Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (12)

12

На слизане към първия етаж Серафина мина по дългото вито парадно стълбище, разминавайки се посред бял ден с гостите. Скачаше пред тях и се опитваше да ги докосне. Галеше с ръце дългите поли на роклите на дамите, като се опитваше да накара плата да се размърда. Но нищо не се получаваше. През целия си живот се бе крила, а сега искаше поне един човек, един-единствен, който и да е, да знае, че е тук.

— Ехо, насам! — извика на една от многобройните гостенки, която бе дошла за предстоящия летен бал. — С много красива рокля сте! — изкрещя на друга. — Шапката ви е върхът, сър — каза на един от господата.

Когато стигна до основния етаж, се запъти към зимната градина, където групичка млади дами, облечени с красиви бледосини и жълти рокли, седяха, пиеха чай и си бъбреха оживено. Тя се опита да им открадне бучките захар и да разклати чашите им, но не успя да направи нищо. После забеляза, че от една от чашите се издига бледа пара, и й хрумна идея. Наведе се и духна леко в горещата течност. За нейна изненада парата наистина се обърна в нова посока и после се разтвори във въздуха. Серафина се усмихна. Имаше някакъв прогрес.

Обнадеждена, прекоси задния коридор и се пъхна в пушалнята с нейните пищни тапети от синя дамаска, елегантни кадифени столове и книги със златни букви на кориците, наредени по рафтовете. Когато в навечерието на Коледа бяха дошли тук с Брейдън, бяха облечени с най-хубавите си дрехи за първото коледно тържество на Серафина. Надявам се да не се окаже и последното ми, помисли си мрачно сега.

Но нямаше намерение да стои тук и да се самосъжалява просто защото е мъртва.

Отиде до камината с изящната бяла мраморна лавица и с облекчение видя, че совата все още е там.

Нейните стари врагове, могъщият магьосник Юрая и коварната му дъщеря и негов чирак Роуина, също можеха да променят формата си и се преобразяваха с лекота в хищни нощни птици.

Много отдавна Юрая бе откраднал тази земя от законните й собственици и бе превърнал закътаните планински гори в свое мрачно владение. Беше убил много от горските животни, а също и бащата на Серафина, черната пантера. Но появата на мистър Вандербилт и строежът на имението „Билтмор“ освободиха планинците и горските обитатели от заклинанията на магьосника и донесоха нов живот в тази местност. Оттогава Юрая бе обсебен от мисълта да унищожи „Билтмор“.

Изпълнен с омраза и желание за отмъщение, той бе създал черния плащ, който позволяваше на притежателя си да краде душите на своите жертви. И бе използвал прокълнатия жезъл, за да поробва животните в гората и да нападне „Билтмор“.

В последната им битка, докато Юрая летеше в птичата си форма, Серафина го бе нападнала с острите си нокти на пантера и окървавеното му тяло полетя към земята. Заедно със съюзниците й в онази нощ победиха и Роуина.

Серафина се надяваше, че са унищожили и двамата, но истината бе, че не е сигурна. Уейса й бе казал: „За неговия вид е характерно, че дори когато изглежда мъртъв, всъщност не е. Духът му продължава да живее. Крие се в тъмнината, в която ние, останалите, не можем дори да надзърнем.“

На сутринта след битката горските пазачи на имението бяха намерили мъртва сова в гората, после я препарираха и я поставиха на лавицата над тази камина. Серафина си спомни, че тогава й се бе сторила почти като жива, но сега изглеждаше напълно мъртва и захабена, перата й бяха посивели и протъркани, духът й я бе напуснал. Напомни й за изсъхналата бяла обвивка, която остава след като гърмящата змия свали старата си кожа.

Хм… Дали магьосникът с робата и качулката, когото бе видяла край реката, не бе Юрая в нов образ?

Дали той я бе нападнал в лоджията в нощта на пълнолунието? Той ли предизвикваше бурите в гората?

Може би се бе върнал, за да унищожи имението веднъж и завинаги? Или пък това бе нов враг, когото не бе срещала досега?

Какъвто и да бе отговорът, тя трябваше да бъде бдителна.

През остатъка от следобеда се упражнява да размества прашинките, да оформя облачета пара и да кара пламъчетата на свещите да трепват, докато изучаваше внимателно движението на гостите в имението. Следваше хората в обичайните им дела, следеше ги от сенките, самата тя — сянка, търсеше признаци на подозрително поведение и намеци за нещо, което не е наред.

Едва по-късно вечерта нещо привлече вниманието й.

Официалната вечеря в банкетната зала започна точно в осем. Мнозина от гостите и персонала говореха за обилните дъждове, за лошото състояние на пътищата и за каптирането на водата в нивите, където заради наводненията бе загубена огромна част от реколтата. Брейдън седеше близо до чичо си и леля си. Приятелят й, изглежда, бе в по-добро настроение от предишната нощ, достатъчно добро, за да се появи на вечерята, но все още в него се долавяше мрачно отчаяние и той не се усмихваше.

Един мустакат господин се опита да го заговори.

— Радвам се да ви видя, господарю Брейдън. Много съжалявам, че сте се отказали от ездата. Знам, че винаги сте обичали да прекарвате много време с конете си.

Господинът явно се опитваше да се държи мило, но лицето на Брейдън се свъси още повече при тези думи.

Серафина се зачуди дали може да привлече вниманието му, като завърти водата в чашата му, или нещо подобно. Трябваше да има някакъв начин да му даде знак, да му покаже, че е тук, с него. Но когато го доближи, Брейдън се разстрои още повече, измърмори, че е уморен и се извини, за да се оттегли от вечерята.

