Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (44)

44

На следващата сутрин Серафина веднага се качи горе, за да намери Брейдън.

Всички гости, които бяха дошли за бала, бяха потеглили с каретите си, за да избегнат силните дъждове, наводняващи пътищата, така че къщата и градините й изглеждаха някак пусти. Подмина мистър Макнамий, надзирателя на имението, който бе събрал голяма група работници в двора на конюшнята, за да поправят щетите, причинени от нощните бури.

В далечината зад конюшнята забеляза Брейдън, който вървеше сам през пасбищата към четири черни коня. Конете бяха негови спътници от години, но през месеците, в които Серафина бе изчезнала, Брейдън бе изпаднал в такова отчаяние, че се бе откъснал от приятелите си. Докато се приближаваше към тях за първи път от доста време, конете стояха в полето и го гледаха, като че ли е непознат.

Брейдън подви внимателно болния си крак и седна в средата на полето. Конете дълго го гледаха отдалеч. Накрая започнаха да вървят бавно към него.

Четирите черни коня го заобиколиха, сведоха глави и внимателно го подушиха, както правят конете един с друг, когато не са се виждали отдавна.

После водачът им изпъна предния си крак, наведе глава с превит врат и се отпусна на коляно, за да може Брейдън да се качи на голия му гръб. Когато конят отново се изправи, момчето го яхна и сякаш стъпи на земята на четири силни крака.

Серафина наблюдаваше как мина с конете из зелените пищни полета чак до върха на високия хълм, където растеше голям бял дъб с огромна корона и дебели клони. Докато конете пасяха на върха на хълма, Брейдън остана сред тях, отново бе доверен член на стадото.

Серафина се канеше да се изкачи на хълма, за да ги настигне, но след това спря. Златната утринна светлина блестеше през издигащата се от високата трева мъгла и за миг тя усети прохладата й, топлината на слънцето и полъха на ветреца по кожата си. Знаеше, че се е върнала при живите, но в този момент почувства, че границата между нея и света наоколо се размива. Ние сме сътворени от света и светът е сътворен от нас, помисли си.

Зачуди се какво може да направи, бавно вдигна ръка пред себе си и раздвижи пръстите си, докато мъглата около нея започна да се движи. Мъглата се рееше напред, въртеше се и се превръщаше в дълга нишка, задвижвана от волята й. Насочи я нагоре по хълма, към Брейдън и конете, после през клоните на дървото, докато бледата пара се срещна със слънцето и изчезна. Серафина се усмихна. Имаше още толкова много да учи!

Но знаеше, че няма много време. Беше спечелила една битка, като избяга от плаща, но си даваше сметка, че истинската война тепърва предстои. Тръгна нагоре по хълма, за да се присъедини към Брейдън и конете, но после се случи нещо.

От всички посоки стремително долетяха черни гарвани, много, на ята. Скоро стотици от тези птици закръжиха над дървото на върха на хълма, кацаха и излитаха отново, рееха се в небето, грачеха и тракаха с клюнове, сякаш участваха в някакъв зловещ, гръмогласен заговор.

Серафина видя, че Брейдън стои долу и гледа към гарваните, и си помисли, че той също просто ги гледа като нея, но после осъзна, че всъщност ги призовава и се опитва да говори с тях с тревожен и напрегнат глас. Гарваните продължаваха да кръжат над дървото, а той им говореше, понякога се бореше да намери правилните думи, друг път се поправяше като човек, който постепенно търси пътя си.

Най-сетне един от гарваните долетя и кацна на клон близо до момчето, наклони черната си блестяща глава и издаде поредица от грачещи звуци. Изглежда, Брейдън всъщност разбра какво му казва гарванът, а когато на свой ред му заговори на английски, птицата като че ли също го разбра. Много от другите гарвани се приближиха и се присъединиха към разговора им, докато в един момент всички долни клони около момчето се изпълниха с птици.

Серафина се заизкачва бързо нагоре по хълма, притеснена да не подплаши гарваните, но на птиците очевидно не им липсваше дързост и те летяха наоколо, грачеха и пляскаха с големите си черни крила, докато разговаряха с момчето.

