Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (49)

49

Провалихме се, помисли си Серафина, докато седеше в Южната кула заедно с останалите. Не успяхме да победим Юрая. Бяха измислили план, събраха всичките си съюзници и нападнаха с все сила, но не успяха.

Серафина оглеждаше тримата си спътници.

Изнемощяла и объркана, Роуина стана от леглото и започна да крачи напред-назад, потърквайки тревожно лице, ужасена, че баща й все още е жив.

Уейса се приближи до един от трите еркерни прозореца на стаята, дръпна изисканите завеси и отвори широко прозореца. Остана там, загледан през залесената долина на голямата река към мъгливите сини планини на юг. В далечината към извисяващия се връх Писга, на хоризонта се събираха тъмните буреносни облаци. Серафина си помисли, че той сигурно иска да следи врага си, но откакто бяха пристигнали в „Билтмор“ тази сутрин, Уейса бе неспокоен. Като дивокот, който винаги е живял със семейството си в гората, Уейса не бе свикнал да е на закрито. Не се доверяваше на гладкия плосък под, нито на ограждащите го отвсякъде стени в тези неестествено тихи пещери, на това място без дървета и папрати, без птичи песни и звуци от насекоми, без усещането за вятър в косата. И мразеше факта, че не може да види слънцето или луната.

Серафина обаче се наслаждаваше на уюта и сигурността на стаята. Когато Еси им донесе табла с храна и я постави на фината махагонова маса в средата на стаята, Серафина се нахвърли лакомо върху храната заедно с останалите.

— Еси, това е мой приятел — каза тя. — Казва се Уейса.

Когато Уейса се обърна и пристъпи към нея, Еси нервно промърмори:

— Ъъъ… как сте?

— Много ми е приятно да се запознаем, мис — каза Уейса, стараейки се да звучи възможно най-мило.

— Много се радвам да те видя, Еси — каза Серафина и я прегърна. — Търсих те. Защо не си в стаята си на четвъртия етаж?

— Бях повишена! — каза Еси с гордост, но бързо се усети за останалите. — Ще ви разкажа цялата история, ама по-късно.

— Благодаря ти за всичко, Еси — каза Брейдън, докато момичето излизаше от стаята. Той също изглеждаше успокоен, че се е върнал сред познатото удобство и относителната безопасност на осветените от слънцето стаи на „Билтмор“.

Но всички знаеха, че не могат да почиват дълго тук.

— А сега какво ще правим? — попита Брейдън, оглеждайки другите.

— Трябва да се върнем там — настоя Уейса.

Брейдън сведе глава и Серафина разбра. Той мислеше за коня си, за вълците и за другите приятели, които бяха загинали в битката през нощта.

Уейса също забеляза тъгата му.

— И аз не искам да се бия, но никой от нас — включително нашите съюзници в гората — не е в безопасност, докато не го унищожим.

Серафина погледна към Роуина, която бе спряла да крачи и сега ги гледаше изпитателно, с уплашено изражение на лицето. Погледът й се местеше ту към вратата, ту към прозорците, сякаш смяташе, че баща й ще нахлуе в стаята всеки момент.

Серафина се замисли. Знаеше, че ако се изправи точно сега и ги призове за незабавна атака срещу Юрая, те вероятно ще се присъединят към нея. И искаше да направи точно това, искаше да се бие, но дълбоко в себе си знаеше, че това ще е грешка.

Накрая се обърна към магьосницата.

— А ти, Роуина? — попита тя нежно. — Какво искаш да направиш?

Роуина поклати глава, стисна зъби, но не отговори.

— Кажи ми какво мислиш — настоя Серафина.

— Няма значение какво мисля.

— Виждам, че нещо те измъчва…

Роуина отново поклати глава, раздразнена, че Серафина я притиска. Но след това проговори.

— До тринайсетгодишна не познавах баща си. Когато бях на четири или пет години, майка ми разказваше истории за него, че пътува в далечни земи и търси древни познания, но аз не разбирах какво точно означават думите й, а тя умря, преди да стана достатъчно голяма, за да попитам.

— Значи си се родила с… — започна да казва Серафина.

— Усещах, че в мен има нещо особено, но не знаех какво е или как да го контролирам. Всичко, което знаех, бе, че съм различна от другите, че мога да правя разни неща. Когато майка ми почина, властите ме дадоха в едно сиропиталище, но там можеха да ме възпитат толкова, колкото една муха може да възпита оса.

Роуина говореше, а останалите слушаха мълчаливо.

— Години по-късно баща ми дойде в сиропиталището и ме взе оттам. Не го познавах, но мислех, че всичко, което бях понесла до този момент в живота си, е било просто продължително, тъмно и болезнено раждане на това, което в действителност съм, и едва сега, с баща ми, животът ми наистина ще започне.

— Тогава ли дойдохте в Америка? — попита Серафина.

