Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (25)

25

Серафина последва Брейдън през гората от разстояние, не беше сигурна как ще му се отрази присъствието й. Първата нощ, когато дойде при него, той се бе разстроил. Не искаше отново да го тревожи, затова остави значително разстояние помежду им.

Продължи пътя си през мрачното гробище, като следваше посоката, която според нея бе поел Брейдън. Но в един момент вече не чуваше нито неговите стъпки, нито тези на Гидиън. Или се бяха отдалечили прекалено напред, или се бе случило нещо друго. Изведнъж се почувства ужасно самотна.

Докато се промъкваше покрай изронените надгробни камъни, бележещи гробовете, влажният въздух на гробището се впиваше в кожата й като пиявици. Около нея се чуваше тихият хор на щурци, цикади и други бръмчащи насекоми. В краката й се стелеха дълги и тънки валма мъгла. Виещите се корени на старите дървета се преплитаха във влажната земя под голите й стъпала, а от кривите клони надолу се спускаха увивни растения.

Вече бе чела много от епитафиите, изписани с главни букви върху надгробните плочи, и нямаше желание тази вечер да го прави отново, но докато се движеше между тях, гласовете на мъртвите просто оживяха.

Лежи си тук кръвта. Е, нека си лежи. Безжизнена, без думи, ти нивга не плачи. Така казваше един, но тя се опита да не гледа и да не слуша.

На място приятно, тъмно и меко лежим. Ела при нас, време е заедно да поспим, казваха двете сестри, почиващи в земята.

Струваше й се, че говорят точно на нея, че я подканват да се върне на мястото, където принадлежи.

Мина припряно покрай гроба на убития мъж и покрай шейсет и шестте кръста на войниците от Конфедерацията. След като прекоси гробището, най-сетне стигна до малката полянка с ангела.

Намери Брейдън, който се бе проснал върху калната могила на гроба й. Тялото му бе отпуснато върху пръстта. Левият му крак беше изпънат, но десният бе сгънат, стиснат в металната шина. Ръцете му бяха протегнати над главата, пръстите му бяха разперени, сякаш подпираше земята. Гидиън лежеше на няколко крачки встрани, също толкова неподвижен.

Сърцето на Серафина се изпълни със страх, защото за миг й се стори, че двамата са мъртви. Не можеше да диша.

Но след това главата на Брейдън се раздвижи и тя въздъхна с облекчение.

Очите му бяха затворени, лицето му бе тъжно, но беше жив. Беше дошъл да я посети, да спи тук, на земята, проснат на гроба й.

Забеляза изсъхналите петна по панталоните и старата кал по ботушите му. Беше идвал тук и преди. Много пъти. Не се измъкваше от къщата всяка вечер, за да използва черния плащ. Идваше тук.

Представи си го как се влачи дотук нощ след нощ и спи на гроба й, докато семейството му смята, че е вкъщи в леглото си.

Дали мистър Вандербилт бе дошъл някоя нощ със спасителен отряд и бе видял племенника си тук? Затова ли толкова се притесняваше за него? Затова ли бе казал на Брейдън, че ще заключат два пъти вратите на „Билтмор“?

Брейдън лежеше на гроба й, а раменете му се движеха, разтърсвани от бавно и тревожно дишане.

Серафина се взираше тъжно в него и плътно стисна устни, когато болката заседна на гърлото й.

Дълго време приятелят й не проговори и не помръдна от гроба. Просто лежеше в калта. Сякаш мислите го бяха надвили и той се бе сринал там.

Серафина се приближи до него, гърдите й се издигаха и спускаха бавно и равномерно с всяко вдишване. Коленичи до него.

Ръцете му трепереха.

Вгледа се в лицето му, в затворените му очи. Когато той стисна очите си още по-здраво, тя видя как една сълза се търкулна по бузата му, стече се надолу и капна в калта. Малки прашинки се вдигнаха във въздуха от мястото, където падна.

Серафина си пое дъх, разстроена, гневна… Опита се да издиша спокойно, но въздишката й беше накъсана.

Когато Брейдън най-сетне вдигна глава, погледна право към каменния ангел.

— Аз ти я поверих — каза, гласът му трепереше. — А ти какво направи?

Серафина усети, че главата й се замайва. Очите й се насълзиха.

Огледа се отчаяно наоколо и забеляза, че купчината кал е странно равна. Изненада се, че счупените дъски на ковчега не се подават от земята, откъдето бе изпълзяла.

— Какво искаш да направя? — провикна се отчаяно Брейдън. — Кажи ми какво да направя!

Серафина копнееше да достигне приятеля си, да го докосне, някак да говори с него.

— Тук съм, Брейдън — изрече тя. — Тук съм!

Постави ръка на рамото му. Не можеше да почувства жизнената топлина на тялото му и беше ясно, че и той не може да я усети, но близостта на духа й явно му причини още скръб. Лицето му се изкриви от тъмна и ужасна болка.

