Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (6)

6

Докато създанието я нападаше, Серафина инстинктивно се опита да се преобрази в пантера, за да се защити, но не успя. По някаква тъпа причина, не можеше да промени формата си. Опита отново, концентрира се върху представата за себе си като пантера, но не се получи. Остана си в крехкото човешко тяло.

Не знаеше какво друго може да направи, затова се сниши. Опита се да остане извън обсега на създанието, докато то разкъсваше корените. Помисли си дали да не скочи и да се опита да го пребори с голи ръце, но нещото й се струваше прекалено силно. В последната секунда, точно когато ноктите му се протягаха към нея, тя изпълзя по корем между корените и побягна.

В гората беснееше буря. Върху Серафина плющеше проливен дъжд. Вятърът духаше толкова силно, че косата и роклята се залепваха към тялото и лицето й. Струваше й се, че не просто ще я издуха, а ще я разкъса на парченца.

Но тя не можеше да позволи бурята да я повали. Създанието бе по петите й. Трябваше да се махне оттук. Затича се слепешком през яростния дъжд и просто продължи да тича.

Когато погледна през рамо, очакваше да види създанието да се мята върху нея, но то не бе там. Бе останало в далечината и продължаваше да разкъсва корените, между които се бе скрила.

Объркана, но облекчена, че е успяла да се измъкне от дяволското нещо, Серафина се обърна и продължи да тича, но за малко да се блъсне право в зловеща черна форма, подобна на тази, която бе видяла по-рано. Спря рязко и отскочи назад като от отровна змия.

Черното се рееше във въздуха пред нея толкова пронизващо мрачно, че изглеждаше почти невъзможно. Светлината от луната и звездите потъваха в нея и Серафина не можеше да види нищо от другата страна. Дъждът, който пропадаше вътре, не излизаше отдолу. Приличаше на прорез в самата тъкан на света.

Гледката болезнено стегна гърдите й. Кожата й започна да вибрира. Тя отстъпи назад и се шмугна под най-гъстите храсти наблизо, за да се скрие.

Когато черната гънка се понесе към нея, Серафина смаяно затаи дъх. Не бе сигурна дали чернотата е понесена в тази посока от буреносния вятър, или по някаква причина е привлечена от нея самата.

Въртящата се черна форма бавно приближаваше. Серафина се надяваше, че гъсталакът ще я прикрие, но листата и клоните заплющяха и засъскаха, когато нещото ги докосна и започна да ги изтръгва едно по едно, докато се придвижваше.

Тя отскочи назад и се присви, но краят на черното нещо докосна рамото й. Болката бе раздираща, като че ли я бяха разсекли с горящо, нажежено до бяло острие. Серафина изпищя в агония и се отдръпна рязко.

Страхът я заслепи, но й даде и нови сили и тя се измъкна от храсталака и побягна. Забеляза скалите и се спусна към тях. Когато видя ръба на планинския склон, просто скочи оттам.

Падна тежко на земята и продължи да се търкаля по склона, раменете и краката й се блъскаха в камъни и дървета, докато падаше надолу. После падането се забави, тя скочи на крака и се затича.

Спусна се през гората, запъхтяна, но продължаваше да тича, като от време на време поглеждаше през рамо за следа от буреносното създание или черните форми.

Дъждът и вятърът бавно утихваха и бурята зад нея отслабваше, но тя продължаваше да тича с бясна скорост.

Накрая с облекчение видя сиянието на луната, която надзърташе между облаците. Дневните хора знаят, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад, но много от тях не осъзнават, че луната също го прави. Черните й сенки сред дърветата бяха като стрелки, сочещи пътя към дома. Веднага щом дойде на себе си и се успокои, Серафина разбра в каква посока трябва да тръгне и се затича с всичка сила натам. Трябваше да предупреди хората в „Билтмор“ за онова, което бе видяла.

Но тъкмо бе започнала да напредва, когато стигна до брега на река, която й препречваше пътя. Серафина се огледа объркано.

— Не ми казвай, че успя да се изгубиш — смъмри се сама на глас.

Смяташе, че е близо до дома. Според спомените й тук трябваше да има малко плитко поточе, което може да прескочи с лекота. Но сега пътят й бе препречен от мощна река, която се провираше между дърветата. Бреговете й не бяха обичайните скалисти очертания на нормалните реки, а очевидно наводнена гориста земя.

Странно бе колко много неща са се променили. Ако малкото поточе, което помнеше, сега бе пенливата река пред очите й, трябва да е имало много яростни бури като тази, през която току-що си бе пробила път. Стомахът й се стегна на възел от тревога. В планините има малко неща по-мощни и по-опасни от стремителните води, които са ги формирали.

