Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (5)

5

Серафина с бърза крачка следваше пътеката през тъмната гора, надолу към котловината, пълна с древни кестенови дървета и ели. Докато лъкатушеше между едрите дънери на най-старите обитатели на гората, чувстваше краката си уверени и силни.

Около нея звучеше хор от горски жаби, птици и насекоми, а из въздуха се носеше аромат на иглики и лунни цветя. Вечерните цветя оставаха затворени през деня, но се отваряха нощем и сладкият им аромат изпълваше гората.

Всичко й се струваше необичайно живо, сякаш тялото и сетивата й преоткриваха напълно нови усещания.

Гората бе станала по-гъста, рододендроновите храсти блещукаха на сребристата лунна светлина. Нощните пеперуди прелитаха над белите и розови цветове, гмуркаха се в тях и пиеха от нектара им. Серафина имаше чувството, че чува размаха на крилете им сред нощния вятър.

Светулки се рееха в мрака над лъскавите зелени листа на лавровите дървета. Нежно проблясващи светкавици танцуваха в осеяното със сребристи облаци небе над тях, а сред мрака, в далечината, отекваше приглушен гръм, който разнасяше топлина като летен вятър.

— Това е толкова странно… — промърмори Серафина, оглеждайки се объркано наоколо, докато вървеше.

Последната нощ, която помнеше, бе през зимата, но сега времето бе изненадващо топло. И тези растения и насекоми не се появяваха зимно време. Дали магията на полянката с ангела се бе разпростряла някак и в останалата част на гората?

Когато вдигна глава към луната, видя нещо, което я накара да спре рязко на място. Луната не бе съвсем кръгла, но пак бе голяма и ярка, осветена отдясно и потънала в сенки отляво.

— Това не е правилно — намръщи се тя. В нощта, когато бе в лоджията, имаше пълнолуние, което означаваше, че това, което вижда сега, е невъзможно.

Знаеше отлично, че луната е съвсем кръгла само един път месечно, после намалява две седмици, осветена отляво, става по-малка и по-малка, докато за една вечер напълно потъмнее. После започва да нараства в продължение на две седмици, осветена отдясно, докато отново стане съвсем пълна. И това се повтаря пак и пак.

Луната бе великият небесен календар, по който тя отброяваше нощите на живота си, докато бродеше из земите на имението „Билтмор“. Редуващите се фази на бледия й спътник, бавният полет на блещукащите звезди и криволичещият преход на петте най-ярки планети й бяха безмълвни, но верни довереници, откакто се помнеше. Те бяха нейните среднощни братя и утринни звездни сестри. Тя разговаряше с тях, учеше се от тях, наблюдаваше ги така, както обикновените момичета наблюдават членовете на семейството си.

Но тази нощ се взираше объркано към своята сестрица луната, слепоочията й пулсираха напрегнато, докато се мъчеше да разбере какво точно вижда. Луната бе осветена отдясно. Това означаваше, че нараства, че с всяка нощ ще става все по-пълна. Но последния път, когато я видя, имаше пълнолуние, как бе възможно отново да нараства?

Сякаш бе пропаднала назад във времето. Или това, или се бе случило нещо също толкова невероятно: бе прекарала под земята повече от един пълен цикъл на луната.

— Това означава, че са минали 28 нощи, а може би и повече… — каза си тя на глас, напълно потресена.

Ветрецът шепнеше във върховете на дърветата, като че ли тайните духове на гората обсъждаха нервно нейното откритие за подлата игричка на Вселената. Времето тече напред. Времето тече назад. Нищо не е такова, каквото изглежда. Хората биват заравяни под земята и излизат оттам. Серафина живееше в свят на безброй промеждутъци.

Още една серия светкавици освети небето и затанцува мълчаливо сред облаците, после се разнесе гръмотевица, която отекна по склоновете на планината.

Серафина можеше да вижда неща, които другите хора не могат, особено в мрака на нощта, но тази вечер явно в гората имаше по-специална магия. Струваше й се, че наистина може да види как вечерните цветя бавно отварят венчелистчетата си към луната, както и проблясването на звездната светлина по искрящите в цветовете на дъгата криле на насекомите. Докато се промъкваше между клоните на дърветата, усещаше ласката на въздуха по тялото, по кожата си. Чувстваше каменистата твърдост на земята и на скалите, по които стъпваше. Малките капчици роса по листенцата на детелините наоколо внезапно заблестяха и миг по-късно бялата светлина на далечна светкавица се отрази в очите й. Вода и земя, светлина и небе… Сякаш се бе сляла с най-фините стихии в света, сякаш бе в пълна хармония с движенията на нощното царство, както никога досега.

