Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (4)

4

Серафина се втренчи в гневната пантера. Никога не бе виждала такъв поглед в животно, ярките му жълти очи бяха неописуемо диви, изпълнени с първична яростна мощ. Тя се приведе ниско към земята, готова да се защити. Когато пантерата оголи дългите си бели зъби и изръмжа отново, Серафина също оголи зъби и изсъска, яростно, предизвикваше я. Но за нейно изумление пантерата изведнъж обърна глава, после се шмугна в гората и изчезна.

Изтощена, Серафина се строполи на земята. Дишаше тежко, дълбоко, щастлива, че е жива. Тази голяма котка можеше да ме убие с един замах, помисли си тя. Защо, в името на всичко свято, се изниза като миризлив опосум?

Лежеше и се опитваше да разбере какво е станало. Някой я бе погребал. Не просто я беше погребал, бе я погребал в старо, изоставено гробище, погълнато от гората преди десетилетия.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се изумяваше от случилото се. Нима бе възможно да има черна пантера?

Майка й бе дивокот, създание, менящо формата си. По желание можеше да става пума или човек, но когато Серафина най-накрая се научи да се променя, тя стана черна пантера също като баща си, нещо, което се случвало много рядко в техния вид. Според легендите на планинците можеше да има само по една черна пантера в определен момент.

Не спираше да мисли, че пантерата трябва да е баща й, но той бе умрял в битка преди дванайсет години, в нощта, преди тя да се роди. Татко й, мъжът, който я бе намерил в гората в онази нощ и се грижеше за нея оттогава, бе единственият баща, когото познаваше. Освен това бе все по-убедена, че пантерата, която току-що видя, не е зрял мъжкар, а млада котка, плаха и мършава. Можеше да е някое от децата на майка й, неин полубрат или полусестра, но те все още бяха петнисти малки котета. Когато приятелят й дивокот Уейса бе в животинската си форма, козината му бе тъмнокафява. Може би светлината я бе заблудила, но ако беше Уейса, защо би избягал от нея?

Въпросите продължаваха да я измъчват, но тялото й вече се предаваше. Главата я болеше от ноктите на пантерата, които бяха оставали кървяща рана на скалпа й, но не беше толкова сериозно. След преживяното в ковчега се чувстваше щастлива от простичкия факт, че в гърдите й влиза кислород. Усещаше топлия ветрец по голата си кожа, надушваше мириса на растящите наблизо детелини и папрати, взираше се във величествените звезди над главата си. Струваше й се, че сетивата й никога не са били толкова изострени, колкото в този миг.

След като силата се върна в ръцете и краката й, тя изтръска останалата пръст от тялото си и приглади простичката бежова рокля, с която бе облечена. И тогава забеляза големите тъмни петна по подгъва й. Уплашена, бързо се огледа цялата и откри изсъхнала кръв и по горната част на тялото си, както и по раменете, и ръцете. Нямаше нови рани. Само белези.

В този момент в главата й бавно потекоха спомени като спокойна река. Ето я, вечеря заедно с баща си в работилницата, а сега лежи на най-високия покрив на имението заедно с Брейдън и двамата броят звезди в среднощното небе, а ето сега тича щастлива в гората като пантера с майка си и с Уейса. Седи пред камината в библиотеката на мистър Вандербилт, докато той й разказва истории от книгите и пътуванията си; кротко пие чай на закуска с мисис Вандербилт, която наскоро обяви, че очаква дете.

После си спомни приятелката си Еси, една от камериерките в „Билтмор“. Ето я, помага й да облече красивата златисто кремава рокля, която Брейдън й подари за коледното тържество. Спомни си как се погледна в огледалото на Еси, видя дванайсетгодишното момиче с остри, котешки скули, кехлибареножълти очи и дълга лъскава черна коса и за първи път си помисли, че всичко ще бъде наред, че ще е съвсем на място сред хората.

Споменът за коледното тържество също изплува. Помнеше толкова ясно меката светлина на свещите, мириса на горящото дърво в камината, усмивката на лицето на татко й и топлината от ръката на Брейдън, отпусната на гърба й, докато двамата влизаха в залата. Това бе момент на пълна хармония и триумф, не само защото с Брейдън бяха победили враговете си, но и защото наистина вярваше, че е намерила мястото, където принадлежи.

В последната нощ, която помнеше от „Билтмор“, правеше редовната си обиколка из имението в една зимна вечер. Споменът идваше в съзнанието й на отделни проблясъци. Тя беше пазителят, защитникът на имението, който се изправя срещу нахлуващи духове и други опасности. Всички в „Билтмор“ вече спяха и мрачните коридори бяха само за нея, точно както й харесваше. Пристъпи в официалния заден вътрешен двор, който Вандербилт наричаха „лоджия“. Прозрачните бели завеси на вратата сияеха на лунната светлина, докато се полюшваха от студения зимен ветрец. Серафина погледна през ливадата на имението към гората и планините в далечината. Над върховете се издигаше пълната луна.

