Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (29)

29

Серафина се спусна към гората, за да избяга от бурята. Дърветата се огъваха и се тресяха, клоните се превиваха надолу и падаха с трясък около нея. Вятърът се стовари с внезапен порив толкова мощно върху й, че я събори на земята. Тя се запрепъва назад, после стана и продължи да тича, но след това чу Роуина да крещи зад гърба й.

Борейки се да си поеме дъх, Серафина се обърна и се огледа.

Видя, че Роуина се е свила на земята до колибата си. Край нея вилнееше яростна сила и трошеше клоните на дърветата. Поривът бе толкова мощен, че тласна Серафина обратно назад като огромна вълна, повдигна я и краката й се отлепиха от земята. След това я повлече със себе си. Тя сграбчи блатистата пръст, за да се спре, и се вкопчи здраво. После, залитайки, тръгна обратно към Роуина, която бе погълната от битката срещу невидимия нападател.

Заради тъмния вихрен вятър и летящите навсякъде клони Серафина не можеше да различи ясно всичко, което става, но видя как Роуина се втурна отново в полуразрушената колиба, грабна друга отвара и заплаши да я хвърли.

— Не ме наранявай! — изпищя тя с глас, който трепереше едновременно от страх и от гняв. — Кълна се, че ще се бия с теб!

Серафина огледа наоколо сред дърветата за нападателя, но не го откри.

Усети, че краката й са мокри и лепкави. Погледна надолу. Мъхнатата трева бе подгизнала от тъмна кръв. Насекоми и червеи се лутаха в пръстта около нея.

— Престани! — извика Роуина. — Остави ме на мира!

Яростен порив запрати към нея голям отчупен клон. Клонът се заби в момичето и го събори на земята с брутален удар. По-тънките стърчащи клонки нападнаха магьосницата, впиха се в нея като пръсти и почнаха да я дращят и дерат по гърба, оставяйки дълбоки назъбени разрези в плътта й.

Серафина ахна, по голия гръб на Роуина и отстрани по цялото й тяло се виждаха не само нови кървящи прорези, но и белези от предишни рани. Очевидно не за първи път понасяше гнева на този нападател. Въпреки уменията й да прави магии и да се преобразява, явно имаше белези, които дори създание като нея не можеше да излекува.

Но Роуина не остана на земята задълго. Тя бързо се изправи на крака, избърса кръвта от подутите си устни и погледна гневно и решително към гората. Преди да дойде следващата атака, се спусна към стъклениците си с отвари. Сграбчи една колба и я метна към дърветата, изпълвайки блатото с гъста планинска мъгла.

Като сърдит отговор от гората изникна огромна огнена топка и полетя право към Роуина.

Тя вдигна ръце и от дланите й избухна вълна от лед и сняг, която унищожи огнената топка и я превърна в облак пара.

През цялото време Серафина търсеше нападателя, но не успяваше да го види.

— Тази вечер! — разнесе се глас. — Вземи плаща тази вечер, или ще убия момчето със собствените си ръце!

— Ако го убиеш, никога няма да намериш плаща! — изрева ядосано Роуина.

Сякаш за да постави край на спора им, друго огромно огнено кълбо изникна от тъмнината и полетя право към нея, този път двойно по-бързо от преди. Роуина отскочи от пътя му точно навреме, но огнената топка удари дървото зад нея и то избухна, хвърляйки горяща мъзга във всички посоки.

Момичето изпищя от болка, когато пламтящата течност изпръска голата му кожа и подпали всичко около него.

Серафина се втурна напред, за да помогне, като се опитваше да избегне пламъците. Отпусна се на колене до Роуина, докато тя се гърчеше от болка, причинена от горящия дървесен сок. Серафина знаеше, че трябва да й помогне някак, затова затвори очи и остави част от себе си да избледнее и да се слее с порестата почва, да потъне надолу до мястото, където има вода. После се съсредоточи, разпери ръце и с цялата воля на призрачната си същност започна да издърпва водата през гъстия блатен мъх и да напоява всичко около тях. Издигащата се вода загаси пламтящите пламъци и заля тялото на Роуина, отмивайки горящата мъзга, преди да се отдръпне отново в блатото.

Зашеметена от това, което бе направила, Серафина се срина изтощено на земята редом с магьосницата.

Двете лежаха сред купчина изгорени, подгизнали и изпочупени стволове и клони. Нападателят беше изчезнал и огънят бе загасен.

Момичетата останаха там няколко секунди, събирайки сили.

После Роуина отвори очи. Бавно се измъкна от останките, събра сили и се изправи на крака. Изглежда, едва успяваше да помръдне. Наметалото й бе разкъсано, тялото й кървеше, изцапано с пръст и кал, имаше множество наранявания и белези от изгорено. Но беше жива.

Втренчи се отчаяно в унищожението край себе си, после си пое дълбоко дъх и се овладя.

Влезе в онази част от колибата, която все още бе непокътната, отвори една стъкленица и започна да излива лепкава сива течност върху изгорените си ръце и крака, като се мръщеше и скърцаше със зъби от болка.

Не каза нищо на Серафина, но разбираше, че тя е спасила живота й, или поне я е отървала от агонията на неизмеримо по-силна болка, отколкото вече изпитваше.

После грабна торбата си и започна припряно да събира някои от кристалните колби и други принадлежности от тъмния си занаят.

Серафина я гледаше очарована. Роуина не се вайкаше уплашена и нещастна. Не плачеше. Изглеждаше решителна, твърдо готова да се бори и да оцелее.

Точно когато Серафина си помисли, че вече е видяла всичко странно под луната, магьосницата притисна ръце до главата си и бавно прокара длани по дължината на косата си, променяйки цвета й от червено в черно. После докосна с по два пръста на всяка ръка лицето си, точно под очите. Притисна пръсти до страните си, решително и плавно, променяйки очертанията на скулите. След това се протегна към краката си, събу обувките и започна да притиска малките пръстчета и на двата си крака в земята, докато те не изчезнаха. Накрая докосна с показалци очите си точно по средата и те станаха златистокехлибарени.

Серафина зяпна потресено. Стъпка по стъпка Роуина се бе превърнала в друг човек. Някой, който смущаващо много приличаше на нея самата!

Сякаш Серафина се взираше в огледало, но момичето, което я гледаше оттам, бе много по-красиво и по-изящно.

— Чакай, Роуина. Не разбирам. Какво правиш?

— Ти го чу. Искам да сложа край на това.

— Но кой беше той? Кой те нападна?

Роуина придърпа разкъсаната роба към тялото си и тръгна забързано през гората, следвайки същия път, по който Серафина бе дошла.

— Спри, чуй ме, спри! Къде отиваш? — попита отчаяно тя. — Моля те, кажи ми какво ще правиш.

— Спри да ме тормозиш, котко, чакат ме на летен бал — отвърна Роуина.