Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (11)

11

Серафина седеше сама в подножието на стълбището на сутерена, хванала главата си в ръце. Трябваше да открие начин да се върне обратно в света и да предупреди всички за надвисналата опасност. Тя бе нападната и очевидно Брейдън също е бил нападнат от някого или нещо. Беше убедена, че предстоят още нападения.

— Но какво мога да направя? — запита се на глас.

Как да говори с хората, които обича? Как да ги предупреди?

Беше открила мистър и мисис Вандербилт, Брейдън, Гидиън и татко си, но в имението имаше още някой, който би могъл да й помогне. Качи се по задното стълбище до четвъртия етаж и мина по коридора със стаите на прислужниците. Когато стигна до стаята на камериерката, която търсеше, видя, че вратата е открехната.

Спря на място. Лошо предчувствие пропълзя в нея.

— Еси? — попита тя тихо. — Еси, тук ли си?

После бавно се промъкна в стаята.

Стаята на приятелката й бе пуста и необитаема. Книгите и вестниците на Еси не бяха на нощното шкафче до леглото й. Рисунките на цветя и растения не висяха на стената. Дрехите й не бяха пръснати по пода или метнати на стола. На леглото нямаше чаршафи и възглавници.

Сърцето на Серафина спря за миг.

В тази стая вече не живееше никой.

Еси си бе отишла.

Серафина си бе спомнила старите планински легенди, които Еси разказваше, легенди за изгубени души, нощни духове и други странни явления. Беше решила, че камериерката ще може да й помогне, че дори ще може да общува с нея по някакъв начин, но надеждите й се оказаха напразни.

Струваше й се толкова нечестно, толкова нередно. Беше си у дома, но и не беше. Защо не може нещата да са както преди? Тъкмо си намери приятели, ново семейство. Носеше красиви рокли и пиеше английски чай с много, много сметана! Откри майка си и тичаше редом до нея в гората. Гушеше се до нея, усещаше мъркането й. Какво ли бе станало с майка и малките й котенца? Дали и те бяха изчезнали като Еси? Серафина не можеше да понесе мисълта, че нещо лошо се е случило с някого от тях.

Както стоеше в средата на стаята, изведнъж забеляза огледалото на стената. В същия миг застина на място и сърцето й заби учестено.

— О, не, няма да го направя… — каза си.

Не искаше да пристъпи към него.

Прекалено много се боеше да застане там и да погледне.

Какво щеше да види?

Старото си аз? Мъждукащ призрак? Излязъл от гроба таласъм с окървавено лице и рани по цялото тяло, онези рани, причинили кървавите петна по разкъсаната й рокля? Тя бе таласъм. Изведнъж се почувства сигурна в това. Последното нещо, което искаше да види, бе окървавеният труп на ходещ мъртвец.

Я се стегни, жалка пъзло, смъмри се сама. Трябва да разбереш! Трябва да погледнеш в огледалото!

Пое си дълбоко дъх.

После направи крачка напред.

После още една.

Накрая се озова точно пред огледалото и се погледна.

И там видя единствено проблясък, почти незабележимо движение на въздуха, когато се размърда, сякаш тя самата бе просто… въздух.

Нямаше отражение. Тя беше никой и нищо.

Спомни си времето, когато се погледна в това огледало и забеляза, че кехлибарените й очи започват да се променят, а косата й става черна; спомни си колко горда се почувства от красивата рокля, която носеше. Сега нямаше нито очи, нито коса, нищо.

Толкова много от това, което познаваше и обичаше, просто й се бе изплъзнало. Дали това бе работа на магьосника, или просто времето отлита така?

Не, беше нещо повече. Сякаш светът й се бе пръснал на хиляди парченца като вазата от династията Мин, която бе разбила на пода. Сега отново се питаше дали ще може да събере парченцата и да ги залепи отново.

— Бъди дръзка! — каза си тя решително. Престани с тези глупости, стига си се самосъжалявала. Сън или реалност, мъртва или жива, няма да се предаваш, няма да се отчайваш. Ще продължаваш да се бориш!

И тогава, докато си мислеше за това, изведнъж видя нещо съвсем незабележимо в движението от светлина и въздух, отразяващо се в огледалото. Зад нея имаше нещо. Обърна се да погледне какво е и забеляза малките прашинки, реещи се хаотично в сутрешните лъчи, навлизащи през прозореца.

Пристъпи напред сред летящите прашинки.

Беше удивена, че вижда формата на всяка от тях, начина, по който се въртят и улавят светлината, докато летят из въздуха. Прашинките й напомниха думите, които се казват на погребение, когато хората се прощават с починалите си близки.

— Полагаме тялото й в земята — щеше да каже свещеникът. — Всички отиваме на едно и също място. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта…

Докато изучаваше бавното въртене на прашинките в слънчевия лъч, Серафина прошепна:

— Ето това съм сега.

Частица прах, рееща се във въздуха.

Повдигна ръка и я прокара бавно през лъчите. Не предизвика сянка, но можеше да се закълне, че прашинките се завъртяха по-бързо в малки облачета около нея.

— Тук съм — каза тя на глас. — Почти незабележимо… но все още съм тук.

Дори да съм миниатюрна частица прах или полъх на вятъра, все още ме има. Все още има и надежда.

Огледа се из празната стая на Еси. Миналото бе зад нея. Бъдещето бе неизвестно. Но какво да прави с настоящето?

Погледна през прозореца към планините. Над върховете се трупаха плътни тъмни облаци, проливни дъждове поглъщаха слънчевите лъчи в далечината. Нивото на водата във Френч Броуд се бе надигнало толкова много през последните няколко нощи, че старата река бе преляла от бреговете си и бе наводнила лагуната. Лагуната бе поела и дъждовната вода и очертанията й бяха напълно заличени.

Бурята наближава, помисли си Серафина.

И аз трябва да я спра.