Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (54)

54

Серафина се стрелна и буквално полетя из галерията. Юрая се втурна към нея с ужасяваща скорост. Въздухът наоколо се тресеше страховито. Чуваше се единствено падането на мебелите, които магьосникът буташе и събаряше по пътя си, и злобното скърцане на зъбите му.

Успя да излезе от галерията и да завие, спусна се по главния коридор и изведнъж усети как въздухът се сгорещява. Стъклото на стария висок часовник се пръсна и дървените му страни избухнаха в пламъци.

Продължи по коридора, после през салона. Прескочи един малък диван тъкмо когато Юрая зави зад ъгъла и метна подире й мощно заклинание, което предизвика силен взрив и унищожи с трясък всичко по пътя си, а накрая се стовари върху насрещните прозорци, които се пръснаха на хиляди парченца.

Гърдите й се надигаха, докато се опитваше да вдиша колкото се може повече въздух. Размахваше бясно ръце като вятърна мелница. Тичаше толкова бързо, че краката й почти не докосваха пода. Искаше отчаяно да се превърне в пантера, но времето още не беше дошло.

Зад себе си чу зловещото гневно ръмжене на Уейса, който се втурна в стаята. Погледна назад точно навреме, за да види как дивокотът скача на гърба на Юрая, захапа го, заби нокти в него и го дръпна назад.

Уейса забави магьосника достатъчно, за да осигури на Серафина преднина. Миг след това Юрая запрати тялото на Уейса в една каменна колона и той се срути на пода.

Сърцето на Серафина спря, когато видя приятеля си, проснат безжизнен, но знаеше, че той е направил това, за което бе дошъл, и сега останалото зависи от нея.

Затича се с все сили през тези секунди преднина, които Уейса й бе осигурил. Докато минаваше през трапезарията, създанието почти я настигна и запрати по нея огнена топка, която освети стаята с пламтяща оранжева светлина и подпали кожените тапети на стените.

Между живота и смъртта има по-малко от секунда.

Най-накрая Серафина профуча през вратата, която водеше към банкетната зала.

Успя!

Бе точно там, където трябваше да бъде, в точния момент.

Докато завиваше зад ъгъла, където бе извън полезрението на преследвача си, и минаваше покрай трите гигантски камини, светкавично се преобрази в пантера. Метна се право върху далечната стена, вкопчи се в безценния фламандски гоблен с ноктите си, изкатери се нагоре с бясна скорост и след секунда скочи във въздуха към прозореца, който Брейдън бе отворил малко преди това за нея.

Но прозорецът беше твърде малък за пантера, затова още във въздуха тя се преобрази в човешката си форма и се приземи на перваза. За разлика от обикновените прозорци тези малки, почти незабележими прозорчета в горната част на банкетната зала не гледаха навън, а към задния коридор на горния етаж, високо над тях.

— Ето го — каза Брейдън, подавайки й съскащия, гърчещ се черен плащ, точно както бяха планирали. — Тръгвай!

Тя грабна плаща, втурна се по коридора в обратна посока, докато стигна там, където очакваше да е стигнал Юрая, и мина през втори прозорец, водещ към банкетната зала. Приличаше на прозореца, през който бе влязла, но имаше специална причина да избере точно този.

Роуина бе привлякла Юрая в „Билтмор“ точно както бяха планирали. Уейса го беше нападнал в точния момент, за да го забави. Брейдън беше готов с наметалото точно там, където се бяха разбрали да бъде. И сега Серафина се намираше точно над вратата, през която преминаваше Юрая, за да влезе в банкетната зала и да я търси.

Щом го видя под себе си, Серафина скочи.

Докато падаше във въздуха, разтвори черния плащ, спускайки се над магьосника като огромен черен прилеп. Но по средата на полета осъзна, че времето няма да й стигне и ще го пропусне. Ако беше във формата на пантера, можеше да използва опашката си, за да промени ъгъла на нападението във въздуха, но трябваше да е в човешкото си тяло, за да държи наметалото. И сега щеше да провали всичко и да падне на пода зад гърба му. Щеше, но в момента на падането използва новите си сили, за да раздвижи въздуха около себе си, и за частица от секундата не само контролираше движението на въздуха — тя бе въздухът. Пепел при пепелта, прах при прахта, помисли си Серафина. Аз съм човек и пантера. Аз съм тяло и дух. Аз съм всичко в тъмнината.

