Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (58)

58

Няколко дни по-късно, в един слънчев следобед, след като Брейдън и Серафина почистиха бъркотията и поправиха част от щетите, които бяха причинили в къщата, фургоните се върнаха от Ашвил заедно с мистър и мисис Вандербилт и слугите, които пътуваха с тях.

Лакеите отнесоха багажа в стаите им. Камериерката на мисис Вандербилт и камериерката на мистър Вандербилт се заеха с разопаковането. И скоро „Билтмор“ се изпълни с нормалните звуци на къщата: суетящите се прислужници, потракването на чашите за чай и стъпките на Седрик, санбернара на мистър Вандербилт, който се влачеше след него от стая в стая. Цялото семейство отново бе у дома. Къщата възобнови старите си ритуали с пиенето на чай в четири часа и вечерята в осем.

След като чу добрата новина, че Серафина се е върнала в „Билтмор“, мистър Вандербилт помоли Брейдън да я покани на вечеря със семейството.

Както вече му бе станало традиция, Брейдън подари на Серафина рокля за събитието. Нямаше представа откъде я е намерил, нито как е успял да уреди доставката й толкова бързо. Може би бе убедил някой от своите пернати приятели да я донесе от далечен град по въздуха. Надяваше се само, че не е поискал от паяците Черна вдовица да я изтъкат.

Независимо откъде идваше роклята Серафина просто се влюби в блестящата синя тъкан, която й напомняше за един конкретен планински поток, който познаваше. Не беше пищна, старомодна рокля, каквито бе видяла да носят дамите на летния бал, нито лека дантелена рокля за вечерно тържество. Те щяха да почакат до следващата година. Тази рокля не беше за тържествен повод, бе семпла и изискана рокля за вечеря със семейството, която можеше да носи всяка вечер. И когато си помисли за това, Серафина се усмихна. Беше съвършена. Това беше нейният дом и нейният живот сега.

Взе си прекрасна топла вана, изми косата си, а след това се облече за вечеря, както и преди, в златисточервената стая на Луи XVI на втория етаж, а Еси дойде да й направи прическа.

— О, мис — отбеляза, докато Серафина стоеше пред нея и тя я оглеждаше критично, — роклята стои тъй добре на черната ви коса. Днес изглеждате много, ама много красива, с най-голямата усмивка, дето съм виждала на лицето ви.

Серафина и Брейдън пристигнаха на вечеря, хванати под ръка. Мистър и мисис Вандербилт се усмихнаха и прегърнаха Серафина, бяха истински щастливи, че я виждат, и я затрупваха с въпроси. Серафина седна на масата, щастлива, че има възможността да поговори с тях.

Мистър и мисис Вандербилт бяха в добро и ведро настроение, облекчени, че бурите са свършили, и очакваха с нетърпение детето си. Тъй като в къщата нямаше гости, тази вечер на масата бяха само четиримата, а Седрик и Гидиън лежаха наблизо. Серафина не се чувстваше неловко или не на място. Чувстваше се добре. Трябваше да си припомни къде да постави салфетката и коя вилица да използва, но татко й я бе обучил добре, а и тя винаги се вълнуваше от новите предизвикателства.

Брейдън изглеждаше доволен, че е на масата заедно с леля си, чичо си и с нея, щастлив, че всичко е така, както трябва да бъде. Рано тази сутрин той бе излязъл да язди в гората и да се увери, че ремонтите вървят по план. Серафина забеляза нова ярка светлина в очите му и нова увереност в усмивката и излъчването му.

— Тази сутрин говорих с мистър Макнамий за плановете за възстановяване на градините — каза Брейдън. — Всичко звучи много интересно.

— Радвам се, че тези ужасни бури спряха — каза мисис Вандербилт.

Мистър Вандербилт кимна одобрително, докато попиваше мустаците си със салфетката.

— Да, време е за възстановяване.

