Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (32)

32

Серафина гледаше безпомощно как Брейдън и Роуина бавно и тържествено се запътват към дансинга сред останалите танцьори. Ясно беше, че той не е разпознал коя е дамата му, но бе странно привлечен от нея.

— Не и тя, Брейдън! — изкрещя Серафина. — Всички други, но не и тя!

Замисли се какво може да направи, за да ги спре. Можеше ли да предизвика внезапен порив на вятъра и да накара партитурите на музикантите да се разлетят, за да спрат да свирят? Можеше ли да плисне водата от фонтана върху всички танцьори и да ги накара да се разпръснат?

Роуина се приведе към Брейдън и му заговори с прекрасния си южняшки акцент.

— Бях отчаяна и смразена от мисълта, че никой няма да ме покани да танцувам тази вечер — пророни тя и го погледна плахо в очите. — Вие сте истински кавалер, толкова благородно от ваша страна, че ме спасихте.

Роуина се държеше толкова сладко и подмамващо, че на Серафина й се искаше да изкрещи с цяло гърло.

Знаеше, че Роуина се опитва да го подмами, но все още не разбираше плана й. А и какво си мислеше Брейдън? Защо го прави? Нямаше представа кое е това момиче!

Дали щеше да танцува ръка в ръка с всяко създание, което изпълзи от гората с хубава рокля и изящна прическа? А и с тази шина на крака, танците сигурно му причиняваха болка. Щеше да е тромав и непохватен.

Но още преди Серафина да се усети, двамата се изправиха един срещу друг тържествено. Както бе обичаят, Брейдън постави ръце зад гърба си и се поклони ниско на партньорката си. Когато дойде нейният ред, дамата му направи бавен, дълбок реверанс, с изнесен леко напред крак, със сведена глава и с повдигнати като крилете на грациозен лебед ръце. Какво, за бога, правят, помисли си Серафина.

После двамата танцьори се доближиха и се хванаха за ръце тържествено и изящно. Танцът им започна бавно и плавно, в синхрон с нежната увертюра на оркестъра и с движението на другите танцьори, но когато валсът се разгърна в пълното си темпо, започнаха да се движат по-бързо, да се въртят и въртят, и въртят, да се извиват, прелитайки по дансинга с удивителна грациозност и красота.

Сърцето на Серафина се сви.

Нямаше представа, че Брейдън може да танцува така. Още повече се удиви, че той се движи толкова гладко и без усилие с шината на крака. Обикновено влачеше болния си крак зад себе си, едва успяваше да върви, а тук се носеше с музиката на валса и краката му почти не докосваха пода.

Серафина се намръщи и се вгледа по-внимателно.

Беше трудно да се забележи дори с нейните подозрителни и остри очи, но когато се вгледа по-съсредоточено, видя неестествен блясък под краката му. Той не танцуваше. Магьосницата го носеше, буквално го повдигаше във въздуха със своята подмолна магия. Но бедният Брейдън нямаше представа. Той се усмихваше безкрайно щастлив, че танцува, че се движи и усеща краката си толкова силни и здрави след дългите месеци, в които са били жалки и немощни.

Серафина огледа другите танцьори и гостите, които ги наблюдаваха, за да разбере дали някой от тях забелязва магията на Роуина.

Мисис Вандербилт се взираше към танцуващата двойка с усмивка.

Останалите също наблюдаваха със задоволство щастливите млади, наслаждаващи се на танца. Единствено мистър Вандербилт май се вглеждаше по-внимателно в племенника си и в неговата партньорка.

На лицето му не бе изписана нито радост, нито съмнение, просто неспирно внимание към това, което става пред очите му, сякаш усещаше, че нещо не е съвсем наред.

— Защото тя е магьосница! — извика Серафина.

— Шът, котко! — прошепна Роуина, докато танцуваше с Брейдън, знаеше, че само Серафина ще я чуе заради силния звук на оркестъра.

Няколко минути по-късно, когато музиката спря и танцът свърши, Брейдън и неговата партньорка се отдръпнаха един от друг. Момчето се поклони, дамата му направи реверанс точно като преди. После Брейдън й подаде дясната си ръка, партньорката му я пое и двамата се отдалечиха от дансинга.

— Хареса ли ви танцът? — попита я Брейдън.

— О, да, много. А на вас?

— Да, кракът ми отдавна не се е чувствал толкова добре — отвърна с лек и щастлив глас той.

Серафина ги последва по стълбите до алеята, която минаваше покрай зимната градина. Целият район беше претъпкан от смеещи се и общуващи гости.

Традицията повеляваше джентълменът да придружи партньорката си обратно до семейството или приятелите й, но Брейдън не знаеше къде да заведе своята дама.

— Аз съм тук сама — каза тихо момичето.

— Тя няма приятели — намеси се Серафина — и определено не искаш да срещнеш семейството й!

