Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (48)

48

Серафина падна на колене на поляната пред „Билтмор“, гърдите й се надигаха неспокойно от страх. Бързо се изправи на крака и погледна към далечната планина. Вече не можеше да види пламъците. Върхът на планината, където се проведе битката, бе черен, гъст облак дим се издигаше високо в небето.

Уейса стоеше до нея и също гледаше към планината, а на лицето му бе изписан ужас.

Земята около „Билтмор“ бе тежко пострадала от наводнението и част от фасадата на къщата бе повредена, но засега бурята беше отстъпила и слънцето скоро щеше да изгрее.

— Връщам се там, за да го намеря — заяви Серафина и тръгна към планината.

— Чакай — сграбчи ръката й Уейса.

Стомахът на Серафина бе стегнат на възел. Мразеше да стои неподвижно, когато можеше да се движи.

— Не можем да чакаме тук, Уейса. Хайде, трябва да му помогнем.

Но той се обърна и се загледа към нещо в далечината.

Талази от сутрешна мъгла се стелеха през дърветата и над широките затревени площи пред имението. Изгряващото слънце разсичаше мъглата с лъчите си и светлината им озаряваше фасадата на къщата, изпъстряйки я с трептящи златни линии.

— A-wi-e-qua го е довел у дома — изрече тихо Уейса с глас, изпълнен с благоговение.

Серафина не разбра какво каза. Но после видя стадо елени уапити да излизат бавно и безшумно от горската мъгла.

Елените на Блу Ридж бяха големи и величествени горски същества, които Серафина познаваше само от рисунките в книгите на мистър Вандербилт. Бе невъзможно да се види такъв елен, защото последният от тези едри планински бозайници бе убит от ловците преди повече от сто години. После си спомни за голямото животно, подобно на елен, което Брейдън бе повикал, за да отнесе Роуина на сигурно място.

Възможно ли бе някои от тях да са оцелели през всичките тези години, скрити дълбоко в планинските котловини и в сенчестите блата, където никой не можеше да ги намери? Дали се показваха едва сега, защото Брейдън ги бе помолил за помощ?

Водачът бе огромен звяр, тежащ поне петстотин килограма, с пищни рога, извисяващи се на повече от метър над главата му като величествената корона на горски цар. Брейдън яздеше на гърба на царя, хванат с една ръка за гъстата му тъмнокафява козина, а с другата прикрепяше ранената Роуина, която лежеше отпусната на шията му. Лосът поведе стадото в бавна процесия през тревата към Серафина и Уейса.

Серафина усети как я залива вълна на облекчение. Втурна се напред и помогна на уморения си пострадал и изцапан със сажди приятел да слезе от гърба на елена. Дрехите му бяха изгорени и разкъсани, но явно не бе ранен сериозно.

Уейса внимателно свали отпуснатото тяло на Роуина от гърба на елена и я понесе на ръце. Дългата коса на момичето се спускаше чак до земята, но то още бе в безсъзнание.

Брейдън се обърна към царя на елените и прошепна:

— Благодаря ти, приятелю.

Стадото бавно се върна обратно в гората и изчезна сред сутрешната мъгла. Серафина знаеше, че вероятно никога вече няма да ги види.

Прегърна силно Брейдън.

— Толкова се притесних за теб! Какви ги вършеше там горе? За малко да загинеш!

— Трябваше да спася колкото се може повече вълци — поклати тъжно глава той. — Но накрая ястребите ме измъкнаха. Все още не мога да повярвам, че загубихме. Мислех, че най-после сме го приклещили, но… Загубихме толкова приятели! Конят ми и много от гарваните и вълците…

— Съжалявам — прошепна тя. Знаеше, че той страда.

Брейдън тъжно поклати глава, без да се откъсва от прегръдката й.

— Казах им, че ще е много опасно, но въпреки това поискаха да се бият. Бяха много смели.

Тя го прегърна още по-силно за миг, преди да го пусне.

— Приятелите ни се бориха славно, а ти бе добър водач. Направихме всичко по силите си в битката с врага.