Цялата къща бе притихнала, но изведнъж Серафина долови необичайно движение във въздуха и по гърба й премина тревожна тръпка. Косъмчетата на тила й настръхнаха. Зад нея имаше нещо, усети го. Обърна се рязко, готова за битка, но там, където би трябвало да са стените и прозорците на къщата, видя единствено лепкава черна тъмнина.

Нещо я блъсна в гърдите и я прониза болка. Около нея се завъртя вихрушка. Мислите й се разбъркаха. Бореше се със зъби и нокти, ръмжеше, съскаше, хапеше. Навсякъде имаше кръв.

Но после изведнъж настана пълен мрак и споменът избледня.

Сега стоеше до собствения си гроб под бледата светлина на луната в средата на полянката с ангела. Огледа се. Беше на километри от къщи. Какво странно и загадъчно място! И да изпълзи от земята точно тук! Ронливата пръст бе осеяна с отпечатъци от човешки стъпки и нещо, което приличаше на следи от лопата. Нямаше надгробна плоча, само купчина пръст. Предположи, че който я е заровил, не е искал да я намерят. Дали някой се е опитал да я убие и да скрие тялото й?

Вдигна глава към каменния ангел.

— Какво видя тази нощ?

Но ангелът не отговори. Стоеше на каменния постамент, мълчалив и невъзмутим, както винаги. Статуята бе стара и носеше белезите на времето, камъкът бе очукан на места, покрит с тъмен мъх и зелена патина. Бе с женско лице, с дълга коса и красиви черти, а по скулите му се стичаха сълзи от тъмна мъзга. На Серафина й се струваше, че това лице е изпълнено с мълчалива мъдрост, сякаш ангелът пази в себе си тайната за съдбата и късмета на хората, които е обичал, и това познание е прекалено тежко, за да бъде понесено. Бе разперил могъщите си криле с нежни пера високо нагоре и стискаше в ръка дълъг остър железен меч. Същият меч, с който Серафина разсече и унищожи черния плащ.

Ангелът стоеше в средата на малка полянка с яркозелена трева. Листата на дърветата и храстите около него оставаха зелени през цялата година, не изсъхваха от лятното слънце, не променяха цвета си през есента, не окапваха през зимата. Ангелската полянка бе дом на вечната пролет.

Северната й страна водеше навътре към другата част на старото гробище, която бе погълната от околната гора много отдавна, виещите се бръшляни бяха покрили много от надгробните плочи и мъхът пълзеше от почернелите клони на изсъхналите криви дървета. Гробището се простираше надалеч, докъдето й стигаше погледът: безкрайни редици от наклонени, полузаровени в пръстта паметници, с паднали върхове, бележеха гробовете на стотици мъртъвци, гниещи тела и изгубени души. Сива шепнеща мъгла равнодушно пълзеше из гробището, сякаш търсеше място, където да се настани.

Серафина се огледа за някакви признаци на движение с надеждата, че тя е единственото тяло, изпълзяло от гробовете тази нощ.

Най-накрая се обърна към заровените си спътници.

— Съжалявам, че ви изоставям толкова скоро, но се оказа, че съм само кратковременен посетител, а не постоянен обитател на вашия дом.

Тръгна към другата страна на полянката, водеща към онази част на гората, която й бе добре позната. Гледката я подсети за майка й. Бе научила толкова много от нея. Двете бяха тичали и ловували заедно в гората. Серафина вече познаваше песните на всички нощни птици и движенията на горските създания. Зачуди се защо майка й не бе усетила присъствието й и не бе дошла при нея, както толкова много пъти преди.

Осъзна, че и татко й не беше дошъл да я потърси, нито пък Брейдън.

Никой не бе дошъл.

Беше сама.

В съзнанието й започна да пропълзява страх. Когато се замисли какво може да е сполетяло хората, които обичаше, сърцето й натежа като камък в гърдите. Не знаеше кой я е нападнал, нито от колко време я няма. Притесняваше се какво ще си помислят хората в „Билтмор“, когато влезе в имението, покрита с гробищната пръст, но истинският страх, дълбоко в нея, бе, че може изобщо да не са там, че ще намери къщата пуста, населена единствено от сенки.

Изведнъж вече нямаше търпение да тръгне, насочи се към гората, следвайки пътя, който щеше да я отведе в „Билтмор“. Трябваше да се прибере у дома.