Потресена от начина, по който му въздейства, Серафина бързо се изправи и отстъпи назад.

— Съжалявам — каза тя със слаб глас.

— Няма да те оставя, Серафина — заяви решително Брейдън и се надигна. — Няма да те изоставя!

Не я бе чул, говореше с тялото й в гроба, но от думите му я заболя сърцето. Отчаяно искаше да му даде знак, че го е чула. Без значение от случилото се, те все още бяха приятели, все още бяха заедно. Смъртта й нямаше да бъде краят им. Не можеше да бъде.

Тя се озърна, решена на всяка цена да открие начин да общува с него.

Прах при прахта, помисли си тя. От пръстта направени сме и в пръстта ще се върнем. Това се случваше с нея. Тя се връщаше. Но все още една малка следа от нея бе останала в този свят.

Безобидна като муха, помисли си Серафина. Но дори една муха може да направи нещо. И тогава й хрумна идея.

Реши да опита да предизвика възможно най-голямото движение в пръстта, затова пристъпи към могилата на гроба и се завъртя в кръг. Викаше и риташе, подскачаше нагоре-надолу, мъчеше се да създаде огромна суматоха във въздуха…

Но нищо не се случи. Пръстта не се размести.

Беше безполезна.

И после си спомни. Посвири на флейта…

Отпусна се на ръце и колене, наведе се, напълни дробовете си с въздух и духна нежно. Беше леко, почти съвършено издишване, точно както се бе упражнявала. Внезапно във въздуха пред Брейдън, сред бледата лунна светлина, се завихри малко торнадо от прах.

Тя възкликна шумно. Успя, и то точно както искаше, в точния момент!

Но Брейдън не го видя.

Отново не бе постигнала нищо.

По-отчаяна от всякога, Серафина се тръшна на земята. Нямаше никакъв смисъл.

Изведнъж обаче забеляза, че Гидиън вдига глава и поглежда към нея. Ушите му бяха изправени, очите му се взираха учудено. Погледът му не следеше нея, а към размърдалата се пръст.

Право към мястото, от което се издигнаха прашинките.

Наклони озадачено глава.

— Аз съм, Гидиън! — извика Серафина.

Духна отново в пръстта и във въздуха политнаха още облачета прах.

Гидиън бавно се изправи на крака. Сведе глава, опитвайки се да разбере какво вижда.

— Жива съм, Гидиън! — провикна се пак Серафина.

Накрая той излая, разпознавайки я. И после започна да копае.

Серафина се сепна. Не беше сигурна какво бе очаквала, но определено не смяташе, че тъпото куче ще започне да рови! Сега обаче не знаеше как да го спре.

Гидиън ринеше бясно с предните си лапи и хвърляше зад себе си купчини пръст.

Стреснат от изсипалата се върху лицето му пръст, Брейдън се надигна.

— Какво става? — попита той объркано. — Какво правиш, момче?

Но Гидиън просто продължаваше да копае право в гроба, като мяташе пръстта зад гърба си с бясна скорост, сякаш бе задвижвана с пара машина за копаене.

— Спри, Гидиън! Не го прави! — заповяда му Брейдън. Сграбчи го за раменете и се опита да го издърпа, но момчето не можеше да се мери със силата на кучето.

— Какво правиш? — попита отново Брейдън, гласът му бе пълнен с тревога и страх. — Не го прави! Не можем да го направим!

Серафина знаеше, че той се страхува от това, от което би се страхувал всеки човек на негово място — от гледката на гротескното й разложено тяло.

Но Гидиън не спря. Просто копаеше и копаеше.

Брейдън отстъпи назад, очевидно несигурен какво да прави. Гледаше как кучето му изравя все по-дълбока и по-дълбока дупка.

Серафина разбираше от ужасения му поглед, че не е готов за това, което ще види всеки момент. И в същото време имаше нещо, което го разкъсва отвътре, някакво злокобно любопитство, някакъв мъчителен копнеж Гидиън да продължи. Трябваше да променят мрачния и ужасен свят, в който живееха, трябваше да направят нещо и сега Гидиън го правеше!

Брейдън падна на колене и започна да копае отстрани до кучето си.

Сграбчваше пръстта с голи ръце и я хвърляше зад себе си.

Серафина не знаеше какво ще намерят в гроба. Щеше ли да има тяло? Но тя бе изпълзяла навън! И бродеше по света. В гроба не можеше да има тяло! А ако имаше? Щяха ли да открият разложения й в пръстта труп? Представи си сивата си изгнила кожа, висяща от потрошените бели кости на жалките й тленни останки.

Когато Брейдън и Гидиън най-после стигнаха до ковчега, Серафина се изненада, че капакът е цял и все още си е на място. Брейдън разчисти и последните остатъци пръст от него и го повдигна решително.

Серафина ахна от това, което се разкри пред очите й.