— Ще построите всичко наново, така ли? — попита Серафина и го погледна с интерес, като си мислеше за фермите и селото, както и за останалите части от имението, които бяха пострадали.

— О, да, ще го построим. Независимо какво се случва, винаги се изправяме и възстановяваме.

— Ще помогна — каза Брейдън. — Ще работя върху плановете и по реконструкцията с мистър Макнамий, ще науча всичко, което мога. Нямам търпение.

— Ще направим всичко още по-добре — кимна чичо му. — Така ще продължим напред. Особено сега.

Той се усмихна леко и погледна жена си, която докосна корема си с ръка.

— Решихме как ще се казва малкото — каза щастливо мисис Вандербилт. — Да го споделим ли с вас?

— О, да! — възкликна развълнувано Серафина, преди Брейдън да отговори.

— Можете ли да пазите тайна? — попита мисис Вандербилт и намигна на Серафина.

— Повярвайте ми — каза Брейдън. — Тя определено може да пази тайна. Аз също.

— Добре! Ще наречем бебето на името на любимия дядо на Джордж, Корнелиус Вандербилт. Така че, ако е момченце, ще се казва Корнелиус. А ако е момиченце, ще бъде Корнелия. Но никой не знае за това, така че не трябва да казвате, докато не стане официално.

— Прекрасно име — каза Серафина.

— Да, и ние мислим така — кимна със задоволство домакинята.

— А какво правихте вие двамата, докато нас ни нямаше? — попита мистър Вандербилт.

— Ъъъ… все същите стари неща — отвърна уклончиво Брейдън, защото не искаше да лъже чичо си.

За него и Серафина „същите стари неща“ означаваше да бродят през нощта, да се бият със зли демони и да живеят на ръба на постоянно надвисналата над главите им смърт.

— Надявам се, че не е било точно така — отвърна мистър Вандербилт, който много добре знаеше в какви проблеми могат да се забъркат.

От изражението в очите му Серафина се досети, че мистър Вандербилт е наясно, че докато ги е нямало, е станало нещо важно. Той знаеше, че тя бе открила изчезналите деца преди няколко месеца и че помогна за спасяването на Седрик и Гидиън от клетките в боровата гора. Серафина бе сигурна, че след завръщането си е забелязал странните драскотини по прозореца над банкетната зала и раздраните места по фламандския гоблен.

— Е… — каза накрая мистър Вандербилт, — просто се радвам, че се върна, Серафина. Твоят дом е тук с нас, в „Билтмор“. И трябва да кажа, имам чувството, че къщата е много по-безопасно място сега.

— Благодаря ви, сър — кимна тя леко. — Наистина го оценявам. Бях прекалено дълго далеч оттук, но в сърцето си се чувствах така, сякаш никога не съм напускала вас, мисис Вандербилт и Брейдън.

По-късно тази нощ Серафина и Брейдън се отправиха по парадното стълбище към четвъртия етаж и после към обсерваторията. Оттам изкачиха витата стълба от ковано желязо до горното ниво, отвориха прозореца и излязоха на покрива.

Серафина мълчеше, докато минаваха под лунната светлина покрай медния купол на парадното стълбище, сред най-високите кули на къщата и по покритите с наклонени плочи покриви, между многобройните комини и изваяните каменни гаргойли на митични зверове.

— Мислиш ли, че го победихме завинаги, Серафина? — попита я Брейдън. — Наистина ли всичко свърши?

— Да, така мисля. Но и двамата сме пазители на „Билтмор“ защитници на тази къща, на нейните хора и на гората наоколо, така че трябва да внимаваме и да сме готови за всяка друга опасност.

— Мислиш ли, че там навън има друго зло?

— Сигурна съм, че има.

— Но какво ще е? Под каква форма ще дойде?

— Не знам — призна тя. — Но каквото и да е, ще го посрещнем заедно.