— Лека нощ, Брейдън — каза мисис Вандербилт, притеснена от ранното му напускане.

— Наспи се добре — обърна се мистър Вандербилт към племенника си, но после го докосна по ръката, придърпа го по-близо и каза с тих и спокоен глас: — Не забравяй, слугите ще заключат два пъти всички врати и ще поставим пазачи за през нощта.

Брейдън стисна зъби и се отдалечи от чичо си, без да каже нито дума.

Серафина бе изненадана от грубото отношение на приятеля си. И си помисли, че ако мистър Вандербилт подозира някаква наближаваща опасност, заключването и охраната на „Билтмор“ са най-логичното нещо. Но някак й се стори, че господарят всъщност казва на Брейдън, че заключването се прави не с цел защита от чуждо проникване в къщата, а за да попречат на момчето да излезе навън. И Брейдън не бе особено доволен от това.

Серафина последва приятеля си, докато той се тътреше нагоре по стълбите към стаята си, влачейки окования си с металната шина крак. През изминалите месеци бе видяла как той изцели лисица, сокол и много други животни — това бе част от неговата връзка с тях, част от любовта му към тях — но Брейдън не можеше да лекува хора… и явно не можеше да излекува дори себе си. Беше ясно, че му се е случило нещо ужасно. Кучето му, конете му… Толкова бе тъжно, че скръбта го бе откъснала от приятелите.

Когато Брейдън стигна до вратата на спалнята си, Гидиън кротко го чакаше там.

— Не искам да ме следваш — обърна се момчето рязко към него. — Просто стой далеч от мен!

Изражението на кучето бе толкова нещастно, че на Серафина отчаяно й се прииска да може да коленичи до него и да го погали, както правеше преди.

— Сигурна съм, че не го мисли наистина — каза тя сега, въпреки че кучето не можеше да я чуе, а и истината бе, че вече не бе сигурна в абсолютно нищо. Може би Брейдън говореше съвсем сериозно.

Когато го последва в стаята му, Серафина се изненада от състоянието й. Последния път, когато я бе виждала, тя бе уютна и подредена, но сега беше разхвърляна и мръсна, по тоалетката бяха натрупани подноси със застояла храна, по пода се търкаляха мръсни дрехи. Леглото с балдахин не беше оправено. Завесите бяха покрити с прах. Като че ли Брейдън не бе чистил тук от месеци, нито пък бе пускал камериерките вътре.

Той издиша шумно и тежко и се срина в коженото кресло до малката незапалена камина. Разтри болния си крак с трепереща ръка. Другият му крак помръдваше неспирно. Със свободната си ръка постоянно рошеше косата си, след това потриваше едната страна на лицето си. Не беше просто изтощен, бе нервен и изпълнен с нетърпение и гняв.

Серафина си спомни как една нощ се бе промъкнала тук и се бе свила на килима пред топлата камина до Гидиън, докато Брейдън спеше спокойно в леглото си. Но сега той просто се взираше с празен поглед в мъртвата пепел на празното черно огнище.

Изведнъж се надигна. Металната му шина тракаше по дървения под, докато той крачеше нервно, а треперещите му пръсти се притискаха към черепа му, сякаш чуваше чужди гласове в главата си.

Още по-развълнуван, съблече официалния си вечерен тоалет и облече дрехите, които носеше за езда и разходка в планината. После се отпусна на колене и измъкна здраво въже изпод леглото.

— Какво те е прихванало, да му се не види? — попита Серафина на глас.

Докато останалите обитатели на къщата се оттегляха по стаите си, Брейдън отвори един от прозорците на спалнята си и метна въжето навън в мрака. През цялата нощ бе валял проливен дъжд и сега мокрият порив на вятъра нахлу в стаята.

— Какво става в главата ти, Брейдън? — попита Серафина. Чувстваше ужасно стягане в гърдите си.

Виждаше, че ръцете му треперят ужасно, докато се мъчи да върже края на въжето към леглото. Треперенето бе толкова лошо, че едва успяваше да го овладее. После се приближи до прозореца.

— Брейдън, каквото и да си намислил, не го прави! — извика тя.

Но той се качи на перваза на прозореца и макар че ръцете и коленете му се подхлъзваха по мократа от дъжда повърхност, се подаде навън. Кракът му не можеше да се движи достатъчно добре сам, затова го повдигна с ръце, а след това се прехвърли през прозореца и почна да се спуска по въжето от външната страна на къщата.

Това беше безумно опасно дори за напълно здрав човек в сухо време, но за болнаво момче с крив крак посред проливен дъжд бе истинско безумие. До каменната тераса отдолу бяха поне дванайсет метра. Падането щеше да го убие.

— Внимавай, Брейдън! — изкрещя гневно Серафина, а бурята развя силно косата й, когато се наведе. Изведнъж един порив на вятъра я повдигна във въздуха и се опита да я завлече навън сред мощния дъжд. Тя усети как се издига нагоре, а парченцата от духа й, душата й, каквото и да бе това, се разпадат и разпръсват сред бурята. Можеше само да се хване за рамката на прозореца, да стиска с все сила и да се опитва да остане цяла.

Докато Брейдън се спускаше от външната страна на къщата, тя стоеше там и се взираше към него безпомощно. Ако той се изпусне, нямаше да може да го спаси! Ще падне и ще умре.

В небето проблесна светкавица, а след това се разнесе мощният тътен на гръмотевица.