Знаеше, че трябва да се прибере у дома, затова влезе в тъмната вода на реката и се опита да я премине. Стори й се, че течението е като хиляди парченца стъкло, които се забиват в голата й кожа. Беше влизала в много реки, но никога не бе изпитвала подобно странно и тревожно усещане. Направи още една крачка и осъзна, че реката е твърде дълбока и бурна, за да я премине. Сякаш искаше да я засмуче и потопи под водите си.

Серафина погледна надолу по реката и със смайване видя цяло дърво — с клоните, ствола и корените — да се носи по течението, превърташе се през вълните като голям, окичен с листа левиатан. Много от най-големите и най-стари дървета край брега на реката бяха съборени в нея, мощното течение на водата бе изтръгнало корените им от пръстта.

Серафина отстъпи назад от преливащата река, далеч от брега й, убедена, че тъмната отмъстителна вода иска да я погълне. Не можеше да премине тук. Но ако бе близо до мястото, където си мислеше, че е, наоколо нямаше брод или мост, по които да премине.

— Влезе в кацата с двата крака, момиче — каза тя, говорейки на себе си по начина, по който говореше татко й. — Какво ще правим сега? Това е въпросът.

След това й хрумна идея.

Тръгна нагоре по брега, докато стигна до едно от най-високите дървета, надвиснали над реката. Неговите големи разперени клони почти достигаха до дърветата от другата страна. Знаеше, че безмилостната вода скоро ще изтръгне корените му от пръстта и ще го повлече в реката, но засега това бе единственият й път.

Качи се по ствола му, после тръгна по клоните, високо над вихрещия се речен поток, движеше се от клон на клон; целта й бе да премине над реката така, както бе виждала да го правят катериците — използвайки преплитащите се клони на дърветата като мост.

Но с напредването й клоните на дървото ставаха все по-тънки, крехки зелени фиданки, които се огъваха и плющяха от вятъра. Имаше чувството, че вятърът всеки момент ще помете и нея. Всеки мускул в тялото й се бе свил, докато подскачаше и се олюляваше върху горните клони.

Виждаше най-близкото дърво от другата страна, голям бор с дебели клони с бодливи иглички, но не можеше да направи такъв скок. Бе прекалено далеч.

Погледна надолу. На трийсетина метра под нея се вихреше черната вода на реката. Ако се изпусне или се опита да скочи до дървото на отсрещната страна, щеше да полети надолу.

Тогава или ще умре, когато се удари във водата, или ще бъде повлечена от течението и скоро ще се удави. И в двата случая реката щеше да се докопа до нея, точно както искаше.

Докато се опитваше да измисли какво да направи, чу някъде под себе си, от посоката, от която бе дошла, пукот от счупена пръчка. Трепна и се вгледа в гората отдолу за наближаващата опасност. Дали буреносното създание бе надушило миризмата й и я бе проследило?

И тогава видя фигура в дълга роба, движеща се бавно през дърветата. Каква е пък тази дяволска твар, помисли си отчаяно тя. Просто искам да се прибера у дома!

Присви очи и се взря през клоните на дърветата, опитвайки се да види кой или какво е там долу.

Беше човек с дълга роба и някаква качулка, която покриваше главата му като на старите келтски друиди от древна Британия от рисунките в книгите на мистър Вандербилт.

Докато крачеше из гората, човекът с робата протегна бледата си деликатна ръка пред себе си. Внезапно в нея изникна блестящ съскащ факел със синя светлина като малка топка, изплетени от светкавици, издигна се от дланта и се понесе над рамото на непознатия, осветявайки пътя му през мрака.

Някакъв магьосник, помисли си Серафина и се приведе още по-ниско. Сърцето й заби в гърдите. Буреносното създание, реещите се черни гънки, бурите… Всичко това очевидно е негово дело. Всичко видяно досега бе плод на заклинанията на магьосника. Дали той я бе нападнал в лоджията? Дали вече бе завладял „Билтмор“? Трябваше да стигне у дома!

Но как? Беше в капан на дърво, на трийсет метра над беснееща река.

Когато магьосникът с тъмната роба спря, косъмчетата по тила на Серафина щръкнаха от страх. Цялото й тяло се разтрепери. Всяко сетиво вътре в нея й казваше да се бие или да бяга. Бягай, не спираше да крещи умът й. Бягай, преди да е станало късно!

Магьосникът бавно повдигна глава и погледна през дърветата право към нея.