Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (16)

16

Серафина гледаше ужасена.

Виждаше, че плащът е лошо разкъсан, но все още бе черният плащ, от който се боеше и който мразеше. Черните му лъскави поли се спускаха от раменете на Брейдън и плющяха, изпълнени с мощ. Но дупките в плаща не бяха просто отсъствие на плат, а непроницаем мрак, по-черен от всичко, което някога бе виждала.

Не! Бъркаше. Беше виждала такъв мрак! Това бе същото черно като черните форми, които видя да се движат в гората.

Всеки път, щом Брейдън помръднеше, тъканта на наметалото се движеше с него и ужасните черни сенки излитаха отвътре към света навън, разкъсвайки времето и пространството. Плащът разпращаше тези разкъсани фрагменти от вихрена мастиленочерна сянка във всички посоки и те поглъщаха земята и листата на дърветата, и звездите в небето.

Добре се справи, момче, изсъска плащът със своя пресипнал дрезгав глас.

В мига, в който го чу, Серафина изпита желание да се хвърли към него и да го убие. Но нямаше нокти, нито зъби, нищо… освен страх и недоумение, които препълваха сърцето й.

Няма да те нараня, дете… обади се отново плащът.

Преди месеци двамата с Брейдън бяха видели злото на плаща със собствените си очи. Той притежаваше много сили, но най-зловещата бе, че позволява на носителя си да поглъща хората, телата и душите им дълбоко в черната пустота на вътрешните гънки. Майка й бе стояла затворена в плаща дванайсет години, преди Серафина да го набучи на меча на ангела в гробището, да го разкъса и да я върне в света. Когато в онази нощ унищожи плаща, тя освободи и Клара Брамс, Анастасия Ростонова и останалите деца, които бяха изчезнали.

Но по-важното бе, че тя бе разрязала, пробола, разкъсала плаща! Бе го унищожила! Как може отново да е тук? Последния път, когато бе видяла противното нещо, от него бе останала само сребърната катарама, която детектив Гратан бе намерил в гробището. Той умря, стискайки я в ръката си, в нощта, когато го убиха гърмящите змии. Дали Брейдън някак бе открил катарамата и бе възстановил черния плат на наметалото? Но ако беше така, с каква ужасна цел би върнал това зло в света? И ако го бе поправил, защо сега бе толкова разкъсан?

Все още наметнат с плаща, Брейдън стоеше, втренчил поглед в земята. Лицето му бе замъглено от нещо, което приличаше едновременно на омраза, болка и горчиво отчаяние, съзнанието му очевидно бе погълнато от мисли, които не можеше да понесе.

— Моля те, прости ми, Серафина — прошепна той на себе си.

— Да ти простя? — каза тя, макар че приятелят й не можеше да я чуе. — Какво си направил?

Все още не можеше да повярва на очите си. Брейдън носеше черния плащ!

— Кажи ми какво си направил, Брейдън! — извика тя. Не разбираше какво се случва. Възможно ли бе да е станал зъл?

После, сякаш в отговор на думите й, пръстите му се повдигнаха към врата и той стисна здраво тъканта, от която бе оформена качулката на черния плащ.

— Не го прави! — изкрещя Серафина. — Не слагай качулката!

Но той бавно я наметна на главата си. Лицето му сияеше ужасено и отвратено. Внезапно около него се изви вихрено торнадо. Докато се обръщаше към Серафина, висящите парчета от плата на наметалото се раздвижиха и разкъсаха въздуха наоколо. От тях се издигна плющяща черна сянка, която буквално раздираше тъканта на материята.

Серафина знаеше, че черните гънки се простират и в нейния свят, и в света на Брейдън, че са връзката, непробиваемият мост между двете измерения. Не знаеше дали той може да я види, или дори дали има някаква представа, че тя е там, но извиващите се гънки мрак, които се завихриха из въздуха, се стовариха върху нея съвсем реално, като физически удар, разрязаха я с пламтящо огнено острие и пронизващата болка я блъсна в скалистата земя.

Обзета от дива, заслепяваща паника, тя запълзя по корем, за да се скрие зад едно дърво.

Но когато друга черна сянка се материализира в пространството до нея, дървото не й помогна. Тъмнината сряза ствола му от горе до долу, пръсна го на парчета, вдигна във въздуха короната му, после я стовари на земята.

Щом видя сянката да приближава към нея, Серафина се сниши рязко и се опита да избяга, но се препъна и се превъртя през глава. Претърколи се и падна в студените дълбини на преливащата река. И в този момент осъзна, че понякога ключът към оцеляването не е в съпротивата, а в приемането на случващото се.

— Вода — заповяда сама на себе си и незабавно се разтвори на милиони капчици и се спусна надолу по течението.