Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (47)

47

Докато Серафина се биеше, тя погледна към Брейдън.

Беше съборен от коня си и бе паднал лошо, но се претърколи и бързо свали горящите дрехи. После веднага се запъти към пострадалия кон, който лежеше на земята. Постави длани върху тялото му и отчаяно се опита да изцери стария си приятел, но лицето му помръкна, щом осъзна, че е твърде късно. Приятелят му бе мъртъв.

Брейдън изтри очите си и се спусна към Роуина. На Серафина й бе трудно да му обърне повече внимание, докато се бори с Юрая, но различи силуета на създание, което приличаше на елен с големи рога. Бе коленичило и чакаше Брейдън, който довлече окървавената и изпаднала в безсъзнание Роуина и я качи на гърба му.

— Отведи я на безопасно място — каза той на животното. То послушно се изправи на крака и се втурна в дълбините на гората.

От дърветата изскочи глутница от десетина вълци, ръмжащи и тракащи със зъби, които се втурнаха към магьосника.

— Нападайте ръцете му! — изкрещя Брейдън, посочвайки към Юрая. — Защитете Серафина. Съборете го на земята!

Юрая се извиваше диво, за да се откачи от нея, но Серафина се държеше здраво, котешките й зъби се впиваха все по-дълбоко в гърлото му. Той я сграбчи с дългите си ръце с хищни нокти, но Гидиън, Уейса и вълците го нападаха от всички посоки, хапеха го по ръцете и краката и му пречеха да я откъсне от себе си.

Ако Серафина успееше да издържи още няколко секунди, щяха да го убият и да приключат с това веднъж завинаги.

Тя знаеше, че това е последната битка. Всичките им горски съюзници се бяха събрали, за да се включат в борбата. Беше като битката, която майка й и баща й бяха повели и загубили преди дванайсет години. Но този път тя щеше да спечели. Най-после щяха да победят най-опасния враг, срещу когото се е изправяла гората.

Юрая размаха ръка и повали Уейса с мощен невидим удар. Дивокотът се претърколи на земята, но в същия миг, дори без да си поема дъх, скочи отново и се метна назад със страховито ръмжене, стовари се върху магьосника и го удари с такава сила, че го събори заедно с все още впилата се в гърлото му Серафина.

Тя заби зъбите си още по-дълбоко. През нервите в основата им усещаше силата, с която притиска трахеята му, забавянето на достъпа на въздух до дробовете му. Той бе буреносно създание, страховита твар с остри хищни нокти, но пак се нуждаеше от въздух, за да диша. Чувстваше как с всяка секунда силите му отслабват под нейния натиск, докато животът бавно го напуска.

Внезапно обаче тялото на Юрая се разтресе, сякаш бе завладяно от демоничен дух. Гърдите му се разшириха с нова сила и той се изправи на крака. Изрита Гидиън надалеч и кучето се превъртя по поляната.

После грабна Уейса, изскубна ноктите му от кожата си и хвърли дивокота настрани като празен чувал.

Изрита и вълците от краката си, откъсна ги от ръцете си и ги захвърли. Вълците падаха далеч от него, но продължаваха да го гледат втренчено с пламтящи очи, докато той се извисяваше до пълния си ръст. После сред вълците се надигна гъст черен вятър.

— Сега! — изкрещя Брейдън. — Нападни го!

Огромна мечка се втурна напред и се метна върху Юрая. Тялото на Серафина се олюля от мощния удар, краката и опашката й увиснаха. Напрегна цялата си сила, за да се задържи, докато врагът отчаяно я блъскаше и дращеше, за да я издърпа от себе си.

Да, дърпай, подкани го тя мислено. Дърпай! Издърпай ме! Издърпай ме и разкъсай сам гръкляна си!

През цялото време Серафина се държеше. Независимо какво се случваше, тя не пускаше. Нямаше да се пусне!

Но след това Юрая предизвика оглушителна експлозия, която отблъсна назад всички около тях.

Брейдън и вълците бяха хвърлени на земята. Дори мечката се строполи.

Уейса прелетя във въздуха, удари се в едно дърво и се отпусна безжизнено. Тялото му се закачи в клоните и очите му се затвориха.

Гидиън се преобърна назад и се повлече през калта. Хапеше и се въртеше известно време, но накрая се свлече неподвижно в пръстта.

Със страховита нова сила Юрая сграбчи главата на Серафина с хищните си пръсти, изцапани със собствената му кръв и бавно издърпа зъбите й от врата си.

