Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (43)

43

Веднага щом пристигна в „Билтмор“, Серафина се спусна към работилницата. Спря да си поеме дъх точно пред вратата. После бавно влезе в стаята и се вгледа в татко си.

Той стоеше до леглото си зад рафтовете с материали, леглото, на което спеше, откакто го помнеше. Извършваше съвсем простичка задача — изпъваше завивката си, но за Серафина това действие бе наситено с дълбок смисъл.

Това беше човекът, който я беше отгледал, хранил и обичал през целия й живот, който я беше научил на всичко, което му бе по силите, който я бе закрилял, защитавал и притискал в обятията си всяка нощ.

Тя стоеше толкова тихо зад него, че за момент почти се поколеба дали все още не е дух, дали само си е въобразила, че отново е цяла.

Но после очите й се изпълниха с парещи сълзи и тя проговори:

— Върнах се, татко. Бързах колкото сили имах.

Той се вцепени по средата на движението. Не се обърна и не каза нито дума.

Няколко секунди остана така, сякаш изобщо не я е чул. Или може би не вярваше на това, което бе чул.

Но после бавно извърна глава, чакаше отново да чуе гласа й. След това завъртя и тялото си и я погледна.

Погледна я ужасено, като вярващ човек, който се изправя лице в лице с крилат ангел. Отначало не успя да каже нищо, но накрая се усмихна, лицето му се сгърчи и той избърса сълзите от очите си.

— Ела тук и прегърни своя татко.

Тя пристъпи напред и се свлече в ръцете му, от гърлото й се изтръгна не плач, а вик.

— Съжалявам, тате, съжалявам… Не можех да се прибера вкъщи, опитвах и опитвах, но просто не успявах — проплака Серафина.

Той я притегли към себе си, обхвана я в едрите си длани и здраво я притисна.

Тя отпусна глава на гърдите му и го прегърна с треперещите си ръце. Докато се отпускаше до него, вдиша дълбоко, унесено, развълнувана, че най-сетне са заедно. Чувстваше топлината на прегръдката му, чуваше тежкото му дишане, докато я държеше. Това беше чудо. Наистина го усещаше, наистина чувстваше присъствието му и той нейното.

Усещаше миризмата на памучната му риза, на греста, с която бе работил цял ден, познатия мускус на тялото му, смесен с миризмите на работилницата, масивните дъбови пейки и полуизгорелите въглища в малката печка, където приготвяха храната си. Тук бяха и каменният под, и омасленият метал на чуковете, гаечните ключове и другите инструменти. Тя беше жива. И най-сетне се бе върнала в работилницата, в прегръдката на татко си. Най-сетне беше у дома.

Малко по-късно си взе продължителна, топла вана, изми мръсната пръст и кървавите петна от себе си и се преоблече в простичка чиста рокля. Стори й се, че живее в небивал разкош.

Нощта напредваше, но и двамата като че ли още не можеха да повярват, че това е истина. Постоянно се гледаха, не спираха да се докосват, сякаш искаха да се уверят, че всичко е реално.

Татко й приготви изтънчена вечеря от пиле и кнедли с любимата й сочна пържена бамя и царевична каша, разбита с топло масло и сирене. Серафина бе толкова гладна, че изяде всичко и поиска допълнително. Независимо дали пиеше чаша хладна, чиста вода, или ядеше с баща си, най-простите й скучни ежедневни действия изведнъж се бяха превърнали в най-величествена наслада.

— Добре похапна тази вечер — каза доволно татко й, когато тя отопи дъното на тенекиената си чиния.

— Просто беше невероятно вкусно — отвърна тя и наистина го мислеше. На лицето на баща й грейна широка усмивка.

По време на вечерята той започна да говори, не с някаква конкретна цел, а просто за да говори, за да отпразнува случилото се, факта, че всичко отново е наред. Затрупа я с обичайните си истории за машините, които трябва да поправи, за справянето с ежедневните предизвикателства. Серафина винаги бе обичала историите, в които той бе скромен герой и се бореше с невъзможни задачи с гаечен ключ и чук в ръка, но никога не им се бе радвала повече, отколкото в тази нощ.

Искаше да му каже, че е видяла красивите феерични светлинки, които е окачил в градината в нощта на празненството, този блестящ маяк, който трябваше да я доведе у дома. Искаше да му каже колко се бе гордяла с него, когато го видя да се усмихва, облечен в красивия си костюм, сред пищния блясък на летния бал.

По-късно, когато измиха съдовете си, татко й се обърна към нея с по-сериозен тон:

— Знам, че може и да не ти се говори за туй, Фина, но какво се случи с теб?

Трудно й бе да отговори на въпроса му така, че той — или който и да е друг — да разбере, но направи всичко възможно.

Беше съвсем сигурна, че татко й има някакво подозрение, че майка й е пума, дивокот, но едва ли мислеше, че тя също може да се преобразява и да ходи на четири лапи, когато поиска. Дори да го подозираше, това беше нещо, за което не обичаше да мисли, както не искаше да мисли за призраци, демони и други нощни създания. Тя бе неговата дъщеря, човешко същество, дванайсетгодишно малко момиченце, което обичаше повече от всичко на света. Не желаеше да мисли за нея по друг начин. И Серафина бе сигурна, че ще е шокиран, ако някога я види като пълзяща, дебнеща, дращеща и скачаща черна пантера. Но знаеше, че баща й все пак има представа за странните и необичайни неща, които се крият в тъмнината на нощта, защото многократно я бе предупреждавал за тях.

