Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (31)

31

Серафина влезе в главната зала на „Билтмор“, която бе наситена с аромата на горящи свещи, чиста вълна и женски парфюми, смесен с уханието на хилядите рози и лилии, окачени по арките и колоните на къщата. Нежният шепот от бъбренето на гостите се сливаше с шумоленето на сатенените рокли, ромоленето на леещото се вино и звъна на чашите. Имаше толкова много хора в залата от единия до другия край, че раменете на непознатите се докосваха, а приятелите се навеждаха един към друг, за да си прошепнат нещо лично, но всички гости изглеждаха щастливи и доволни от оказаната чест да са част от това важно празненство. Серафина мина през тълпата, но не видя никъде Роуина или Брейдън.

Джентълмените носеха официално вечерно облекло, тъмни фракове и тъмни панталони, белоснежни колосани ризи с високи яки с подгънати ъгълчета, тъмни жилетки и бели папийонки или вратовръзки. Някои от мъжете бяха слаби, други по-едри, някои бяха с дълги мустаци или добре оформени бради, други с гладко избръснати лица. Всички носеха бели ръкавици, а мнозина имаха в малките джобчета на жилетките си часовници, провесени на дълги златни или сребърни верижки. Някои дори държаха бастуни със сребърни върхове, но никой не приличаше на магическия жезъл.

Това, което порази Серафина най-много, бе колко са щастливи хората, че имат възможност да се видят, да общуват, да пийнат, да се посмеят и да вършат всякакви други неща като голямо, пърхащо ято от черно-бели сойки, които се блъскат една в друга, без дори да подозират, че едно младо момче от тяхната класа е заровило безжизнено тяло наблизо и че изчезващият, изгубен дух на мъртвото момиче върви сред тях.

Дамите носеха дълги обемни и блестящи рокли за танци, изработени от сатен, тафта и много други фини и луксозни материали, в различни цветове — тъмнолилаво, бледорозово, прасковено, люляково лилаво и синьо, безкрайно разнообразие, което напомняше на Серафина за цветна градина през лятото. Тя се взираше с подозрение към всяка от дамите в тълпата, търсейки момичето, което прилича на нея. Предполагаше, че магьосницата се е скрила някъде тук, сред тълпата, защото измамата бе нейната специалност.

Серафина наблюдаваше понякога плахото, понякога игривото общуване между младите дами и младите джентълмени. Много от дамите и по-големите момичета държаха в ръце бродирани ветрила, отваряха ги, вееха с тях, за да покажат интерес към евентуален ухажор, затваряха ги бавно или по-рязко, за да дадат знак за пренебрежение.

Докато изучаваше младите дами и господа, техните маневри и маниери на общуване й напомниха за жеравите, които понякога на пролет прекъсваха полета си, за да упражнят своя ритуален танц за чифтосване сред полята, подскачаха и разперваха криле, подхвърляха си пръчки, въртяха се и разпалено тракаха.

Серафина не разбираше напълно защо жеравите и младите дами правят това отново и отново, не знаеше и какво точно означава, но усещаше, че е някакъв таен език, който те, за разлика от нея, владеят отлично.

По-малките деца, които все още не бяха на жеравна вълна, се събираха на малки групички, шепнеха и наблюдаваха всичко случващо се из залата. Кикотещи се момичета се лутаха наляво-надясно из тълпата и търсеха приключения. Банди малки момчета се трупаха покрай масите с храна.

Възрастните бяха от разнообразни слоеве на обществото, имаше всевъзможни типажи и по положение, и по модни пристрастия: индустриалци и политици, писатели и художници, посланици и високопоставени лица, чиито титли Серафина не разбираше. Липсваше й старият приятел, усмихнатият разказвач на истории мистър Олмстед, който се бе върнал в своя далечен, далечен дом.

Докато обикаляше из залата, мекият прелестен звук на арфи и цигулки започна да изпълва помещението, а след това се разнесе и дълбокият звук на виолончела и на други инструменти. Ред след ред музиканти, всички облечени с черни сака и с вратовръзки, се подредиха в центъра на главната зала и засвириха най-красивата завладяваща и романтична музика, която някога бе чувала. Мистър Вандербилт не бе поканил солист или струнен квартет. Беше довел цял оркестър в дома си!