— Казах ти, никога не можеш да ме убиеш! — присмя й се той.

Тя изръмжа и се опита с последни сили да го спре, да му попречи да се освободи от зъбите й, но не можеше да направи нищо. Той я издърпа от себе си и я запрати в земята толкова силно, че изкара въздуха от дробовете й. После избухна в експлозия от черен въздух и навсякъде около тях се издигнаха огромни оранжеви пламъци.

Бяха му устроили засада с най-могъщите си съюзници, бяха вложили цялата си сила в атаката, но той успя да се спаси.

Серафина лежеше зашеметена на земята. Повдигна глава и се втренчи в дима, опитвайки се да прецени щетите. Дали Уейса бе жив? Брейдън все още ли се бореше?

Мъртвите и ранените вълци лежаха разпръснати из поляната, телата им бяха обгорени и потрошени.

Видя мечката, която се отдалечаваше през горящата гора. Козината й също се бе подпалила, но тя не й обръщаше внимание и продължаваше да тича.

Сърцето й спря да бие за миг, когато зърна дългото котешко тяло на Уейса, провиснало от клоните на дървото. Все още не знаеше дали е жив, или мъртъв, но не помръдваше.

Трябваше да се изправи. Въпреки раните и болката, въпреки всички синини и рани, трябваше да се изправи. Но когато се опита да помръдне и да диша отново, пламтящият въздух от горящите дървета около нея прогори гърлото и дробовете й. Гората бе в пламъци.

Огледа поляната, обвита в оранжевата мъгла на огъня. Забеляза тялото на Брейдън, проснато неподвижно на земята.

С нов прилив на енергия се преобрази в човешката си форма и се спусна към него, пробивайки си път през виещия се дим и горящите въглени около нея. Когато най-сетне стигна до Брейдън, видя, че очите му са затворени.

Раненото куче лежеше от едната му страна. Наоколо бяха пръснати телата на мъртви гарвани и вълци.

Тя се свлече на колене до приятеля си.

— Брейдън, събуди се! — изкрещя Серафина, сграбчи го за дрехите и започна да го дърпа нагоре.

Той постепенно дойде на себе си и се втренчи ужасено в загиналите си приятели.

— Толкова много са мъртви! — възкликна отчаяно, все още объркан и дезориентиран.

— Трябва да се махнем оттук! — изкрещя Серафина, опитвайки се да го изтръгне от унеса, докато се давеше от дима. — Трябва да помогнем на когото можем и да се махнем оттук!

Гърдите й се изпълниха с нова надежда, когато Брейдън се съвзе и започна да помага на оцелелите вълци да се изправят на крака.

Тя погледна отново през дима към Уейса. Там, където огънят пълзеше по гладката земя, той се движеше бавно, но по стръмните склонове около тях, пламъците се носеха сред гъстата растителност с ослепително сияние, искри и огнени езици се издигаха нагоре в блестящото оранжево небе. Чуваше се острото пращене на горящите клони наоколо, а когато мъзгата в дърветата се загрееше и кипнеше, стволовете им избухваха. Сърцето на Серафина препускаше лудо от страх, но нямаше време за губене.

Втурна се към дървото, където висеше тялото на Уейса, започна да се катери. Стволът бе толкова горещ, че мъзгата вътре в него бълбукаше и вреше като кипнала кръв. Серафина знаеше, че дървото ще избухне всеки момент, но трябваше да продължи.

Покатери се с бясна скорост по клоните. Хвана в ръце главата на Уейса, който бе изпаднал в безсъзнание от взрива.

— Уейса! — изкрещя тя, разтърсвайки силно тялото му. — Трябва да тръгваме!

Изведнъж усети изблик на силна топлина под нея. Пламъците се извиваха по ствола на дървото. Нямаше начин да слезе. Пълните с мъзга клони започнаха да съскат и да кипят. Всеки дъх, който поемаше от горещия димящ въздух, бе като огън в гърлото й.

Нямаше избор. Пламъците поглъщаха пукащите и разпадащи се клони, тя обви ръце около тялото на Уейса и скочи.

Остра болка прониза рамото и ребрата й, когато се стовари тежко на земята. Но се изправи на крака. Сграбчи приятеля си за раменете и се опита да го издърпа, да го изправи и освести, докато горящото дърво се сгромоляса зад тях. То падна на земята тъкмо когато Уейса най-после отвори очи и объркано се огледа наоколо.

— Трябва да тръгваме! — извика Серафина и той се изправи.

На връщане към Брейдън тя придърпа Гидиън и му помогна да се изправи на нестабилните си крака.