Отначало Брейдън като че ли не разбираше добре езика на гарваните, не разбираше всичко, което казваха, но постепенно явно свикна с мелодията на гръмогласната им песен. Серафина никога не се беше замисляла за граченето на гарваните, но докато ги наблюдаваше сега, започна да долавя разнообразието от звуци, които издаваха: продължително укорително тракане; нетърпеливо почукване с клюнове; победоносно грачене; свадлива подигравка и игриво подхилкване — предупреждения и сигнали, похвала и насърчение и припрени призиви за отлитане. Разбра, че гарваните имат свой собствен език. И с помощта на сили, за които Серафина си нямаше понятие, Брейдън го учеше.

Накрая той каза няколко последни думи на птиците и те се вдигнаха във въздуха като една. Едно ято политна със силните си и уверени криле на запад към далечните планини. Другите се насочиха на малки ята в различни посоки, някои към къщата, някои към градините, трети към близките гори.

— Къде ги изпрати? — попита Серафина и се показа.

Брейдън се изненада, но се усмихна веднага щом я видя.

— Серафина… — каза той с нежен и изпълнен с доволство глас.

Тя бе толкова щастлива, че може да я види.

— Добре ли спа? — попита го.

— От много време не съм спал толкова добре — кимна той енергично.

— Аз също — усмихна се тя. — Хубаво е да си у дома. Дойдох, за да ти кажа, че ни чака работа, но мисля, че ти вече си започнал.

— Страхувам се, че отдавна не съм се упражнявал, така че ми отне известно време, за да разбера как да говоря с тях.

Тя погледна към летящото на запад ято — черните силуети се отдалечаваха в синьото небе под надвисналите бели облаци, сияещи от слънцето.

— Накъде се е запътило това ято?

— Помолих ги да се отправят към Смоуки Маунтинс.

Звукът на това име я натъжи.

Серафина погледна към Брейдън, после пак се загледа в гарваните и се запита какво бе намислил приятелят й.

— Защо толкова надалече? Какво има там?

— Ще потърсят майка ти. Ще й кажат, че си се върнала, за да се върне и тя, така ще я видиш отново.

Серафина го погледна, а в гърдите й се разля топла вълна на благодарност.

— Това е толкова мило, прекрасно е, че си се сетил… Благодаря ти. Надявам се да намерят и нея, и малките. Много ми се иска да ги видя отново.

— Няма защо да ми благодариш — отвърна Брейдън, доволен, че я е зарадвал. — Сега, след като отново си тук, майка ти и малките трябва да се върнат, мястото им е при нас, в нашите гори.

Серафина бе напълно съгласна с него. И й харесваше начинът, по който каза „нашите гори“.

Докато говореха, тя забеляза, че той стои в неудобна поза, за да облекчи болния си крак. Погледна надолу и видя, че скобата на шината му все още е счупена.

— Как е кракът ти? — попита.

— Все по-добре — отвърна той, опитвайки се да звучи бодро, но когато треперещите му пръсти започнаха да подръпват ремъците и катарамите, за да ги пристегне възможно най-добре, пролича, че изпитва силна болка. — Е, тази стара глупава шина май трябва да се пооправи — призна с неохота. — Беше съвсем нова, когато чичо ми я поръча, но явно се е поизносила след всичко, през което премина. Металното парче тук се счупи и ми създава известни проблеми.

Серафина срамежливо протегна ръка и каза:

— Може би това ще помогне.

В отворената й длан лежаха двата кожени колана с бъбрековидна форма и много дупки, които бе направила с баща си.

— Какво е това? — попита с любопитство Брейдън, като се наведе към нея, за да погледне отблизо.

— По един за всяка страна на коляното, за да замени счупената метална скоба. Направихме ги заедно с татко.

— Ти ли ги направи? — ахна той удивено. — Благодаря ти!

— Пробвай ги.

— Да! Да видим как работят…

Той взе кожените каишки от ръцете й. В мига, в който го направи и пръстите му докоснаха дланта й, през тялото на Серафина премина силна тръпка. Брейдън седна на земята, махна счупената скоба и започна да прикачва новите ремъци.

— Надявам се да ти станат.

— Струва ми се, че вършат отлична работа — отвърна той, като се изправи и започна да сгъва и да изпъва крака си в коляното, сякаш някой току-що му е дал нов, напълно здрав и функциониращ крак.

Беше толкова щастлив! Серафина се усмихна.

Погледна на запад към планините. Гарваните вече не се виждаха.

— Мислиш ли, че ще успеят? — попита тя притеснено. — Гората там е прекалено голяма, а майка ми умее да се крие.