Двамата тръгнаха след Уейса, който понесе Роуина към къщата. Брейдън мина напред, отвори входната врата и после ги поведе нагоре.

Серафина бе виждала много странни и чудати неща в „Билтмор“, но никога не си бе представяла подобна гледка: тъмнокосо момче от племето чероки носеше на ръце млада английска магьосница с вееща се червена коса по парадното стълбище на имението на изгрев-слънце.

— Да я отнесем в Южната кула на третия етаж — каза Брейдън и поведе останалите. — Чичо се притесняваше за състоянието на леля, така че я е отвел в Ашвил, докато пътят все още бе поне донякъде чист. Почти цялата къща е на наше разположение.

Но точно докато го казваше, по стълбите изтича млада тъмнокоса камериерка с черно-бяла униформа. Момичето очевидно не очакваше да срещне някого толкова рано сутринта. Серафина се зарадва, когато видя, че това е старата й приятелка Еси Уокър, която кипеше от енергия и живот, готова за началото на работния ден.

— Ой, божке, ще ме прощавате! — сепна се Еси и спря рязко пред тях. Първо забеляза Уейса и сякаш се стресна леко, но после веднага насочи вниманието си към момичето в ръцете му. — О, какво е станало с бедното девойче? Да не е болно?

В следващия миг повдигна очи и забеляза младия господар Брейдън и после Серафина до него. Очите й се разшириха, сякаш виждаше призрак. Не, вече не съм, помисли си Серафина.

— Еси, аз съм — усмихна се тя и пристъпи към старата си познайница.

Лицето на Еси светна.

— Божке, мис Серафина, ама наистина сте вие! — извика тя. — Къде бяхте през цялото време, момиче? Толкова много ви чакахме! Радвам се, че сте добре! Клетият ви стар татко ще изплаче цели кофи със сълзи, като ви види!

Брейдън бързо ги заведе до Южната кула. Стаята беше голяма, елегантна, овална спалня с изящно легло с балдахин и ръчно изваян фриз с цвят слонова кост, който минаваше по дъгите й извити стени и оформения като купол таван.

Докато Уейса нежно полагаше Роуина на леглото, Серафина забеляза, че Еси го наблюдава внимателно. Когато момчето дивокот отстъпи назад, тя го проследи с поглед. Сякаш никога не беше виждала някого — или нещо — като него, нито вътре, сред осветените стени на „Билтмор“, нито във външния свят, и това, което виждаше сега, я бе запленило.

Когато Уейса вдигна кафявите си очи и погледна Еси, тя се сепна:

— Божке, извинете ме!

И се извърна настрани с пламнало лице.

— Веднагичка ще донеса топла вода и хавлиени кърпи — каза тя и побърза да излезе от стаята.

Брейдън седна на ръба на леглото до Роуина и се опита да огледа раните й възможно най-внимателно. Главата й кървеше, рамото й бе дълбоко разрязано, но нямаше други видими наранявания и очевидно нямаше счупени кости.

— В безсъзнание е, откакто Юрая я запрати срещу скалата, но иначе като че ли не е много зле — каза Брейдън.

Когато Еси се върна с нужните неща, Брейдън потопи една от кърпите в легена и почисти главата и лицето на Роуина, опитвайки се да махне част от кръвта.

Серафина се втренчи в магьосницата, която лежеше в безсъзнание на леглото. Въпреки всички гатанки, с които говореше, и язвителните си реплики, в края на краищата тя бе спазила обещанието си: беше я върнала в света на живите. И бе предала баща си. Но това, което най-много порази Серафина и което тя никога нямаше да забрави, бе споменът как Роуина застава на пътя на огнената топка, за да спаси живота на Брейдън. Изглежда, у Роуина имаше много повече отколкото Серафина смяташе.

Изминалото време, вниманието на Брейдън и обтриването с влажната кърпа явно оказаха ефект. Магьосницата се размърда със стон и после бавно започна да идва на себе си. Накрая отвори очи и огледа четиримата, които я зяпаха.

— Какво стана? — попита тя. — Планът ни успя ли? Той мъртъв ли е?