Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (20)

20

Страхът прониза Серафина като куршум. Тя се отпусна на земята и плахо надникна през храстите. Това беше Роуина! Твърде близо, за да избяга, Серафина искаше да се хвърли стремително напред и да се бие със стария си враг. В нея се надигна дивашки, яростен гняв заради всички ужасни неща, които Роуина бе сторила. Но колкото повече наблюдаваше нещастното момиче, толкова по-голямо любопитство я обземаше.

Роуина се бе променила. Очертанията на лицето, движението на тялото и особено излъчването и поведението й бяха различни. Косата й все още беше червена, но не беше оформена в изящни къдрици, както преди. Беше дълга и гъста и падаше свободно около шията и раменете й. Лицето й все още беше бледо, но не носеше грим, който да придава блясък на устните й или подчертава очите й. И не бе облечена в някоя от изисканите рокли, каквито винаги носеше. Сега бе с прости тъмни дрехи — като отшелник, който се е оттеглил от света. Не изглеждаше да има кон или карета. Очевидно бродеше из гората сама.

За няколко дълги секунди Роуина се втренчи в посоката на Серафина, като се взираше в храстите, където тя се криеше, сякаш знаеше, че е там. Серафина се опита да остане напълно неподвижна, защото не бе сигурна какво може и не може да усети старата й неприятелка.

Най-сетне Роуина издърпа качулката обратно на главата си и продължи пътя си през мъгливите низини на блатото.

Серафина въздъхна с облекчение, че врагът й не я е разкрил. Част от нея искаше да се обърне и да се прибере вкъщи, да тръгне по друг път, да остави ранената сова на мира. Но друга част, по-смелата, по-решителната, по-дръзката казваше: Не я оставяй да се измъкне.

Серафина реши да я последва.

 

 

Сигурна, че е невидима дори за Роуина, Серафина тръгна след нея през блатото, но все пак се държеше на безопасно разстояние, просто за всеки случай. Понякога изгубваше момичето в сивата планинска мъгла, но после отново го настигаше.

Скоро стигнаха до почти незабележима пътека, която водеше още по-навътре в мочурището, през тъмна и сенчеста горичка от стари криви кедри, с обилна папрат навсякъде и дебели стволове на древни дървета, покрити с мъх.

Накрая Серафина видя как Роуина спира пред малко жилище.

Отначало то й заприлича просто на струпана небрежно голяма купчина клони. Тънки извити вейки се спускаха надолу от по-големите разклонения на дърветата, а паяковидни корени се издигаха нагоре, сплитаха се с тях и образуваха плътни стени и покрив. Пред входа на това убежище се виждаха остатъци от огнище, в което все още блещукаше жарава. Различни растения и билки лежаха проснати на дървени трупи, сякаш за да се изсушат на слънцето, което денем все пак би трябвало поне малко да прониква тук през дърветата.

Серафина гледаше като омагьосана как Роуина доближи месоядните растения, растящи до убежището й, измърмори някакви странни и неясни думи, стисна няколко малки съпротивляващи се мухи между пръстите си и ги пусна в разтворените в очакване усти на растенията.

На няколко сантиметра от мястото, където бе приклекнала Серафина, и на други места из гората около странния подслон, между дърветата се простираха дебели бели паяжини. Изведнъж тя усети по гръбнака й да плъзва неприятно чувство, вгледа се по-внимателно в плетеницата от паяжини и видя хиляди черни паяци с криви крака и червени пясъчни часовници на гърба. Затаи дъх и бързо се отдалечи от мястото, като си намери ново дърво, зад което да се скрие. Татко й я бе научил, че Черните вдовици са най-опасните паяци наоколо, но никога досега не бе виждала толкова много, скупчени на едно място.