— Гарваните нямат зрението на ястреба, обонянието на лешояда или скоростта на сокола, но са най-умните птици, които познавам, и ще работят заедно, докато я намерят.

— Винаги ли са толкова шумни? — попита тя, все още развеселена от цялата врява, която бяха вдигнали. Сега хълмът изглеждаше толкова спокоен само с пасящите наблизо коне.

— О, да! Те обичат да спорят, тези гарвани, и, леле, колко бързо се засягат и гневят. Но пак са добри птици.

— А онези, които отлетяха в другите посоки?

— Всяко ято е малка семейна група, чиито членове се доверяват един на друг, ловуват и обикалят заедно, викат се, когато намерят нещо хубаво, и се предупреждават взаимно, когато усетят приближаваща опасност. Всяко ято защитава собствената си територия — мястото, където са се научили да намират храна, да нощуват и да оцеляват. Помолих всички ята в района да разположат стражи из земите на „Билтмор“ и да ги охраняват, за да ни предупредят, ако видят нещо подозрително. От години Юрая е най-омразният им враг.

Серафина слушаше с интерес разказа за гарваните, но при споменаването на врага се сгърчи от ужас.

— Виждали ли са го?

— Казаха, че броди всяка нощ и обикаля около „Билтмор“.

Серафина преглътна сухо.

— Това никак не ми харесва.

— На мен също. Гарваните ще ни предупредят, но само толкова.

Серафина се загледа към къщата и градините около нея и сърцето й се изпълни с мрачно предчувствие. Забеляза промяна в посоката на вятъра и вдигна глава към небето.

Под каква ли форма ще ги нападне Юрая? Дали ще е внезапно като ухапване от гърмяща змия? Или бурите и наводненията ще дойдат постепенно, да му свършат работата и да заличат всичко по пътя си с разрушителната си сила?

— Снощи Уейса ми каза, че положението с реките се влошава — каза Брейдън. — Огромна част от гората в планините над „Билтмор“ е залята от вода и са се образували свлачища.

— Юрая чака най-добрия шанс и щом го види, ще атакува.

— Какво ще правим?

— Трябва да намерим останалите.

— Те са долу при преливника на езерото.

Виждайки изненадата на Серафина от бързия му отговор, Брейдън обясни: — Гарваните имат дълга памет, затова внимателно наблюдават Роуина, където и да отиде. Те не й вярват повече, отколкото вярват на баща й.

— А ти? Вярваш ли й?

— Да, мисля, че сега е на наша страна. Четиримата заедно имаме шанс да победим Юрая.

Серафина искаше да се съгласи с него, но не беше съвсем сигурна какво да прави с новия оптимизъм на Брейдън. Предстоеше им битка с могъщ и зъл магьосник, но май отдавна не го бе виждала толкова щастлив. Той не просто се връщаше към старото си Аз. Сега в него имаше нещо различно, нещо по-съсредоточено и решително.

— Да вървим — докосна я той по ръката, — ще ни търсят.

Двамата тръгнаха надолу по хълма към езерото. Новата шина сякаш придаваше нова гладкост в походката му.

Серафина изпита необичайно чувство на удовлетворение, докато вървеше редом до Брейдън. Така, помисли си тя, ето така трябва да бъде. Радваше се, че е с него. Коженият му ботуш все още леко се влачеше по тревата и ръцете му все още трепереха, но той изглеждаше по-силен и по-спокоен, отколкото преди.

Искаше да запази това усещане за покой и принадлежност възможно най-дълго, но когато с Брейдън стигнаха до подножието на хълма, почувства необичайно раздвижване във въздуха. Лек порив на вятъра се завъртя около нея. Преди може би нямаше да забележи подобно нещо, но сега сетивата й бяха прекалено изострени, за да го пренебрегне. Изведнъж усети мириса на настъпващата буря.

Озърна се и се загледа към духащия в короните на дърветата вятър. Бурята се движеше неестествено бързо. Светлината на слънцето се отдръпна от всичко около тях, а в небето проблесна мощна светкавица.

— Е, дотук бяхме със слънчевия ден — каза Брейдън. И тя знаеше, че не говори само за времето.

Над билото на най-близката планина като вълни се затъркаляха тъмни облаци.

— Ето така ще дойде — пророни Серафина, загледана в черното чело на бурята. — В момента ни напада.