Уцели момента идеално. Точно когато Юрая мина през вратата, тя се стовари право върху него и придърпа полите на отворения плащ върху главата и раменете му.

Юрая изпищя от ярост.

Когато Серафина се приземи на гърба му, магьосникът се развилня, удряше, блъскаше, а после се хвърли назад и я блъсна в каменната камина, но тя се държеше за него с все сили. От това зависеше не един живот. Аз съм дух, помисли си тя сред пронизващата я смазваща болка. Аз съм сила!

Тя висеше и продължаваше да виси. Беше както когато хванеш огромен, писклив, хапещ плъх: щом го уловиш, не пускаш. Трябва да го стискаш, да го удушиш, да направиш всичко, което е нужно. Просто НЕ БИВА ДА ГО ПУСКАШ!

Тя дърпаше и дърпаше плаща върху Юрая, главата му се въртеше диво, раменете му се удряха, люспестите му ръце с дълги нокти се вкопчваха в плата, докато крещеше гневно. Той бе Юрая, магьосникът, господарят на гората, повелителят на всичко! Той нямаше да допусне това да се случи!

Внезапно започна да се върти наоколо, ревейки ужасяващо, а от устата му излезе тъмен вихър. Щеше да се освободи. Но Серафина използва силата на елементите, накара въздуха да зафучи като буреносен вятър, повдигна пепелта от камината нагоре и я завъртя в яростна вихрушка около тях двамата.

Двата вихъра се сблъскаха един в друг, бутаха се в противоположни посоки, всеки се въртеше мълниеносно около другия… И после изведнъж, със страховит трясък, вихреното движение спря. Серафина бе хванала Юрая и го държеше само със силата на волята си. Той не можеше да помръдне, застинал в пространство, по-страшно от смъртта.

И тогава го чу.

Няма да те нараня, дете… каза плащът със своя дрезгав, съскащ глас.

Полите на наметалото се плъзнаха над Юрая като пипалата на гладна змиеподобна твар. Плащът вече се движеше сам, по своя воля, обвиваше се, притискаше, движенията му бяха придружени от смразяващ тракащ звук като съскане на стотици гърмящи змии. Ужасеното лице на Юрая я погледна сред гънките на поглъщащата го тъкан. И тогава Серафина осъзна, че историята е направила пълен кръг. Точно така някога бе видяла Клара Брамс да изчезва в черния плащ. Но вместо невинните яркосини очи на Клара, които я молеха за помощ, сега към нея се взираха очите на Юрая, пълни с омраза и неописуем страх. Накрая полите на плаща се затвориха над него, викът му заглъхна и мъжът изчезна, тялом и духом.

Серафина и плащът паднаха на пода. Тя бързо се отдръпна по-далеч от алчната черна тъкан.

Няколко секунди наметалото трептеше силно и излъчваше зловещ ореол, който проблясваше сред тъмна, блещукаща мъгла. Противна миризма на разлагащи се вътрешности нахлу в ноздрите на Серафина и тя извърна глава. Сбърчи нос и се опита да не диша.

Внезапно плащът се сви на стегната гърчеща се купчина и в залата избухна взрив от магически заклинания. От плаща във всички посоки изхвърчаха огнени топки, мълнии и експлозии от леденостуден въздух. Закачените по стените копия и щитове изпопадаха на пода. Разкъсаният от пантерата гоблен и няколко от другите гоблени се свлякоха. Знамената се подпалиха. Статуите паднаха. Цялата стая се изпълни с гъст, задушаващ дим.

И тогава най-после всичко свърши.

Серафина скочи на крака, все още задъхана, все още изпълнена със страх, и се огледа из стаята. Юрая бе изчезнал. Бе го хванала в безкрайната пустота на черния плащ. Най-после успя да победи мъжа, който не можеше да бъде убит!

