Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (50)

50

Думите на Роуина отекваха в ума на Серафина. Беше сигурна, че е права. Но нямаше разрешение на проблема, не можеше да измисли никаква атака или защита, нито приятелите й можеха. Никой от тях не знаеше какво да прави.

Докато другите отидоха да се почистят, да потърсят още малко храна в кухнята и да си отдъхнат след дългата тежка нощ, Серафина слезе долу в работилницата, за да види татко си. Намери го да приготвя закуска на почернелия железен тиган.

— Бурята бе доста големичка — каза той, когато тя влезе. — С останалите мъже работихме цяла нощ и се опитвахме да оправим щетите. Ти къде броди, миличка?

— Не спах много — каза тя и седна на масата, за да похапнат.

— Всичко наред ли е? — попита той загрижено. — Хич не изглеждаш добре.

— Добре съм.

— Виждам, че колелцата в главата ти се въртят — отбеляза той, като постави пред нея пълната чиния.

— Просто ме мъчи един въпрос, това е всичко — отвърна Серафина и захапа парче шунка. — Нещо, за което ми е нужна помощта ти.

— Дай ми да подуша нещо и веднага тръгвам по следата. — Баща й използва любимия си израз за ловджийските кучета, с който искаше да каже, че винаги е готов да помогне.

— Какво правиш, когато работиш по някоя машина или по някакъв друг проблем и просто не можеш да оправиш нещата? Когато изглежда невъзможно…

Татко й я погледна. По изражението му личеше, че разбира колко важен е въпросът за нея.

— Като се сблъскам с нещо, дето изглежда като неразрешим проблем, правя всичко по силите си да намеря решение, а когато и това не е достатъчно, спирам и се отдръпвам. Оглеждам машината или проблема наистина внимателно, от различни ъгли, опитвам се да мисля за него така, както досега не съм мислил, и може би никой друг не е мислил.

— И получава ли се?

— Понякога. Но основната част от решението е, че най-важният инструмент в кутията с инструменти не е отвертката или гаечният ключ. А твоето въображение.

Серафина слушаше думите на татко си, но той явно забеляза озадачения израз на лицето й.

— Хайде да опитаме — каза той. — Дай ми пример.

— Какво, тате?

— Пробвай ме с нещо, да видим дали ще успея да го реша.

— Добре… Да кажем, че искаш да забиеш пирон в дъска с чук. Поставяш пирона, където трябва, хващащ го с пръсти и удряш главата му с чука многократно. Той се забива малко, достатъчно, за да се захване, но не влиза докрай в дъската. Удряш с чука отново и отново, колкото сила имаш, но пиронът все още не влиза. Викаш трима свои приятели да ти помогнат, но независимо какво правите или колко сте на брой, пиронът не влиза. Какво правиш?

— Оставям чука — отвърна той.

Тя се усмихна, мислейки, че татко й се шегува и й казва, че трябва да се откаже, но после осъзна, че не е така. Наистина го мислеше.

— Оставям чука — повтори той. — Правя крачка назад, поглеждам, опитвам се да разбера какво всъщност правя, да открия начин да стигна до него и без чук. Или може би даже без пирон.

Серафина се втренчи в него, опитвайки се да проумее думите му. Не беше съвсем сигурна, но смяташе, че може би разбира.

Когато приключиха със закуската си и измиха чиниите, той каза:

— Отивам да оправя един от запушените улеи за въглища. Всеки път като вали, пропуска сума вода в мазето. Не знам за после и до края на деня, но съм наоколо, да знаеш. — После я погледна настоятелно: — А ти?

— Ще те намеря — каза тя и това му беше достатъчно, за да знае, че тя ще се постарае да се пази и че скоро ще я види отново.

И на двамата никак не им се искаше да се разделят, но се налагаше. Прегърнаха се, останаха така няколко секунди и после се сбогуваха.

— Радвам се, че си у дома, Фина — тихо каза той.

— Аз също, тате. Благодаря за помощта.

— Пази се, дете. Не се забърквай в неприятности.

Докато се качваше на горния етаж, за да открие Брейдън и другите, Серафина не спираше да мисли за баща си и за това, което й предстоеше.

Знаеше, че Юрая идва за нея и приятелите й. Знаеше, че трябва да го победят. Но как? Същият въпрос продължаваше да се върти неспирно в главата й: Как да унищожиш враг, който не може да бъде унищожен?

Знаеше, че трябва да бъде дръзка, независимо от всичко, но проблемът й се струваше нерешим. Не бяха достатъчно силни, за да се бият с Юрая, нито тя, нито приятелите й.

Но след това, дълбоко в най-сенчестите местенца на съзнанието й, започна да се оформя нещо. Слабо движение с неясни очертания. Сянка на идея. Беше мрачен път, пълен с опасности, които можеха да доведат до нейната смърт, до смъртта на приятелите й и в крайна сметка до унищожението на „Билтмор“.

В много отношения идеята беше напълно абсурдна.

И в това бе красотата й.

Остави чука, помисли си тя.