Серафина си спомни времето преди години, когато бе малка и бродеше по коридорите на къщата късно през нощта. Приятелят на мистър Вандербилт, Томас Едисон, му бе подарил фонограф с въртяща се дръжка и голям месингов рог. Тя често наблюдаваше как господарят на къщата слуша оперна музика, седнал сам в библиотеката си. Мистър Вандербилт обичаше „Танхойзер“^[2] толкова много, че поръча на прочутия скулптор Карл Битер^[3] да изобрази епична сцена от операта във фриза над гигантската тройна камина в банкетната зала.

Серафина си спомни, че музикалната машина на Едисон издаваше остър дращещ звук, който не й харесваше, но това, този оркестър на живо, бе съвсем друго нещо. Мистър Вандербилт бе пътувал из цяла Европа, за да събере произведения на изкуството и мебели за „Билтмор“, но освен това бе посещавал и много концерти и опери и тя най-сетне разбра защо. Най-накрая можеше да види и да чуе онова, което той обичаше толкова много.

Всички музиканти свиреха в такава съвършена хармония, цигулките, виолончелата и останалите инструменти се сливаха във великолепие от звуци, което не приличаше на нищо, което е слушала досега. Чу как един джентълмен казва на друг от гостите, че музиката е от нов балет, наречен „Лебедово езеро“, който мистър Вандербилт чул в Европа и се бе влюбил в него, затова уредил оркестърът да го изсвири тази вечер.

Музиката набираше скорост и се рееше през сводестите коридори на „Билтмор“ до всички големи зали в къщата, достигаше до всички елегантни дами в блестящи рокли и до красивите господа в официални костюми. Имаше флейти, които издаваха звук, подобен на сутрешната песен на дроздовете, и пронизителни обои, звучащи като малките гмурци, които се заселваха в лагуната през есента, както и величествени валдхорни, които възвестяваха пристигането на кралски особи — толкова много инструменти, че Серафина дори не можеше да назове всичките.

И тогава най-после забеляза Брейдън. Отдавна не се бе чувствала толкова щастлива. Приятелят й бе добре! Роуина не се виждаше никъде и Брейдън беше в безопасност. Може би вечерта щеше да се окаже по-добра, отколкото се опасяваше.

Брейдън се придвижи през тълпата до леля си и чичо си. Беше облечен в черен фрак, с бяла вратовръзка и бели ръкавици и беше истинско въплъщение на млад джентълмен от богато семейство.

— Изглеждате много красив, млади господине — каза весело мисис Вандербилт.

— Благодаря — отвърна Брейдън и се изчерви.

— Днес имаш по-здрав вид — отбеляза мистър Вандербилт.

— Чувствам се малко по-добре — съгласи се Брейдън.

— Е… — започна мисис Вандербилт, — познавам няколко дами, които са ти запазили място в танцовите си карти.

Настроението на Брейдън помръкна.

— Предпочитам да не танцувам.

— Знам, че нямаш особено желание, Брейдън — каза нежно леля му. — Но когато започнат танците, ще е много грубо да не поканиш поне няколко момичета. Много от тях са изминали дълъг път, за да са тук с нас.

— Разбирам — каза кротко Брейдън.

— Как е кракът ти? — попита загрижено мисис Вандербилт. — Чувстваш ли се достатъчно добре да танцуваш?

— Не е това. Аз просто… — започна Брейдън, но после се поколеба. Серафина разбираше, че той не иска да лъже леля си, но и не искаше да й казва нещо, която тя не желае да чуе.

— Знам, че ти бе добра приятелка — каза мисис Вандербилт. — Но все някога, заради теб самия, трябва да приемеш, че си е отишла.

— Знам — отвърна тъжно момчето.

— Още не съм си отишла, Брейдън! — извика Серафина, забравила, че допреди малко се бе опитвала да е зряла и да приеме смъртта си. — Не ме пускай! Дръж се за мен!

Но, разбира се, никой не можеше да я чуе.

В следващия миг диригентът на оркестъра сложи край на музикалната прелюдия на вечерта и всички заръкопляскаха учтиво, после той почука по стойката три пъти и вдигна бялата си палка.

Развълнуван шепот премина през тълпата. Гостите знаеха какво предстои.

Оркестърът засвири приятен и жив валс, идеален за танцуване.

От тълпата се надигнаха отделни въодушевени ръкопляскалия и всички очевидно бяха щастливи, че най-накрая е дошло времето за забавления. Джентълмените, и млади, и стари, пристъпиха към дамите, които бяха избрали, подадоха им ръце и ги помолиха да им окажат честта да танцуват с тях.