Вдиша дълбоко и накъсано, опитвайки се да сдържи сълзите си на облекчение. В дробовете й нахлу чиста наслада и се разля по мускулите на краката й. Озърна се из опустошената банкетна зала. Изпитваше единствено неописуема радост.

— Направихме го! — провикна се щастливо Брейдън, надвесен от прозореца над главата й и вдигнал победоносно юмрук, докато с другата си ръка се опитваше да угаси един от горящите гоблени с кърпа.

Едва сега Серафина дойде напълно на себе си и осъзна, че залата наистина гори.

Не се затича. Не се паникьоса. Силата й нарастваше и тя се чувстваше по-уверена от всякога.

Съсредоточи се, сви ръката си в юмрук, после я вдигна рязко над себе си, разтвори дланта си и изкрещя:

— Стига!

Студен въздух изпълни в миг цялата стая. Всяка пламтяща прашинка пепел падна на пода и изстина. Всеки пламък угасна. И залата притихна.

— Това върши по-добра работа от кърпата! — провикна се доволно Брейдън от прозореца.

Уейса влезе в залата, куцукаше и кървеше, но на лицето му грееше усмивка.

— Казах ти да тичаш като вятъра, Серафина! Мислех, че със сигурност ще те докопа в последната секунда!

— Но не и с теб на гърба му, приятелю — отвърна щастлива Серафина.

Роуина се появи зад Уейса. Щом видя, че магьосницата и другите й приятели са добре, Серафина се усмихна, после се засмя гръмко. Колкото и да бе невероятно, осъзна тя, всички бяха оцелели.

Роуина погледна предпазливо черния плащ, лежащ на купчина на пода в залата точно там, където го бе оставила Серафина.

— Всичко свърши — каза Серафина, опитвайки се да я успокои.

Роуина бавно вдигна очи и я погледна. Когато проговори, в тона й нямаше сарказъм, нито отчаяние, тя не шепнеше, нито крещеше… Бе просто ужасно, ужасно сериозна.

— Сега трябва да се уверим, че този плащ никога вече няма да види светлината на деня.

— Нито тъмнината на нощта — съгласи се Серафина. — Уверявам те, че ще скрием плаща добре. Ще се погрижим баща ти никога да не застрашава повече нито теб, нито някого в „Билтмор“.

Брейдън влезе в стаята през вратата на иконома, откъм задното стълбище.

— Бих искал да унищожим това ужасно нещо — каза той.

— Унищожаването на плаща ще освободи затворника му — напомни му Серафина. — Не можем да го унищожим. Трябва да го сложим някъде, където никой никога няма да го намери и да го скрием завинаги.

— Знам точното място — кимна Брейдън.

Серафина знаеше какво има предвид.

Когато се обърна към Роуина и видя, че тя все още се взира в черния плащ със смаяно изражение, Серафина си помисли, че сигурно мисли за баща си.

— Случи се — каза Роуина, сякаш се опитваше да се убеди сама.

— Какво ще правиш сега? — попита я внимателно Серафина.

Момичето се сепна, сякаш за първи път се замисляше за това. После я погледна и каза:

— Ще живея.

Серафина се усмихна съвсем леко с ъгълчетата на устата си. Роуина едва сега започваше да осъзнава, че е оцеляла. Щеше да продължи свободна в един много различен свят. Наистина щеше да живее.

— Но не просто да живееш — намеси се Уейса и я погледна с нежните си очи. — Живей добре. Направи така, че всичко това да си е струвало.

Магьосницата кимна, признателна за думите му.

— Ти също.

Серафина се загледа в приятелите си — всички щастливи и усмихнати, обърнали лица към нея. Бяха спасили „Билтмор“. Бяха се спасили взаимно.

Трудно беше да се осмисли всичко, но най-накрая бяха победили Юрая, Стареца от гората, магьосника, брадатия мъж, заклинателя, създателя на прокълнатия магически жезъл и на черния плащ, врагът, който не можеше да бъде убит.

И след това Серафина се замисли за татко си, който поправяше своите машини, за Еси, която радостно работеше от стая в стая, за мистър и мисис Вандербилт и идващото бебе, за всички дневни обитатели на „Билтмор“. Спомни си вълците, гарваните и останалите горски животни и си помисли: Вече сме в безопасност.