Двамата седнаха на покрива, за да се насладят на топлата вечер и нежния бриз, поклащащ короните на дърветата. Серафина усещаше как ветрецът повдига дългата й коса и леко докосва кожата на тила й. Замисли се за вятъра, земята и водата. За кратко бе успяла да надникне в движението и в хода на света, в дълбините на силата на собствената си душа и нямаше търпение да научи повече за това, което може да прави.

Двамата с Брейдън обхождаха с поглед просналите се под тях поляни, градините, които разцъфваха плахо, гъстите гори, обграждащи къщата. Куполът на оранжерията отдолу блестеше на лунната светлина, а трепкането от светлините на къщата докосваше всичко наоколо. Серафина и Брейдън се вглеждаха през тъмния балдахин на дърветата към стелещите се очертания на далечните планини и се възхищаваха на блестящите звезди и на планетите високо над тях, които се движеха почти незабележимо по своя път.

Изведнъж тя си спомни един момент от предишната есен. Стори й се, че е било толкова отдавна. Беше просто самотно момиче, съвсем малко и тихо, което стоеше в мазето в началото на стълбището, заслушано в шума на тълпата от невероятно изискани хора над себе си, и се чудеше дали трябва да отиде там и да им каже, че е видяло как едно момиче в жълта рокля е било отвлечено от зловещ мъж с черен плащ.

Спомни си, че единственото, което искаше да направи в онзи момент, бе да помогне.

От онзи първи миг, когато застана на стълбището, водещо от тъмнината на мазето към светлината на света над него, и погледна нагоре, всичко, за което копнееше, бе да е част от нещо. Само това бе искала винаги — не само да види, но и да бъде видяна. Не само да чува, но и да бъде чута. Не само да усеща и да разбира, но и да бъде разбрана от другите, да ги докосне, да им повлияе по някакъв начин, да направи живота им различен и нейният живот също да бъде променен от тях. И ето тази нощ, в този момент, на този покрив, тя знаеше, че това време най-после е настъпило.

Спомни си как се чувстваше, когато душата й бе отделена от останалата част от нея, когато беше само изгубен дух, бродещ из реалния свят, но неспособен да се докосне до него, да го почувства или да му повлияе.

Спомни си за разговора, който бе провела с татко си, за това как нещата се променят с течение на времето, винаги се развиват и стават нещо ново и винаги остават както преди. Сега осъзнаваше, че физическите неща винаги се променят. Дори ние се променяме, учим и се развиваме, падаме и отново се изправяме.

Но зад всичко това има и нещо рядко и скрито, може би най-важното нещо, което никога не се променя, и това е духът дълбоко в нас — това, което сме били като деца, и това, което сме, когато растем; това, което сме, когато сме у дома, и това, което сме, когато тръгваме по света — и то винаги е с нас. Този вътрешен дух остава всеки миг и във всичко, независимо колко се променя тялото ни с годините или как се променя светът около нас.

И през цялото време търсим едно-единствено нещо. Да бъдем свързани с хората около себе си, да докосваме и да бъдем докосвани, да имаме истинско семейство и приятели, с които да споделяме света и неговите промени. Също като духа вътре в нас, нашето семейство е скритото вътрешно ядро, което никога не се променя, реката, която винаги тече.

Серафина се обърна и погледна Брейдън. Изучаваше лицето, косата, очите му, начина, по който се взираше в далечната гора.

Сърцето й заби силно и нетърпеливо в гърдите.

Ръката й затрепери.

После бавно се пресегна и постави длан върху неговата.

Усещаше топлината, туптящия му пулс, меката кожа и костите отдолу. Това бе нейният съюзник, приятелят й момчето, заедно с което водеше битките си.

Брейдън се обърна и я погледна някак изненадано.

Тя се притесни и почувства, че трябва да му обясни защо го е докоснала по този начин.

Мислейки за всичко, през което бяха преминали Серафина каза:

— Просто исках да съм сигурна, че наистина съм тук.

Брейдън се усмихна. Беше я разбрал.

— Тук си. И двамата сме тук.