Продължи да върви, но докато се взираше през дърветата, в далечината забеляза нещо, което й заприлича на черна пролука във въздуха. Наклони объркано глава. Сянка ли беше? Не можеше да разбере. Но когато присви очи, осъзна, че каквото и да е това, то се движи — не към нея или в обратната посока, а реейки се във въздуха, като накъдрена черна вълна.

Кожата на ръцете й настръхна, побиха я тръпки. Какво е това, запита се тя. Дали не е свързано с черния силует, който я бе нападнал в „Билтмор“?

Знаеше, че трябва просто да продължи, но бе прекалено любопитна, за да остави нещата така. Бавно започна да се приближава и щом стигна на десетина крачки от черното нещо, спря и се вгледа в него. Бе около метър и половина дълго и се рееше като от само себе си на няколко стъпки над земята, като дълго знаме, развявано от вятъра. И бе чисто черно, по-черно от всичко, което бе виждала в живота си.

Внезапно сред дърветата задуха вятър. От земята се вдигна силна вихрушка и завъртя около нея малко торнадо от листа. Провисналите клони започнаха да се чупят и да се накланят, люлееха се като крайници на стар, прегърбен човек, а дългите им чепати ръце се надвесиха над главата и раменете й. Когато студената мъгла на наближаващия дъжд докосна лицето й, Серафина осъзна, че наближава буря. И после забеляза тъмна фигура да приближава към нея сред дърветата.

Серафина ахна от изненада и се просна на земята, за да се скрие. Сви се до ствола на едно наполовина паднало дърво, чиито корени се подаваха от пръстта, извити като крака на паяци, и под тях се бе образувало нещо като малка пещера. Пъхна се възможно най-навътре и надзърна през малките дупки между корените.

Човекът или създанието, или каквото и да бе, се движеше през гората с бавна, но уверена крачка, като хищник по следите на плячка. Крачеше на два дълги, върлинести крака, гърбът му бе превит, а главата сведена надолу, раменете му се завъртаха на една страна, после на друга, докато се озърташе наоколо. Дори и така превито, създанието бе много високо, с дълги криви ръце, висящи пред него като на хищна богомолка, издължените пръсти на кокалестите му длани бяха като бели люспести израстъци, които завършваха с остри, извити птичи нокти. Движеше се целеустремено, краката му дращеха през листата, покриващи горския път, а костите му издаваха звуци като от пукащи клонки.

Какво е това демонично създание, помисли си Серафина и се скри още по-навътре в дупката. Дали бе някакво подземно същество, изпълзяло от гроба си също като нея?

Съществото идваше все по-близо и по-близо. Когато стигна на няколко крачки от нея, Серафина не успя да спре треперенето на тялото си. Надяваше се само, че съществото няма да я забележи сред корените в краката си.

Вече чуваше дишането му, бавното хриптене, неравните съскащи звуци от дробовете му като на ранено животно и можеше да го разгледа по-добре. Около тялото му се виеше бяла мъгла, подобно на дим от гаснещ лагерен огън, а около главата му висяха рошави сиви кичури като безжизнената коса на разлагащ се труп. Когато създанието се обърна и Серафина го видя, тя ахна. Лицето му бе разрязано от жестока рана, от която сълзеше черна, загнояла кръв — като от язва, която не може да се изцери. Серафина не можеше да определи дали пред нея стои смъртен човек, или демонско изчадие, или пък съчетание от двете, но острите му зъби тракаха нетърпеливо, докато оглеждаше гората, извиваше глава наляво и надясно и се промъкваше напред с хищните си нокти.

Отначало й се стори, че ще я подмине, но после нещото спря точно над нея.

Подобната му на хищна лапа ръка сграбчи един от корените на падналото дърво, под което се криеше Серафина, и тя рязко пое дъх и го задържа, бе прекалено уплашена, за да издиша.

Създанието погледна на една страна към гората, после на другата. Сякаш знаеше, че тя е там, усещаше присъствието й, може би дори я надушваше, но още не бе сигурно къде точно е. Момичето продължаваше да не диша като уплашен заек в тясното си леговище.

Създанието отвори уста и от нея излезе нисък, вибриращ, гърлен звук. Серафина наистина видя белия дъх, който напусна дробовете му. Не беше просто издишване или продължителен писък, а буря. Въздухът около нея започна да се върти и завихря, клоните на дърветата се навеждаха и чупеха. После се изля яростен дъжд. Ужасяващият звук, излязъл от устата на създанието, ставаше все по-мощен и по-гръмък, докато бурята наоколо се разрастваше.

Буреносното създание надникна в дупката между корените, където се криеше Серафина. Искрящите му в сребристо очи се втренчиха в нея и в гърдите й изригна страх. Хищните лапи на съществото се свиха в юмруци и се стовариха върху корените. После започна да ги разкъсва с две ръце, а зъбите му тракаха, докато си проправяше път към нея.