Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (52)

52

През следващите дни и нощи четиримата приятели работеха и наблюдаваха всичко около себе си, знаейки, че Смъртта идва. Под каквато и форма — силен вятър, смазващ удар, огнена топка, със сигурност Смъртта идваше.

Дори когато се лееше дъжд, навсякъде из земите на имението големи екипи от хора работеха, за да укрепят и ремонтират пътищата, мостовете, къщите и градините, повредени от бурите.

Всяка вечер Серафина се промъкваше из района в котешка форма и заедно с Уейса патрулираха по границите на имота, обхождаха тъмната гора, очите им оглеждаха всяка сянка, а ушите им се наостряха от всеки звук. Знаеха, че единствената им надежда е да са готови.

Серафина обичаше да тича през нощта. Уейса бе бърз и силен и винаги знаеше пътя. Често тичаха рамо до рамо, надбягвайки се като палави деца. Друг път се спускаха по течението на някоя от реките или се отпускаха на ръба на камениста урва и просто се вслушваха в нощната гора. Когато бяха дивокоти, те бяха заедно тялом и духом.

Но от лова на плъхове Серафина беше научила, че не трябва да следва една и съща схема всяка вечер, за да не се научи плячката да я избягва. Така че на третата нощ, когато излязоха навън за нощната си обиколка, тя каза:

— Ти мини по обичайния ни маршрут тази вечер, а аз ще мина по друг. После ще се срещнем отново тук.

Уейса не искаше да се разделят, но кимна, разбирайки причината.

— Помни, че само патрулираме. Ако видиш Юрая, не го нападай сама. Тичай към нас като вятъра.

— Ще го направя — съгласи се Серафина.

Преобрази се в пантера и се гмурна в нощта. Тръгна бързо на юг през калните градини на „Билтмор“, покрай прелялото езеро с костурите, след това надолу покрай разлелия се от бреговете си горски поток. Районът, който някога бе малка и изолирана лагуна, в която плуваха лебеди, сега бе голямо, наводнено езеро. Цели хълмове бяха изчезнали. Беше плашещо колко много се е променил пейзажът и продължаваше да се променя.

Оттам Серафина пропълзя през гората до залетите с вода брегове на Френч Броуд. Спря и се загледа към другата страна, търсейки някакъв признак за присъствието на врага им.

Последва реката на север, като следеше за мъгли, сенки и всякакви пукащи звуци в мрака.

Към полунощ стигна до ниската плоска територия на завоя на голямата река, откъдето се навлизаше в обширните ниви на „Билтмор“. Нивите бяха наводнени. Мина през поле след поле от съсипани царевица, картофи, спанак и десетки други култури. Тихо се промъкна в тъмнината покрай мястото, където трябваше да са хамбарите на имението. Стремително нахлулата вода ги бе отнесла и от тях бяха останали само купчини натрошени дъски, пръснати тук-там. Фермерите бяха преместили животните на най-високите места в имението, но много от тях все още бяха в опасност. Стадата от кафеникави млечни крави Джърси, които мистър Вандербилт бе внесъл от Англия, стояха на пасбищата си сред няколко сантиметра вода. Черните крави порода Ангъс се бяха струпали на групички по калните хълмчета, които се издигаха като малки острови от езерото, което някога бе тяхното пасище. Пилетата, овцете и козите се тълпяха по по-високите каменисти места. Но въпреки цялата суматоха тази вечер всички животни във фермата бяха притихнали, наоколо се долавяше само тихото шумолене от движенията им, сякаш знаеха, че тепърва се задават по-големи опасности.

Серафина се натъжи от ужасното състояние на доскоро гордите и продуктивни стопанства на „Билтмор“. Фермите бяха важна част от живота в имението. Мистър Вандербилт й бе казал, че целта му е била не просто да построи хубава къща, но и да създаде територия, която задоволява собствените си нужди и може да осигурява разнообразна храна за семейството, гостите, персонала, работниците и техните семейства. Във време, когато останалата част от страната се преместваше в градовете, строеше големи фабрики и се движеше бързо през живота с новите черни машини, „Билтмор“ трябваше да е отделна общност, тихо пасторално място, където хората да продължат да живеят близо до земята.