— Хайде, момче, да вървим, хайде!

Раненото куче измъчено и послушно се опита да я последва.

— Всички да се изправят! — провикна се Серафина към оцелелите вълци, докато огънят се разгаряше около тях и поляната се изпълваше с остър задушаващ дим.

Оставаха им само секунди, преди огънят да ги погълне. Всички дървета наоколо горяха и от поляната нямаше изход.

Серафина искаше да използва вятъра, за да избута пламъците встрани, но осъзна, че така само ще раздуха пожара още повече. Замисли се дали да не пробва да изтегли вода от скалистата почва, но си даде сметка, че няма да се получи. Погледна към облаците, но нямаше представа как да стигне дотам и да ги накара да пуснат дъжд.

Положението им изглеждаше безнадеждно. Огледа се наоколо към стените от оранжев огън. Димът я задушаваше. Очите й пареха. Топлината изгаряше кожата й. Бяха напълно заобиколени от пламъци.

— Ако не намерим начин да се измъкнем, ще умрем тук! — извика тя на Брейдън, докато се взираше в горящата гора наоколо, търсейки път.

— Не, няма — отвърна уверено Брейдън.

Серафина се обърна в посоката, към която се взираше той. Нощното небе над тях изведнъж се бе изпълнило с птици. Ястреби, обикновени орли и орли рибари, каквито рядко бе виждала.

— Легни — каза Брейдън.

— Какво? — обърка се тя.

— Легни! — заповяда той. — Уейса, и ти. Легни!

Уейса се преобрази в човешката си форма. Двамата се проснаха на земята, а Брейдън продължи да им нарежда.

— Сега разперете ръце и крака. Разкрачете се!

Серафина нямаше представа защо иска подобни неща от тях, но го послуша. Изведнъж почувства раздвижване във въздуха над себе си. Множество големи, мощни нокти сграбчиха ръцете и краката й, китките и глезените й.

— Летете! — извика Брейдън на птиците. — Отнесете ги оттук!

Серафина усети как краката й се повдигат нагоре, после и тялото й. Въпреки желанието си да остане спокойна, се паникьоса. Те я издигаха във въздуха. Но тя не искаше да напусне земята! Харесваше земята!

Изведнъж се озова в небето, рееше се, летеше. Докато се издигаше нагоре, видя целия мащаб на пожара. Цялата планина гореше. Брейдън бе застанал в средата на малката поляна и фигурата му се смаляваше все повече и повече, докато птиците я отнасяха. И после самата тя полетя сред короните на дърветата, полетя като ястреб, над пламъците и дима.

Уейса летеше наблизо, провиснал от ноктите на ястребите и орлите като нея.

Само след секунди пламъците на горския огън вече не ги заплашваха. Докато се носеха в яркоосветеното лунно небе над тъмнозеленото покривало на недокоснатата от огъня гора, нощта отново стана тъмна и прохладна.

Серафина извърна глава и погледна назад, търсейки Брейдън. Все още го виждаше, застанал на хълма и заобиколен от огъня. Той крещеше команди, докато стотици ястреби и други птици се мъчеха да отнесат Гидиън и оцелелите вълци.

Пламъците го обгръщаха, димът го задушаваше, но нямаше да остави приятелите си зад себе си. Щеше да ги спаси на всяка цена.

— Махни се оттам, Брейдън… — простена тя, но знаеше, че е безполезно.

Когато погледна назад за последен път, пламъците бяха погълнали поляната. Не се виждаше нищо друго, освен огън и огромни потоци искри, които се издигаха от върха на горящата планина.

— Чакайте! — извика тя на ястребите, които я носеха. — Изчакайте! Върнете се! Върнете се за Брейдън!

Но те не я разбраха. И не се обърнаха.

Птиците носеха нея и Уейса високо над дърветата и планините, които се стелеха мрачни и притихнали под тях. Бурята на магьосника бе спряла. Високо в небето леки перести бели облаци преминаха бавно пред лицето на невъзможно ярката луна, а над тях блещукаха сияйни звездни. Серафина погледна надолу и забеляза река, която се виеше из планините, тъмна и блестяща — знаеше, че това трябва да е Френч Броуд.

Докато летяха бавно над долината на голямата река, видя и „Билтмор“ на върха на хълма. Сивите кули на къщата се извисяваха към небето, а лунната светлина се плъзгаше по стените й.

Но единственото, за което можеше да мисли Серафина, бе храбрият й приятел, който бе останал някъде назад.