Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (28)

28

Тази нощ Серафина се промъкна през блатата и се запъти към бърлогата на Роуина. Магьосницата току-що се бе върнала от една от обиколките си с торба, пълна с билки. Беше напълнила и цяла стъкленица с цикади и мухи, с които хранеше хищните си растения. Качулката й беше свалена, дългата й червена коса се спускаше свободно покрай раменете й. Лицето й беше все така сериозно и бе потънала в мисли, които Серафина не можеше да разчете.

— Усещам те — каза Роуина, докато хранеше едно от месоядните цветя с муха. — Няма смисъл да се криеш.

— Какво имаше предвид, когато каза, че много неща са се променили? — попита Серафина, оставайки на място.

— Всичко се променя постоянно.

— Но за какво точно говореше, когато го каза?

— Исках да кажа, че нямаш представа какво се е случило, откакто полегна да си подремнеш в гроба.

— Тогава ми кажи.

— От тона ти имам чувството, че вече знаеш — каза Роуина, сякаш бе наясно, че Серафина е видяла Брейдън и Уейса.

— Не. Не всичко.

— Видя всички парчета. Просто трябва да ги обединиш. Но не искаш да го приемеш.

Серафина се замисли над думите й.

— Искаш да кажеш, че съм мъртва.

— Разбира се, че си. Или поне все едно си. На път си да си отидеш.

— И някаква тъмна сила напада „Билтмор“…

— Знаеш и това. Винаги е било така. Нищо не се е променило и все пак всичко е различно. Светът е цикъл и този цикъл е нарушен.

— В думите ти няма никакъв смисъл.

— В света не може да има смисъл за човек, който не иска да го разбере. Гледаш ме, но не ме виждаш. Това имах предвид.

— Как така не те виждам?

— Виждаш врага си.

— Ти се опита да ме убиеш!

— Да, направих го — каза Роуина почти небрежно. — Ти пък се опита да убиеш мен.

— Уейса те е намерил и те е спасил.

— Да, така е — отвърна спокойно магьосницата, но леко дръпнато, сякаш не искаше да говори за това, нито за чувствата си по въпроса, но може би именно стореното от Уейса бе в основата на всичко. — Има много пътища…

— Ти ли създаваш всички бури в гората? Ще ни нападнеш ли? Ти ли се опитваш да унищожиш „Билтмор“? Какво правиш тук?

— Опитвам се да оцелея.

— Говориш само с гатанки.

— Само за човек, който смята, че светът е счупена играчка, която може да поправи — отвърна Роуина. — Понякога не можеш да го поправиш. Понякога трябва просто да се снишиш и да се държиш възможно най-здраво.

— Или да продължиш напред и да умреш… — каза с горчивина в гласа Серафина.

Искаше да стигне до дъното на онова, което Роуина криеше, но изведнъж чу дълбок бумтящ звук около себе си.

Вдигна очи и видя тъмен облак, който се рееше над гората. Звездите изчезнаха. Краката й се вледениха от внезапен страх.

Първоначално звукът бе тих, но ставаше все по-силен и по-силен с приближаването си. Земята и дърветата започнаха да се клатят, тежък ритъм изпълни въздуха. Бум… Бум… Бум…

Надигна се вятър и листата по дърветата започнаха да трептят. Клонките по земята бавно се понесоха нагоре и литнаха във въздуха, реейки се около Серафина. Тя се опита да остане смела, но ръцете и краката й се разтрепериха и не можеше да си поеме дъх. Козите на Роуина блееха и се щураха ужасено из заграждението.

Роуина влезе в колибата и се върна, стискайки в ръце стъкленица, пълна с някаква отвара. Изпаднала в паника, тя вдигна поглед към зачервеното небе, после се огледа, готова за бой. Стискаше колбата в треперещата си ръка, сякаш всеки момент щеше да я хвърли срещу нападателя.

— Той ни откри! — прошепна тя на Серафина. — Трябва да тръгваш!

— Кой е той? Какво става? — попита Серафина и се скри зад едно голямо дърво.

— Не бъди глупава, котко! — изкрещя й Роуина. — Изчезвай оттук!