уейса се преобразиха в човешка форма.

Серафина погледна красивото лице на майка си, високите й остри скули и дългата златиста коса. Видя сълзите в златистокехлибарените й очи, които нежно се взираха в нея. Двете се приближиха и се прегърнаха.

— Серафина… — замърка като котка майка й, притискайки я силно.

— Мамо… — прошепна момичето и се отпусна в топлината на прегръдката й.

— Когато чух, че си жива, плаках от радост и веднага се втурнах насам.

Серафина държеше майка си здраво. Усещаше топлината на нейната любов, която се вливаше в тялото й. След като бяха разделени толкова много нощи, сега отново бяха заедно.

Внезапно си спомни как когато бе малко момиченце, се промъкваше из залите на „Билтмор“ и се взираше в лицето на всяка жена, която срещне, чудейки се дали това е лицето на майка й. Спомни си как още първата нощ в гората, когато видя очите на майка си, разбра коя е. Струваше й се толкова отдавна, но усещането, любовта, която чувстваше в сърцето си, бе същата.

Преди няколко месеца, когато за първи път срещна майка си, тя научи толкова много от нея, за живота в гората, за дивокотите. Научи много какво означава да е Серафина. Но сега знаеше, че въпреки всичко, което бе преживяла оттогава, все още има много неща, които трябва да открие и овладее. Едва започваше да живее в този свят и се нуждаеше от майка си, за да я напътства. Духът и тялото, сърцето и душата, светлината и тъмнината… искаше да научи всичко.

Знаеше, че всичко й предстои, и това й донесе усещане за покой.

През цялата нощ петте котки тичаха, скачаха и се гонеха из гората, надолу в долините и нагоре по хребетите. Нощта бе тяхното царство. Серафина бе открила своя вид, семейството си, първичните създания, от които бе част.

Късно през нощта най-после се върнаха на мястото, откъдето започнаха, на ръба на възвишението над реката, обърнато към планините в далечината. Уейса се преобрази в човешката си форма и Серафина го последва.

В очите на приятеля й имаше странно изражение, което я притесни. Виждаше, че нещо го измъчва.

Серафина го погледна въпросително, но той извърна глава.

Тя пристъпи към него и докосна ръката му.

Накрая Уейса вдигна очи.

— Трябва да говоря с теб, Серафина — започна с тъжен глас.

Сърцето й се сви.

— Кажи ми какво става — подкани с потреперващ глас.

— Сега, когато си в безопасност и майка ти се върна, аз… — Уейса се поколеба.

— Какво има, Уейса? — попита тя отново, макар всъщност да не искаше да знае отговора. Искаше да върне времето назад, всичко да си е както преди.

— Мисля, че е време да вървя.

Очите й се насълзиха.

— Не, Уейса…

— Когато най-после отмъстих за семейството си, вярвах, че ще възстановя баланса. Вярвах, че това ще излекува сърцето ми. Но когато мисля за сестра ми и братята ми… За майка ми и баща ми… Все още е тук… празнотата вътре в мен. Семейството ми е мъртво, трябва да го приема, но искам да разбера дали някои от дивокотите на чероките са оцелели. Юрая разпръсна моите хора. Трябва да ги намеря. Трябва да им кажа какво се случи тук и че вече не е нужно да се страхуват. Трябва да ги върна обратно…

Серафина се вгледа в него. Не искаше да се съгласява с думите му. Не искаше да го пуска. Искаше да му се разкрещи и да настоява да остане. Искаше да го сграбчи и да го накара да остане.

Но знаеше, че не трябва. Знаеше, че трябва да го пусне, да му позволи да си тръгне. Ако хората му все още бяха там, трябваше да ги намери, трябваше да ги събере. Това правеше той. Спасяваше хората точно както бе спасил нея.

— Разбирам — тихо каза тя.

Уейса бавно я повдигна в ръцете си и я прегърна здраво, Серафина също го прегърна и за един миг душите им се сляха. Тя изведнъж си спомни дивото рошаво момче, което се бори с нея срещу вълкодавите, спомни си ужасната самота, която усети, когато осъзна, че е изчезнал в мрака и може би няма да го види отново. Спомни как се скри в пещерата с момчето, което й бе оставило загадката, за да може да го открие, как я бутна във водопада, за да я научи да плува, как се биха заедно, как тичаха заедно, как й каза, че тя може да бъде всичко, което си представи и поиска да бъде.

— Бъди дръзка, Серафина — каза той с треперещ от вълнение глас.

— Бъди дързък, Уейса — отвърна тя. — Върви и намери хората си. И помни, че независимо какво се случи, тук имаш семейство. Имаш майка ми, брат ми и сестра ми, имаш мен.

Той кимна мълчаливо, после бавно се отдалечи. Преобрази се и изчезна в гората.

Серафина остана с майка си и малките й до нея и се загледа след приятеля си. За последно го видя как върви по хребета, а после той се сля със сребристата светлина на блестящата луна и се скри от погледа й.