Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (10)

10

Ужасена, Серафина направи крачка назад. Тя е мъртва и погребана, бе казал Брейдън.

Дали Брейдън ме е погребал?

Нима е възможно наистина да съм мъртва?

Знаеше, че е била погребана, нямаше спор в това, но мъртва?

Не се чувстваше мъртва.

И дори в отчаяната безнадеждност в гласа на Брейдън тя все пак усещаше нещо друго, някаква различна несигурност в очите и в тона му. Сякаш чакаше, ядосан и нервен, сякаш предизвикваше времето. Въпреки всичко, въпреки гнева и болката, й се струваше, че в него се таи следа от надежда.

След като мистър Вандербилт се върна в градината, за да се присъедини към съпругата си и към гостите на вечерното тържество, Серафина искаше да остане с Брейдън само за да му прави компания, но колкото повече стоеше, толкова по-притеснен ставаше той. Личеше по неспирното потреперване на ръцете и краката му, по болезненото изражение на лицето му и по неравномерното му дишане. Явно присъствието й го натъжаваше и безпокоеше.

След като Брейдън си легна, а гостите се запътиха към стаите си в имението, Серафина слезе долу в мазето, за да види баща си. Мина покрай прислужници и камериерки, които познаваше по име. Видя лакеи и лични помощнички на дамите. Но никой от тях не я видя.

Когато най-накрая стигна до работилницата, я завари празна. От татко й нямаше следа. Изчака известно време, мислейки, че той скоро ще се върне, но това не се случи.

Сърцето й затуптя ужасено. И това ли се бе променило?

Претърси стаите в сутерена една по една, кухните, килерите, работилниците и хранилищата. „Билтмор“ бе прекалено голям!

Най-накрая го намери да поправя малкия електрически мотор, който захранваше с енергия кухненския асансьор. Серафина въздъхна облекчено.

Татко й бе на колене с гаечен ключ в ръце. Мускулите на голите му изпотени предмишници се напрягаха. Той бе едър, грубоват мъж с широк гръден кош и големи ръце и крака. Носеше простички работни дрехи, кожена престилка и тежък кожен колан със закачени по него инструменти. Безброй пъти го бе наблюдавала как работи, беше му подавала отвертки и чукове, когато се нуждаеше от помощта й, бе търчала да му носи части и материали. Но никога не го бе виждала такъв. Нямаше радост в работата му тази вечер, нямаше целеустременост. Движеше се бавно, небрежно, очите му бяха печални. Извършваше познатите движения, но без душа, сякаш животът го е напуснал.

— Тате… — каза тя, заставайки пред него. — Можеш ли да ме видиш?

За нейно изумление баща й спря да работи. Бавно се обърна и се втренчи в празното пространство край себе си. Беше ясно, че не може да я види, но се взира толкова дълго в пустата стая, сякаш бе сигурен, че там има някого.

След няколко секунди извади един парцал и избърса челото си. После сведе глава и изтри очите си, раменете му се разтресоха. Серафина видя как спомените пробягват по лицето му, видя тъгата в очите му. Не бе сигурна какво знае Брейдън за изчезването й, но едно бе ясно: татко й смяташе, че тя е мъртва.

Личеше по лицето му, по начина, по който се движи. Той бе имал мечта, бе имал дъщеря и това бе радостта на живота му през последните дванайсет години. Но сега нея я нямаше. Беше сам, напълно и завинаги.

Серафина не можеше да понесе да го гледа толкова самотен, сърцето й натежа от болка.

Накрая баща й се отказа да оправя механизма и въздъхна, сякаш и без това всичко е напълно безсмислено. Никога не го бе виждала да се отказва от работа, преди да я довърши. Мисълта, че татко й може да остави някоя машина неоправена, бе просто недопустима.

Той метна торбата с инструментите си през рамо и се затътри към работилницата. Серафина го последва. Баща й вървеше бавно, разсеяно, като човек, който няма за какво да се прибира вкъщи. Тя се придържаше близо до него, докато той се суетеше из работилницата, поставяше инструментите си по местата им и приготвяше вечеря.

Направи обичайното пиле с каша на малката печка и седна да я изяде сам. Серафина се настани на стария си стол срещу него. Тук обичаше да седи и да слуша историите му, да му разказва своите преживелици — за плъховете, които бе хванала, или за падащите звезди, които бе видяла да прелитат из небето. Но сега чинията и лъжицата й стояха на пейката, неизползвани от месеци.

— Ще си изям цялата каша, тате, обещавам… — каза тя на глас, а сълзите преливаха от очите й.

Малко по-късно, когато той си легна, тя се сгуши на собственото си пусто легло зад бойлера. Не знаеше какво друго да прави.

Какво става, когато заспиш в съня си? Дали сънуваш? И дали сънят ти е истинският живот?

Ако е мъртва и погребана, как бе възможно да е уморена?

Не знаеше, но може би сънят не бе свързан с тялото й, а с покоя на душата и ума й.

Знаеше само, че е изтощена. Трепереща и отчаяна, тя се сви на кълбо.

Когато заспа, се унесе в сън, в който хапеше и дращеше, биеше се сред черен, вихрещ се свят, а после всичко се разпадна и тя усещаше единствено пръста, реката и вятъра, безбрежен свят без очертания, чувстваше как се носи из него като прашинка, после като малка капчица роса, после като шепот на вятъра, докато накрая се разтвори в нищото.

Стресна се и се събуди.

Огледа се из работилницата. Не знаеше дали вече е будна, или още спи. Дали току-що сънува смъртта си? Или смъртта й е реалността и това, което преживява сега, е сънят?

Спомни си плашещото усещане, че течението на реката ще разкъса краката й на парченца, и чувството, че вятърът високо в дърветата ще я отнесе завинаги и надалеч. Останало ми е съвсем малко време тук, помисли си тя, и после ще се разтворя напълно.

Огледа се, опитвайки се да разбере какво се случва. Беше тъмно, онзи колеблив, магьоснически час между три и четири сутринта.

Все още трепереща от съня, се надигна от леглото и застана в центъра на работилницата. Не бе сигурна какво трябва да прави. Просто стоеше там, дишаше и се мъчеше да разбере дали наистина диша, или сънува, че диша, или си спомня, че диша.

Накрая отиде при татко си, който спеше в леглото.

Опита се да го докосне по лицето, за да се увери, че наистина е тук. Усети смътна форма, но не и топлина. Бе точно като с Брейдън.

Въпреки че не можеше да почувства топлината на баща си и той не можеше да усети нейния допир, тя се сви до него като котенце, толкова малко и леко, че дори не натежава на гърдите на стопанина си. И се помъчи да не заспи.

На сутринта, когато татко й се събуди и се приготви да започне деня си, Серафина се опита да го докосне, да разговаря с него, да му каже какво й се е случило, да го предупреди за всичко, което срещна в гората, опита се да му каже да провери потока, вливащ се в езерото, но колкото повече се стараеше, толкова повече той се натъжаваше. Присъствието й не бе утеха за него, а болка. Тя го обсебваше като лош дух.

Накрая, когато татко й приготви торбата си с инструменти и тръгна на работа, тя го остави не защото искаше, а за да може той да намери покой.