Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (22)

22

Серафина се озова в „Билтмор“, а въздухът бе все така странно студен. Френските прозорци към лоджията бяха отворени, чистите бели завеси светеха със светлината на пълнолунието и потрепваха от хладния зимен ветрец.

Това е нощта, в която бях нападната, помисли си Серафина.

Бавно пристъпи към лоджията — дългото и красиво помещение на открито, с изваяни колони и широки арки, отворени към гората, планините и сияещите в небето звезди.

Това не са просто спомените ми… Сякаш съм тук и преживявам всичко отново.

Това бе нейният дом, нейното място в света. Тя бе пазител на „Билтмор“ и бдеше над хората, които се бе заклела да защитава.

Огледа каменния парапет на лоджията за някое създание, което може да се е скрило там. Провери тъмния таван над главата си за сенки, които нямат място тук. И после се взря към гъстата гора, очите й търсеха евентуална наближаваща опасност.

После усети присъствие зад себе си в лоджията. Косъмчетата на тила й настръхнаха, когато от сенките зад нея изненадващо изникна тъмна форма. Чу звук — тик-тик-тик, последван от дълго дрезгаво съскане. Серафина се обърна точно навреме, за да види онова, което пристъпва към нея.

Изплъзна му се и скочи встрани, след което се преобрази в пантера. Белите й дробове се изпълниха с въздух, мускулите й се обтегнаха. Ноктите й изскочиха. Тя се метна в атака, въпреки че полите на черния плащ се завихриха над главата й и я повлякоха в мрака.

Изви гърба си и впи дългите си зъби в рамото на нападателя. В гърдите й диво се блъскаше сърцето на пантера и я зареждаше със страховита сила. Метна се яростно към врага. Не можеше да види лицето му, но усещаше как се опитва да я хване в наметалото, да го обвие плътно около нея. В костите й попи леденостудена тъмнина. Ужасната смрад я задушаваше. Не спираше да се бори сред диплещия се мрак, докато черният плащ я поглъщаше. Чувстваше как острите й нокти се забиват в плата и го разкъсват. Звукът на раздиращата се тъкан изпълваше ушите й. Тя продължаваше да се обръща, да се измъква, да удря, да дращи с лапи и да се бори за живота си, сякаш се давеше в студена черна вода. Хлъзгавото черно наметало се обвиваше около нея, стягаше се като змия, докато изтръгваше душата от тялото й и я засмукваше сред тъмните си гънки.

Във вътрешността на плаща видя черен, вихрен, кошмарен свят, но след това всичко започна да се променя. Ноктите й бяха разсекли тъканта на плаща. Той вече не можеше да задържи онова, което бе пленил. Разкъсаното наметало изхвърли вътрешността на тъмната си празнота в света и заедно с нея излетя и душата й.

Едно момче притича на два здрави крака в лоджията и се нахвърли върху нападателя. Когато врагът се обърна, качулката падна и Серафина видя лицето. Нападателят не беше Брейдън. Не беше и Юрая. Беше Роуина.

Гидиън скочи върху нея със зловещ рев, повали я на земята и я захапа за врата. Брейдън, който се бореше яростно и силно, я сграбчи и се опита да я задържи на земята.

Серафина вече я бе ранила, но Роуина все още беше твърде силна. Магьосницата започна да изстрелва тъмни заклинания, удар след удар, раздра лицето на Брейдън, нарани краката му и го запрати към една от колоните.

Гидиън се втурна за друга атака и захапа Роуина отстрани. Тя се бореше трескаво, измъкна се от кучето и се впусна в бяг. Брейдън сграбчи разкъсания плащ и го дръпна точно когато тя се прехвърли през ръба на парапета и изчезна в мрака на нощта.

Серафина лежеше ранена в човешката си форма на каменния под на лоджията, неспособна да помръдне. Заклинанията на Роуина бяха разкъсали гърдите и стомаха й и по тялото й зееха рани.

Когато се опита да си поеме дъх, през ребрата й пробяга болка. Помъчи се да раздвижи окървавените си ръце и крака, но те лежаха безполезни край тялото й. Можеше само да гледа как тъмночервеният басейн на собствената й кръв се разстила бавно по пода. Знаеше, че ще умре.

Черните гънки — вътрешната тъмнина на черния плащ, разкъсана от ноктите й — се носеха из лоджията и отлитаха заедно с вятъра.

Серафина се опита да извие глава, за да види дали Брейдън е оцелял, но вратът й едва помръдна с пронизваща болка. Когато най-после успя да се обърне, видя ужасяваща гледка: не Брейдън, а тялото на черна пантера — нейното тяло — лежеше на пода до нея, плътта на пантерата бе разкъсана по същия начин като нейната, страните й кървяха, костите й бяха потрошени.