Мистър Вандербилт бе постигнал такъв успех, че бе започнал да дарява стотици галони мляко на болницата, сиропиталището и други обществени институции в Ашвил. Млякото, маслото и сметаната на „Билтмор“ се бяха прочули с богатия си вкус и високо качество. И така се бе родил нов бизнес.

Стотици конски фургони с надпис „Ферма Билтмор“ вече доставяха прясно мляко в стъклени бутилки от къща до къща в целия регион. Серафина понякога виждаше млечните фургони, които се движеха по пътя рано сутрин.

Но сега варелите с мляко бяха разбити и отнесени от бурята, а пътищата приличаха на реки.

Серафина остави фермите зад гърба си и стигна до мястото, където река Суананоа се вливаше във Френч Броуд, но вместо една река, която се среща с друга, докъдето й стигаше погледът, имаше само огромно езеро.

Продължи на изток, заобикаляйки езерото, и стигна до село Билтмор, където преди години мистър Вандербилт бе създал малка общност за майсторите, занаятчиите и всички други работници от имението. В селото имаше много магазини и малки спретнати къщи, училище, железопътна гара и красива енорийска църква, която мистър Вандербилт бе нарекъл „Църквата на всички души“, защото искаше всички местни хора, независимо с какво се занимават и от каква прослойка са, да се присъединят към него и семейството му за неделната служба. От двете страни на улиците имаше прекрасни дървета и улични лампи от ковано желязо, къщите бяха хубави и тухлени, но тази вечер личеше, че селото е пострадало тежко от последните бури. Повечето сгради бяха наводнени или напълно разрушени. Много от дърветата бяха повалени на земята, големите им стволове и клони лежаха изпочупени напряко на улиците. Някога равните тухлени тротоари бяха нагънати и изпотрошени на странни шарки, сякаш дървесните корени отдолу са се разбунтували и изкривили.

Все още в тялото на пантера Серафина се промъкна по тъмните и пусти улици на селото. Вместо весели съседи, излезли навън да се наслаждават на лятната вечер, или домове, осветени от семейна топлина, улиците бяха празни, а къщите — тъмни. Из селото пълзеше призрачна мъгла. Малко след последните къщи Серафина се натъкна на огромен черен железен звяр, почти погребан под купчини влажна пръст. Тя впи пантерските си очи в съскащото парче желязо за няколко секунди, докато най-сетне разбра какво представлява: влаков локомотив, обърнат настрани. Въглищата все още горяха в корема му, въпреки че бе затрупан от калта. Не можеше да разбере дали машинистът е успял да избяга от железните останки, или не.

Серафина бе много по-обезпокоена от видяното, отколкото предполагаше; обърна се и тръгна на юг, обратно към дома. Бе по-сигурна от всякога, че трябва да спрат Юрая. Това, което бе започнало преди години като кръвна вражда срещу мистър Вандербилт и неговото имение, се бе превърнало във война не само срещу нея и приятелите й, а срещу всичко. Беше ясно, че Юрая иска да унищожи всичко и ако не бъде спрян, скоро щеше да успее.

Отново се върна в гората и прекоси хълма и долината обратно към къщата. Накрая мина през главните порти, пристъпвайки към имението също като каретите преди няколко вечери. Но тази нощ бе съвсем различна, тиха и застинала.

Загледа се в къщата, която бе напълно тъмна — не светеше нито един фенер, нито една крушка на Едисон, нито една свещ. За първи път през целия живот на Серафина къщата всъщност изглеждаше изоставена.

Докато вървеше напред в тялото си на пантера, тя се замисли удивено колко бързо може да се промени духът на едно място, как една вечер може да е най-яркият, най-ослепителният образец на величие, който някога е виждала, а на следващата да потъне в тъмна и мрачна дрямка.

С приятелите й затваряха всички врати всяка вечер, така че тя се вмъкна вътре по един от старите си тайни пътища — през въздушната шахта, и после се качи на горния етаж.

Уейса все още не се бе върнал. Брейдън, татко й, Роуина и слугите спяха. Основният етаж на къщата беше празен, тъмен и тих.