Загледа се какво прави Роуина. Навсякъде около укритието й растяха месоядни растения — непентес, пингуикула и други тревни хищници, виеха се по стените чак до покрива. Роуина извади от чантата си няколко малки растения, постави ги наблизо, прокара ръка над тях, мърморейки нещо, което Серафина не разбра. Когато магьосницата вдигна ръка, растенията бяха пуснали корени на новото място.

След като приключи със засаждането на това, което бе донесла, отиде до малкия поток, който течеше наблизо, и изми бавно ръцете си в светлокафеникавата му вода. Явно танините на блатото я бяха оцветили. Серафина си даде сметка, че това е единственият малък нежен поток, който бе виждала от доста време. Може би буреносецът не знаеше за това тайно място.

Серафина се промъкна по-близо до бърлогата на Роуина, все по-любопитна да разбере повече за това, което се случва пред очите й.

Няколко кокошки и петнисти сиви птици обикаляха наоколо, както и малко стадо кози с дълга рошава черна козина, с дебели извити рога и със странни квадратни зеници.

Опита се да надзърне във вътрешността на колибата. Освен простичко легло и място за хранене вътре имаше само стъклени колби и шишенца, пълни със зелени, жълти и млечнобели течности.

Докато наблюдаваше магьосницата, която бавно и спокойно събираше листа от някои от растенията пред колибата, Серафина се намръщи. Роуина, която познаваше, беше лукава и опасна, но бе енергична и пълна с живот. Сега изглеждаше толкова обезверена. Сякаш в нея растеше огромна самота, която заплашваше да я погълне като гъст мъх, покрил напълно паднало на земята дърво.

— Чувствам, че ме наблюдаваш — каза Роуина.

Серафина се вцепени на мига, сърцето й заби учестено.

— Казах ти да ме оставиш на мира — продължи сърдито момичето. — Приключих с теб!

Серафина се отдръпна малко назад и се сви в храстите.

Роуина свали качулката си и изкрещя яростно към гората, но в другата посока:

— Просто се махни оттук! Не те искам тук!

Изглежда, Роуина все пак не я виждаше. Но с кого говореше?

Любопитна да види какво ще се случи, Серафина се приближи малко по-близо.

— Не! Казах ти да си вървиш — Роуина сякаш бе разбрала какво прави. — Чувам как ми дишаш във врата. Вече няма да изпълнявам заповедите ти. Приключих с теб, така че спри да ме тормозиш!

Надигна се гневно, въздухът около нея се сгъсти и сякаш пламна, разтърсвайки Серафина. Изплашена, тя бързо се оттегли в гората.

Знаеше, че трябва да си тръгне и да се отдалечи от влажната блатиста бърлога. Очевидно старата й неприятелка бе станала много по-могъща. Но в много отношения момичето изглеждаше някак… смалено.

Замисли се дали да не зареже идеята да следи Роуина и просто да се върне обратно в „Билтмор“ и да се опита да направи най-доброто в положението, в което бе, но мисълта за това я побъркваше. Не можеше да говори с никого там, не можеше да ги предупреди, не можеше да им помогне по никакъв начин. В следващите нощи, когато бурите връхлетят имението и реките го залеят, какво ще стори тя? И какво ще стане с Брейдън? Дали вече бе започнал да изсмуква душите на изгубени деца като Мъжа с черния плащ, алчен за повече сила и повече живот, докато кожата му започне бавно да гние и да се смъква от тялото му? Дали той бе причината на цялото това зло, или бе негова жертва? А и — независимо какво бе Брейдън сега, нима можеше да го изостави? После си спомни за Уейса, как бе погледнал право през нея, сякаш тя вече не съществува. Светът й бе разрушен. Сърцето я болеше при мисълта да преживее още една подобна нощ. Пое си дъх, събра целия си кураж и проговори.

— Не съм те тормозила — прошепна. — Току-що дойдох.

Роуина застина на място, очевидно изненадана от гласа й.

Няколко секунди не помръдна и не изрече нито дума. Тъмночервените й вежди се извиха намръщено.

— Коя си ти? — попита.