— Не веднага. Първо той ме обучи как да използвам онези сили в мен, които дотогава не разбирах. След това ме доведе тук, в планините, където е роден. Беше дошъл да се бори със стария си враг и ме включи в плана си, поведе ме по пътя на своето отмъщение. Последвах го с радост. Бях щастлива от възможността да му помогна, жадувах за вниманието и одобрението му. Мечтаех да стана тази, която той искаше да бъда.

Роуина се поколеба, изгубила се за миг в сенките на собствената си история, но след това продължи; гласът й потреперваше, но очевидно бе решена да не спира.

— Да затвориш животни в клетки, да убиеш човек с помощта на змии, да метнеш куче през парапета на стълбище, да хвърлиш момче от коня му, да го влачиш по камъните, да го нараниш, да се биеш, да воюваш постоянно… и кръвта в лоджията…

Думите й заглъхнаха и тя заби поглед в пода. После, след дълга пауза, вдигна очи към другите и попита:

— Какво правиш, когато разбереш, че си чудовището в собствената си история?

За момент всички останаха безмълвни. После Серафина отговори:

— Пренаписваш я.

Роуина я погледна рязко, почти злобно.

— Миналото не може да се промени.

— Но бъдещето може.

— Вече няма значение — тросна се Роуина и се отдръпна от нея.

Точно когато Серафина се канеше да каже, че напротив, има значение, осъзна, че магьосницата всъщност не вярва на думите, които току-що бе казала. Това не беше номер или лъжа, а щит, и Серафина вече бе чувала тези думи. Вече няма значение, бе казала Роуина, когато за първи път разговаряха край колибата й, просто дрънканиците на една тревожна душа, нищо важно.

Серафина я погледна.

— Ти си била. Ти дойде на гроба ми, за да ми разкажеш за всичко това… Гласът, който чух… Ти ме пробуди…

Роуина не се обърна, не я погледна. За миг изглеждаше, че ще излезе от вратата и никога няма да се върне.

Но след това Брейдън пристъпи към нея и я докосна по ръката. Сякаш й направи заклинание и тя изведнъж вече не можеше да помръдне.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма значение? — попита той. — Разбира се, че има значение. За какво говориш, Роуина? Ще останеш с нас, нали?

Думите му стигнаха до нея. Магьосницата бавно се обърна и го погледна.

Серафина виждаше в очите й, че осъзнава цялото страдание, което е причинила. Тревожна душа, нищо важно, така говореше за себе си. Някак си бе успяла да се освободи от това, да намери свой път през всичко, но сега Серафина виждаше в нея само дълбока безнадеждност. Сякаш магьосницата знаеше, че няма начин да поправи нещата, няма как да защити от баща си Брейдън, себе си, никого. Че чувствата нямат значение и краят е предопределен, без значение какво ще направи.

Серафина пристъпи към нея.

— Променяш се, Роуина — каза тя твърдо. — Ако не се харесваш такава, каквато си, се променяш. Ти си направила точно това. И продължаваш да го правиш. Скрила си се от баща си, намерила си свой път. Знам, че си отчаяна и уплашена. Всички сме така. Но можеш да пренапишеш историята си. Ти сама решаваш какво трябва да се направи и го правиш, каквото и да е то, независимо колко трудно изглежда. Не става въпрос за избор. Просто постъпваш правилно.

— Не — изръмжа Роуина. — Не мисля така, котко. Имаш избор. Имаш избор между правилното и неправилното при всяка стъпка, която правиш. Винаги има избор.

— И ти направи своя избор и ще продължиш да го правиш — каза Серафина, решена да не отстъпва. — Можеш да се биеш с нас.

— Да, направих избора си — отвърна нервно Роуина. — И сега сме във война. Изненадахме баща ми горе в планината. Ранихме го. Но той ще се върне за нас, ще ни преследва докрай, защото отмъщението е това, заради което живее, повече от всичко друго. Той се променя, нагажда се, това е, което прави — той е змия, която сменя кожата си, но ви предупреждавам: баща ми ще дойде за нас заради това, което направихме снощи. И ще ни убие всички, започвайки с мен.

Уейса пристъпи към нея.

— Сега си една от нас, Роуина. Ще се борим заедно. Ще го спрем, преди да успее да нарани теб или някого от нас.

Брейдън слушаше замислено, после погледна Серафина и Роуина.

— Но ние вече се бихме с него, нападахме го многократно и той продължи да се изправя. Снощи използвахме цялата си сила, загубихме много добри приятели и той все пак ни победи. Как ще убием враг, който не може да бъде убит?

Стаята притихна.

Никой не отговори. Младата магьосница не излезе от стаята, но и не каза нищо. Тя изглеждаше много по-разстроена от другите, че не бяха успели да победят баща й.

Когато забеляза, че Серафина я гледа, се обърна към нея и каза:

— Помни ми думите, той ще дойде за нас.