За известно време се възползва от възможността да се разходи по опустелите коридори на „Билтмор“ като пантера: дългото й черно тяло се плъзгаше през сенките, опашката й се полюшваше зад нея, яркожълтите й очи проучваха мрака. Беше й приятно усещането най-сетне да си е у дома в тялото, което винаги й е било писано да има. Спомни си как се промъкваше нощем по тези тъмни коридори, когато бе малко осемгодишно момиче, и се чудеше защо всички са си легнали. Тогава босите й крака издаваха тих, почти незабележим шум, но тази вечер меките й лапи стъпваха напълно безшумно по гладките блестящи подове. Бе бродила из тези коридори през целия си живот, но никога така. Стана й забавно, като си представи как някой от слугите става посред нощ, за да използва тоалетната, и се озовава лице в лице с черна пантера. Преобрази се отново в човешката си форма и продължи да ходи от зала в зала, все така наострила уши. Вече бе на дванайсет и бе пазителят на „Билтмор“.

Както стоеше в мрака на неосветеното преддверие, главното помещение в средата на къщата, изведнъж чу движение откъм библиотеката.

Продължи бавно през галерията с гоблени, ослушваше се и оглеждаше сенките пред себе си, лунната светлина навлизаше през прозорците и очертаваше по пода бели нарязани правоъгълници. Цветовете на гоблените, които покриваха стената, и изящните боядисани греди на тавана блестяха сред лунните лъчи.

После отново чу звука. Нещо докосваше прозорците.

Шумолене на стъпки. Гласове. Като че ли някой отвън се опитваше да влезе в библиотеката.

Серафина се приведе, сърцето й заби учестено в гърдите. Дробовете й бавно се пълнеха с въздух, подготвяйки я за това, което предстоеше да се случи.

Спусна се напред, като използваше за прикритие великолепните кресла и другите мебели в галерията, но без да откъсва поглед от арката, която водеше към затъмнената библиотека.

Чу щракане и после проскърцване на панта.

Пръстите й се впиха в горната част на едно канапе, докато надничаше над ръба към френските прозорци. Един от тях, който водеше към библиотеката, бавно се отвори.

Серафина усети, че косъмчетата на тила й настръхват.

Видя, че в стаята влиза тъмна фигура с качулка.

Знаеше, че не бива да се страхува. Тя беше пазителят на „Билтмор“! Очакваше това, което се задава! Но въпреки това бе вцепенена.

Сърцето й блъскаше неистово. Гърдите й се свиха, дробовете й се разширяваха, нуждаейки се от повече въздух, а мускулите на ръцете и краката й се свиха готови за действие.

Тъмната фигура, която влезе в къщата, свали качулката си и бързо се огледа из стаята, за да се увери, че е празна. Това беше Роуина. Обикновено поддържаната й и гладко сресана коса сега се спускаше по раменете й на рошави кичури. Лицето й бе изцапано със сажди и тиня. Очите й се взираха в мрака. Серафина виждаше, че това е магьосницата, и знаеше, че не бива да се страхува, но въпреки това се боеше. Всяка пора на тялото й бавно се изпълваше с ужас. Роуина изглеждаше толкова различна от последния път, когато бяха разговаряли. Всичко в нея напомняше на Серафина не за съюзника, с когото работеха заедно през последните няколко дни, а за мрачното и загадъчно момиче друид, което видя край реката, за младата магьосница от гората, която правеше заклинания на паяците, за посредничката между световете, говореща с мъртвите. Серафина знаеше, че трябва да се довери на новата си приятелка, знаеше, че заедно бяха съставили плана, но не можеше да се отърве от чувството, че всичко в момичето, което вижда сега, е зло и коварно.

Роуина прошепна нещо на някого, който стоеше пред прозорците отвън. Магьосницата не бе сама.

Просто остани неподвижна, каза си Серафина. Просто стой много, много неподвижно. Но сърцето й туптеше толкова силно, че тя се боеше да не я издаде.

Роуина отново прошепна нещо и бавно вкара в къщата човека, който бе с нея.

Серафина не можеше да повярва, че това наистина се случва. Ръцете й се свиха в юмруци.

Най-напред усети гниещата земна смрад на създанието и после чу страховития потракващ звук на кървящите му зъби. После видя дългото тъмно и оръфано кожено палто и дългите нокти на подаващите се от разкъсаните ръкави ръце. Раздраното окървавено лице влезе в стаята с блестящи сребърни очи. Тялото на Серафина се вцепени от смразяващ страх. Това беше той! Това беше Юрая, тук, в къщата!

— Ела оттук, татко — прошепна Роуина. — Всички вече спят…