Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (55)

55

Серафина внимателно събра черния плащ от пода на банкетната зала. Той веднага започна да се гърчи и извива в ръцете й.

Има и други пътища, по които можеш да тръгнеш… разнесе се яростно съскане отвътре. Наметалото се опита да се изплъзне от ръцете й, сякаш знаеше какво възнамерява да направи с него. Не затворникът говореше с нея, а самият плащ.

Серафина искаше да го пусне, да се освободи от него, но знаеше, че не може. Стисна го още по-здраво и погледна Брейдън.

— Вземи мистрия и хоросан.

Докато Брейдън търсеше нужните неща, тя забеляза, че повърхността на сребърната катарама вече не е празна, отново бе гравирана с плетеница от лози и тръни, обвити около едно-единствено лице сред сенките.

Двамата с Брейдън излязоха навън сами. Искаха колкото се може по-малко хора да знаят къде ще скрият плаща.

Тръгнаха през тъмните градини надолу към езерото.

Наметни ме и ще имаш сила, каквато не можеш да си представиш… Ще можеш да летиш… Ще имаш живот за какъвто дори не си мечтала… изсъска плащът.

Серафина усещаше как съзнанието й се поддава на увещанията му, изпитваше болезнено желание да отговори на изречените със съскащ глас молби. Искаше да го наметне, да го носи, да го използва. Изсмуквайки човешките души, плащът даваше на този, който го носи, върховна сила, но тя знаеше, че трябва да устои.

— Ето го — каза Брейдън, когато стигнаха до езерото.

Двамата пропълзяха през металния улей и се вмъкнаха в канавката.

Заедно можем да постигнем върховното познание, Серафина…

— Не смей да използваш името ми! — изръмжа тя и стисна плаща в юмруците си, отказвайки да го слуша.

Брейдън носеше фенера, лопатата и инструментите, докато се промъкваха през тесния тухлен тунел под езерото. Сега в него нямаше вода, но бе влажен от струйките, стичащи се от черните водорасли, които покриваха стените.

Помисли си за онова, което пороби, продължаваше плащът. Сега всичко е в твоите ръце…

Серафина стисна още по-здраво плаща и продължи да крачи все по-навътре и по-надълбоко в тунела, докато стигнаха до най-ниската му и тъмна част.

— Това е мястото — каза Брейдън.

— Бързо — каза Серафина.

Просто ме сложи на раменете си и цялата власт на Юрая ще бъде твоя… прошепна й плащът.

Серафина не можеше да си представи знанията и силите, които щеше да получи, но усещаше, че ръцете й треперят, докато притиска гърчещото се наметало към гърдите си. О, колко много искаше да го наметне!

— Брейдън, моля те, побързай! — извика тя.

Брейдън бързо разкопа тухлите с лопатата, после се отпусна на колене и ги извади една по една с ръце. На това място вече имаше плитка дупка, където преди бе крил черния плащ, но Серафина каза:

— Направи я по-дълбока.

Брейдън грабна лопатата и прокопа още половин метър надолу.

Заедно ще владеем хиляди заклинания… изсъска плащът.

— По-дълбоко — каза Серафина.

Заедно никога няма да умрем…

— По-дълбоко! — каза отново Серафина.

Ръцете на Брейдън започнаха да кървят, от дъбовата дръжка на лопатата му се образуваха мехури, но той не се оплака и не възрази. Виждаше как тялото на Серафина трепери, виждаше болката, изписана на лицето й, и просто продължаваше да копае.

— Още колко? — попита той, без да спира.

— Два метра — отвърна Серафина. — Два метра по-надолу.

Когато Брейдън най-сетне приключи с копаенето, тя скочи долу и постави черния плащ на дъното на дупката. Набута полите на плаща възможно най-дълбоко, после ги притисна с длани. Плащът изсъска и затрака като змия, която се бореше срещу нея.

— Зарови го! — грубо извика Серафина на Брейдън, а гласът й прозвуча смущаващо подобно на гласа на плаща.

— Зарови го, Брейдън, зарови го… — просъска отново тя и този път бе очевидно. Гласът на плаща излезе от гърлото й.

С широко разтворени от страх очи Брейдън припряно започна да хвърля мокрия чакъл в дупката — първо с шепи, после с лопатата. Пръстта постепенно изпълваше гроба. Серафина притискаше плаща и имаше чувството, че го дави. Усещаше как пръстта я затрупва и притиска от всички страни.

— Трябва да излезеш оттам, Серафина! — изкрещя Брейдън.

Просто ме сложи… изсъска плащът.

— Продължавай! — изпищя тя, притискайки наметалото надолу под мръсотията, докато то се гърчеше в ръцете й. — Зарови го!

Накрая, когато пръстта бе около нея и плащът бе напълно покрит и заровен, тя се покатери нагоре. Брейдън я повдигна при себе си.

Двамата напълниха останалата част от гроба с пръст, тъпкаха я с крака, скачаха отгоре, докато не стана абсолютно твърда.

После, отпуснати на ръце и колене, използваха мистрията, за да сложат дебел слой хоросан върху пръстта.

— Още — настоя Серафина. — Възможно най-дебело.

Когато хоросанът хвана, поставиха тухлите отново на местата им. Докато ги слагаха, сивият хоросан се процеди в тесните отвори между тях.

Тухла по тухла, затваряха черния плащ.

Тухла по тухла, заглушаваха дрезгавия му глас.

Тухла по тухла, заровиха врага си долу.

Когато приключиха и хоросанът се втвърди, Серафина се втренчи подозрително в тухления под, очаквайки да види как коварната черна тъкан се промушва стремително през пукнатините в мазилката като малки пълзящи пръсти и гласът й просъсква да го наметне на раменете си.

Но нямаше нито звук, нито движение.

Бяха заровили черния плащ и Юрая веднъж завинаги.

Плащът и неговият затворник щяха да останат под езерото, погребани в небелязан гроб, покрити с тухли, за да се гърчат в мрак под мрака.