— Разбирам — каза колебливо Брейдън. — Бихте ли искали освежителна напитка от банкетната зала?

— Да, би било прекрасно — отвърна Роуина и те се насочиха в тази посока.

— Извинете, че ви питам, но идвали ли сте в имението преди? Срещали ли сме някъде?

— Да, мисля, че сме се срещали — отвърна девойката загадъчно.

Изражението на Брейдън се промени. Той се наведе към нея и прошепна:

— Да не би да си дивокот? Приятелка на Уейса ли си?

Когато момичето не отговори веднага, Брейдън попита:

— Имаш ли роднинска връзка със Серафина?

После погледна към краката й, знаеше, че някои дивокоти имат по четири пръста на ходилата, дори когато са в човешка форма. Нозете на Роуина бяха скрити в лъскави обувки, но в този момент Серафина започна да осъзнава колко внимателно магьосницата бе планирала всичко. От главата до петите цялата е капан. Примамва го да падне вътре.

— Дойдох тази вечер на бала, за да говоря с теб, Брейдън — каза мистериозната девойка с тих и спокоен глас, но все пак достатъчно напрегнат, за да събуди любопитството на събеседника си.

— С мен? — попита изненадано той.

— Може би е добре да отидем на по-уединено място.

— Не се поддавай на номерата й, Брейдън! — извика Серафина, чудейки се дали може да размаха ръце толкова силно, че да предизвика вятър, който да развее косата на Роуина и да я събори по стълбите чак до мазето.

— Добре — отвърна спокойно Брейдън. — Ела насам…

Роуина се усмихна криво, докато го следваше през банкетната зала. Залата бе пълна с гости, мнозина от тях ядяха и пиеха и всички се наслаждаваха на разнообразните празнични забавления.

Серафина погледна през арката към зимната градина с надеждата, че мистър Вандербилт е забелязал отдалечаването на Брейдън и Роуина, но не го видя.

— Какво правиш, Брейдън? — попита Серафина.

Той изглеждаше решен да се измъкне от бала и да остане насаме с момичето. Беше толкова нетипично за него.

Серафина ги последва в крилото, известно като ергенското, и потъна в тъмния и пуст коридор.

— Може би бихме могли да влезем тук — предложи Брейдън, насочвайки се към оръжейната — стаята с шкафове, пълни с пистолети, ловни пушки и други оръжия. Както бе обичайно за един джентълмен, той влезе пръв в тъмната стая, за да включи осветлението.

— Роуина, предупреждавам те, каквото и да си намислила, не го прави — каза яростно Серафина. — Говоря сериозно. Спри.

Но магьосницата не й обърна никакво внимание.

— Когато бе нападната, аз ти помогнах — напомни й Серафина.

— О, не се заблуждавай — прошепна Роуина. — И двете знаем, че не си просто сладка пухкава топка с меки лапички. Помогна ми, защото в онзи момент това бе най-умният избор за самата теб.

— Но какво правиш тук? Остави Брейдън на мира!

— Би трябвало вече да си се досетила за плана ми — каза нетърпеливо Роуина.

— Моля? — попита Брейдън, обръщайки се объркано към нея.

— Просто казвах, че „Билтмор“ сигурно е чудесно място за живеене — каза Роуина по-високо с южняшкия си акцент, докато влизаше в стаята. Серафина я последва вътре.

— По някаква причина електрическата лампа не работи, затова запалих няколко свещи — обясни Брейдън.

Серафина се изненада, когато той затвори вратата. Беше много неуместно млад джентълмен да отведе момиче от официалния бал в тъмна уединена стая и да затвори вратата.

Гледките и звуците от големия бал изчезнаха. Оръжейната бе малко и тихо помещение, светлината от свещите проблясваше трепкаво по тъмната дървесина наоколо и по стъклените витрини, пълни с оръжия. Серафина забеляза една маса, на която бяха подредени красиво изработени ловджийски ножове. Стори й се странно, че един от ножовете липсва. По тревистозелените стени бяха окачени препарирани животински глави, а в ъгъла имаше малка селска камина, в която блестеше меката светлина на жаравата.

— Можем да говорим тук — каза Брейдън.

Роуина се обърна към него. По изражението й личеше, че е доволна от мястото, сякаш бе искала да го примами точно тук. Погледна го в очите и пристъпи към него.

— Истината е — каза тя с мек и уязвим глас, — че се нуждая от помощта ти.

Тя изрече думите с най-нежния си сладък тон и Серафина си помисли: Това е, край! Загубени сме! Тя го измами, със сигурност всички ще умрем!

Брейдън погледна Роуина и отвърна:

— Няма да ти помогна.

И с тези думи притисна острието на дълъг назъбен ловджийски нож в сатенения брокат на роклята й, точно там, откъдето би могъл да го промуши право в стомаха й.

— Знам коя си.