Палмите, мебелите и произведенията на изкуството, които обикновено изпълваха зимната градина, бяха разчистени, за да се освободи място за танците. И докато много от стаите и коридорите в имението бяха осветени със свещи, фино гравираните греди над дансинга бяха увити с жици с хиляди мънички електрически светлинки като светулки в омагьосана градина, така че роклите на дамите блещукаха и сияеха под тази светлина.

Значи по това работеше татко, помисли си Серафина и в този миг дъхът й секна, защото баща й стоеше от другата страна на залата в красив тъмен костюм, облегнат на една от черните мраморни колони на зимната градина.

Не беше облечен като останалите гости на „Билтмор“ със строг официален фрак, но беше измит и обръснат и изглеждаше по-красив и достолепен, отколкото някога го бе виждала. Гледаше светлините, които бе подготвил за бала, и слушаше със задоволство реакциите на възхитените двойки, които пристъпваха на дансинга.

На лицето му бяха изписани гордост и удовлетворение. И всички чувства, които изпълваха Серафина преди миг, отново се надигнаха в нея.

Искаше да отиде при него, да го прегърне и да му каже колко се гордее с него и колко много го обича. Баща й никога не бе ходил на училище и не владееше магически заклинания, но тази вечер той бе магьосникът на светлината.

Когато елегантните двойки започнаха да изпълват дансинга, вниманието на Серафина бе привлечено от едно момиче в другия край на залата. Беше облечено в дълга красива тъмнозелена рокля, която под светлината преливаше и в други цветове. Имаше силно изсечени скули, дълга черна коса и големи кехлибарени очи. Косъмчетата на тила на Серафина настръхнаха.

Ето я, помисли си.

Лицето на Роуина смущаващо приличаше на нейното и все пак бе по-различно, като по-привлекателна, по-добра версия на нея самата. Явно магьосницата не се преструваше на Серафина, а на нейна по-голяма сестра или братовчедка. Сигурно бе откраднала роклята или бе използвала някаква магия, за да я направи. Бе вдигнала дългата си черна коса в сложна прическа. Изглеждаше едновременно величествена, красива и зла, поне в очите на Серафина.

На външен вид Роуина беше почти съвършена, но когато Серафина се приближи, забеляза върху бледата кожа на шията й, под края на високата й яка, следа от ужасен белег. Решена да спре магьосницата, преди да е започнала злото си дело, тя се втурна право към нея. Но въпреки че се спусна припряно напред, успя да чуе зад себе си разговор, от който сърцето й трепна болезнено.

— Добре — каза Брейдън тихо на леля си, след като забеляза тайнственото, но странно познато чернокосо момиче в зелената рокля. — Ще поканя онова момиче на танц.

— Прекрасно, благодаря ти, Брейдън — каза мисис Вандербилт, която не обърна особено внимание на момичето, но бе изключително щастлива и насърчи внезапната готовност на племенника си да изпълни джентълменския си дълг поне към една от младите дами в залата.

— Познаваме ли това момиче? — попита мистър Вандербилт и се загледа с известно притеснение в Роуина.

— Сигурна съм, че е от добро семейство — каза мисис Вандербилт, очевидно доволна, че Брейдън най-накрая отново е започнал да общува.

Докато приятелят й се придвижваше към момичето, за да го покани на танц, Серафина успя първа да стигне до старата си неприятелка.

— Не трябва да си тук! — изсъска й.

— Изпарявай се, котенце, имам работа — промърмори Роуина, после повдигна глава и се усмихна изискано, когато Брейдън й се представи, поклони се и й предложи ръката си за танц.

На онези от гостите, които случайно гледаха към тях, едва ли нещо би им се сторило необичайно. Серафина познаваше балния етикет достатъчно, за да знае, че е задължение на младите джентълмени да канят младите дами на танц и всъщност се смята за грубо някоя млада дама да бъде оставена без партньор твърде дълго. От друга страна, ако дамата бъде попитана подобаващо вежливо, тя не може да откаже да танцува, освен ако танцовата й карта не е вече запълнена.

— Казвам се Брейдън Вандербилт — каза приятелят й донякъде по-сдържано и официално от обичайното, като протегна ръка към Роуина. — Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен?

— С удоволствие, сър — отвърна момичето с най-сладкия и най-изящен акцент от Чарлстън, който някога бе излизал от устата на южняшка красавица, и постави деликатната си ръка в неговата.