И двете ги делеше крачка от смъртта.

Знаеше, че това е краят.

Опита се да потърси Брейдън, но не успя да го види.

— Брейдън… — простена, давейки се в кръвта, която бе стигнала до гърлото й.

Накрая го забеляза. Сърцето й трепна, когато видя, че все още е жив. Но по лицето му имаше дълбоки назъбени прорези и влачеше крака си зад себе си. Наблюдаваше го как коленичи до пантерата, слага ръце от двете страни на главата й, затваря очи и влива в котката лечебната си сила. Погали я и заговори с думи, които Серафина не можеше да чуе, докато ръцете му се плъзгаха нежно по меката козина на дългото й тяло.

Когато приключи с пантерата, Брейдън бързо се приближи към Серафина.

— Брейдън… — опита се да каже тя отново, но гласът й бе толкова слаб, че той не успя да я чуе.

Трескаво оглеждаше раните й и от изражението му бе ясно колко тежко е състоянието й.

— Не знам какво да правя, Серафина… — каза той, докато разкъсваше ризата си и се опитваше да спре кървенето. Не можеше да лекува хората така, както изцеряваше животните.

— Съжалявам — прошепна тя. — Не искам да си отивам… Моля те, кажи „сбогом“ от мен на татко…

Но той я повдигна грубо, болезнено силно я стисна в прегръдката си и извика решително:

— Дръж се, Серафина!

Тя обви ръце около врата му и се опита да се задържи, доколкото й бе възможно, но усещаше, че силата й отмалява, а съзнанието й се отнася във вихрената черна пустота.

Брейдън я понесе навън към мрака, придвижваше се трудно на окървавения си крак, но бе решен да не се предава.

— Остани с мен, Серафина — прошепна той, докато я носеше, и тя се вкопчи в гласа му.

Когато кръвта потече по рамото и по шията й, тя не знаеше дали е негова или нейна. И двамата трепереха, кървяха, пронизвани от болката на раните, но се държаха един за друг с последна надежда. Брейдън продължаваше да крачи и да я носи през мрака.

Стигнаха до розовата градина и той я постави на земята пред бараката на главния градинар. После отвори вратата, влезе и излезе, натоварен с неща — стари дървени щайги от ябълки, чук, клещи и други инструменти. Бързо скова груба кутия, подобна на носилка, с ниски стени и положи тялото й вътре. После завърза края с въже, повика Гидиън и двамата повлякоха носилката по земята към дърветата.

Серафина губеше съзнание, после пак идваше на себе си, докато Брейдън и кучето я теглеха през гората. Момчето едва вървеше, влачейки ранения си крак.

Когато най-сетне стигнаха до гробището, Брейдън я замъкна до основата на статуята на поляната и се обърна към ангела.

— Погрижи се за нея! — изкрещя той. — Трябва да я спасиш!

Когато се отдръпна, Серафина протегна ръка с последни сили и го сграбчи.

— Не ме оставяй тук — прошепна тя дрезгаво. — Не ме оставяй…

— Няма да те оставя, Серафина. Обещавам ти, никога няма да те оставя!

Докато лежеше, умирайки, а кръвта изтичаше от тялото й, тя погледна към звездите отгоре и си помисли, че ги вижда за последен път. Тялото й се вледеняваше. Крайниците й бяха изтръпнали. Болката отслабваше. Чувстваше, че животът й се изплъзва, че очите й се затварят за последен път.

После чу звук от копаене. Видя как размазаният образ на Брейдън трескаво изравя дупка в земята в средата на поляната с ангела.

Последното, което видя, бе как той влачи грубия ковчег с безжизненото й тяло към дъното на гроба, който бе изкопал. Единствената му надежда бе да я погребе на мястото на вечната пролет.

— Грижи се за нея — помоли Брейдън ангела. — Ще намеря начин да я върна отново!

И после Серафина не виждаше нищо.

Мракът, който последва, бе толкова черен, толкова продължителен, че тя не помръдваше.

И после сред най-тъмната тъмнина се разнесе момичешки глас.

— Сега трябва да се върнеш.

Когато Серафина отвори очи, се намираше в горското блато до убежището на Роуина, точно където бе и преди. Сред дърветата се носеше топъл летен бриз. Видението бе свършило.

Роуина стоеше там сама. Гласът й трепереше от емоции, когато каза:

— Сега вече знаеш какво е приятелството.

Серафина осъзна, че магьосницата също е видяла онова, което Брейдън е сторил в нощта на пълнолунието, и погледна старата си неприятелка с учудване.

— И ти също…

— Да, аз също — кимна Роуина.