Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (53)

53

Серафина наблюдаваше скрита зад канапето, докато Юрая оглеждаше бавно библиотеката на имението „Билтмор“, обхождайки с поглед всички книги и изящни мебели — тайното вътрешно светилище на презрения му враг.

Преди да се превърне в увреденото съскащо същество, което бе сега, той бе брадат мъж от гората, отшелник, когото обикновените хора рядко виждаха денем. Събираше отвари и забъркваше магическите си смеси в железни казани насред поляните в боровите гори, но избягваше битки с враговете си лице в лице. Никога не се излагаше на опасност. Беше като подъл плъх, миризлив пор, който се крие винаги в най-тъмните дебри. За да атакува врага си, правеше магиите си отдалеч и изпращаше своите демони чираци в имението, за да му свършат мръсната работа. Но тази нощ бе дошъл лично. Бе проникнал в мястото, което най-много искаше да унищожи.

Докато Роуина тихо и бавно поведе баща си из тъмната къща, Юрая я попита с нисък груб глас:

— Направи ли всичко, за което говорихме?

— Всичко и дори повече, татко — отвърна с развълнуван шепот момичето. — Много по-добре е, отколкото се надявахме.

— Кажи ми — ухили се Юрая.

— Бе точно както ти каза. Сребърната катарама е в котката и в момчето. И нещо по-важно: сега знам, че момчето може да контролира паяците.

— Какво? — възкликна яростно Юрая, метна се изненадващо към дъщеря си и я стисна за гърлото. — Научила си го как да прави заклинанието за тъкане на коприна?

— Не, не! — изпъшка тя и се хвана за ръцете му, притискащи шията й. — Татко, послушай ме. Кълна се, че не съм! Момчето не използва магии. Той има силата да се сприятелява с горските създания.

— Както се е сприятелил с ястребите и вълците… — измърмори магьосникът и пусна врата на дъщеря си.

Все още в човешка форма, Серафина гледаше потресено, докато Юрая и Роуина разговаряха. Тя знаеше, че магьосникът може да прави мощни заклинания и че създаденият от него магически жезъл му бе позволил да контролира животните, поне на близко разстояние, но той сякаш завиждаше на естествената сила на Брейдън. Юрая и дъщеря му някога бяха поробили много от горските същества, но дори и той не можеше да създаде искрен и постоянен съюз с вълците, лосовете и другите животни.

— Кой е в къщата в момента? Къде са узурпаторът и жена му?

— Семейство Вандербилт го няма, татко. Твоите бури го прогониха.

— А Черната и другият?

— Те обхождат имението, но аз знам пътя, по който минават. Изчаках, докато стигнат до другата страна на имението, на километри оттук, преди да те доведа.

— Значи тук е само момчето — каза Юрая доволно. — Ще оставим кървящото му мъртво тяло на пода, за да го открият узурпаторите, когато се върнат.

— Трябва да ги накараме да страдат, татко — изсъска Роуина, — заради всичко, което ни сториха.

— Вярват ли ти?

— Те са глупаци, татко. Дори и котката ми се доверява този път. Направих се, че съм объркана кое е добро и кое е лошо, че не знам по кой път да поема, а след това, когато им разказах тайната на паяците Черната вдовица, ги убедих напълно.

— А плащът?

— С момчето работихме денонощно. Паяците му изтъкаха плата, а аз използвах заклинанията, които ме научи, за да вложа мрака и способността да засмуква души в него. Но трябва да ти кажа, татко, че плащът сега е много по-могъщ от всичко, което сме правили преди.

— По-могъщ? — попита магьосникът с широко отворени очи. Серафина можеше да чуе завистта, която направо крещеше в гласа му. — Къде е плащът сега?

— Тук е в къщата, татко, но са го заключили. Не мога да се добера до него сама. Трябва ми помощта ти.

Той кимна доволно.

— Първо ще вземем плаща и после ще убием момчето.

— Оттук — прошепна Роуина и го поведе извън библиотеката към галерията с гоблени.

Докато вървяха, Юрая отпусна ръка на рамото на дъщеря си и на изкривеното му лице се изписа гордост. Явно бе повече от доволен от таланта на дъщеря си за предателство, от безмилостната й способност да се преобразява в каквото й бе нужно. Добра или зла, тъмнокоса или червенокоса, човек или животно, тя беше ненадмината в преобразяването. Другите му демони и помощници се бяха провалили, но неговата дъщеря чирак бе най-съвършеното му творение.

Серафина се сниши в най-тъмната сянка, която успя да открие, докато двамата минаваха покрай нея и земната смрад на магьосника се понесе наоколо, миришеше на вонящите клони на загниващо болно дърво.

Внезапно Юрая спря в средата на залата и се огледа.

Серафина се вцепени, сърцето й заблъска бясно.

— Какво има, татко? — прошепна Роуина.

— Тихо, не говори! — заповяда й той, заслушан в мрака.

Серафина гледаше от скривалището си зад канапето, докато той бавно обръщаше глава и сребристите му очи проучваха всяка сянка в дългата осветена от луната галерия.

Прииска й се да избяга, да стане точно сега и да се затича, сякаш дяволът е по петите й, но знаеше, че тя не трябва да се движи и да издава какъвто и да е звук. Знаеше, че трябва да остане точно там, където е, и да чака в сенките.

Юрая наклони глава и подуши въздуха като хищник, който улавя следата от миризмата на плячката си.

Болка прониза гърдите на Серафина. Белите й дробове искаха да дишат, да се издуват бързо, но не можеше да го допусне, защото едно издишване сега можеше да я убие.

Остани съвсем тиха, каза си тя.

Отдръпна се малко по-навътре към мрака и се опита да укроти бумтящото си сърце и потрепващите си крака, за да не я усети магьосникът.

Той отново подуши въздуха.

— Тя е тук… — изръмжа той с нисък, съскащ шепот.

— Кой е тук? — попита Роуина.

— Черната…

— Къде? — огледа се тя.

— Тя е тук, в тази къща, точно сега…

Юрая тръгна бавно и целенасочено към ниските маси и меките столове, където се криеше Серафина, вдигнал кривите си люспести ръце като хищна богомолка.

— Тя е в тази стая…

Започна да търси зад всяка мебел, избутваше столовете и масите встрани и преминаваше към следващите.

Приближаваше.

— ТАМ! — изкрещя той и посочи към нея.

Серафина се измъкна от прикритието си и хукна да бяга.