— Помниш старите ни врагове… — започна Серафина.

— Тези, които преди няколко месеца бяха затворили животните в клетките в боровата гора — каза той и тя кимна.

— Те се върнаха, тате. Нападнаха ме и ме раниха… много лошо.

Докато тя разказваше, изражението на баща й издаваше колко му е трудно да слуша всичко това.

— Плениха ме на едно тъмно място, от което не можех да избягам — продължи тя.

Серафина говореше, разкриваше някои подробности, а други премълчаваше. Той слушаше внимателно. Бе преживяла целия си живот с него, затова знаеше, че това не е от историите, които му харесват, но татко й все пак слушаше, защото знаеше, че трябва. Знаеше, че това, което чува, е това, което е преживяла, и Серафина виждаше в очите и по изражението му, че наистина се опитва да разбере. Той бе чакал, бе се надявал и молил тя да се върне жива и здрава при него толкова дълго, че сега искаше да научи всичко. Искаше да има връзка помежду им, връзката на познанието.

— Значи младият господар ти е помогнал да избягаш — каза той.

Тя кимна.

— Да, така е.

— Той беше много нещастен, направо като мъртво бе туй момче, докато те нямаше — каза татко й, разкривайки парченца от случилото се от своя гледна точка. — С господаря мъдрувахме постоянно, блъскахме си главите като чували с брашно какво можем да сторим за момчето, но май хортувахме, за да ни е по-леко на нас на сърцата. Нищо не можахме да измислим. Но явно той сам се е справил, юнакът.

— Да, мисля, че се справи — съгласи се тя, но не допълни нищо повече. Любовта й към Брейдън бе станала неизмеримо дълбока, но не бе нещо, за което лесно можеше да говори с баща си.

— И ти му благодари, както си е редно, нали? — попита той, както винаги настояваше да се увери, че тя се държи добре с другите хора.

Серафина кимна и го успокои, да, бе благодарила на Брейдън и щеше да го прави още безброй пъти.

— А майка ти? — Той не я познаваше лично, но знаеше, че майка й е важна за нея. — Успя ли да я видиш, откакто се върна?

Сърцето на Серафина се сви от болка.

— Не. Тя си отиде и не знам как да се свържа с нея.

— Е, надявам се, че е добре — измънка баща й, но бе ясно, че не знае какво друго да каже.

Мислите на Серафина се зареяха. Не знаеше как да зададе въпроса, който я тормозеше, откакто бе изпълзяла от гроба, но си помисли, че ако някой може да й помогне, това бе единствено нейният татко.

— Тате, имаш ли чувството, че откакто изчезнах, са се променили много неща? Всичко ми се струва толкова различно… По някакъв особен начин…

Думите й се губеха. Не можеше да изрази мислите си така, както искаше.

Но той я погледна и каза:

— Мисля, че разбирам… Мен ако питаш, всичко постоянно се променя и всичко винаги остава същото.

Думите му не би трябвало да й звучат смислено, но всъщност тя донякъде ги разбра.

— Виждаш ли, всичко около нас винаги се променя — продължи той, — машините и изобретенията, хората, дето идват и преминават през живота ни, дори собствените ни тела — твоето расте, моето остарява. Дърветата в гората се променят, течението на реките също. Дори собствените ни умове се променят, развиват се, научават нови неща, откриват нови пътища, които да следват, да се движат по тях, да се оформят с течение на времето.

— Но ако всичко се променя, за какво можем да се хванем, има ли нещо сигурно?

— Ей тук идват и другите неща, Фина. Всичко се променя, но и всичко остава същото. Дърветата растат и умират, но гората остава. Реката променя коритото си година след година, но все си тече. Тялото и умът ти се променят, но душата ти, твоята сърцевина, остава същата. Вътрешно аз съм същият, какъвто бях на дванайсет години, а духът, дето го чувстваш вътре в себе си тази вечер, ще бъде с теб и след петдесет години. Да, ще бъдеш различна, целият свят ще бъде различен, но духът вътре в теб — нещото, което те прави теб, Серафина, — все още ще е там.

— Но как е възможно, ако винаги растем и се променяме?

— Виж мистър Вандербилт. Като беше на твоята възраст, беше добро, но тихо момче и обичаше да чете книги, да учи за изкуството и да пътува до далечни места. Сега е богат и влиятелен човек…

— Но е мил и затворен мъж, който обича да чете книги, да учи за изкуството и да пътува до далечни места — довърши изречението му тя.

— Точно така — усмихна се татко й. — Можеш да откриеш дванайсетгодишното малко момче в петдесетгодишния мъж. То е било в него през цялото време, през целия път. Тялото му се е променило и всичко около него се е променило, но духът му винаги е бил с него.

Серафина кимна, започваше да разбира.

— Ти ме попита за какво можем да се хванем — продължи татко й. — Ще ти кажа само едно — дръж се за хората около теб, Фина, за приятелите и за семейството си, за всички, които обичаш, за този дух, дълбоко в теб самата, дето никога няма да те остави, духа, дето винаги ще тече като река вътре в теб.

Най-сетне татко й спря. Втренчи се в пода за миг, сякаш се замисли какви ги е наговорил, и после я погледна.

— Не знам дали изобщо дрънканиците ми звучат смислено…

Серафина се усмихна и кимна. Наистина звучаха. Беше съвсем сигурна, че татко й не може да разбере напълно кошмарното разделение на душата и тялото, което бе преживяла, но някак бе усетил точно какво да й каже.

— Има и още нещо, тате. Нещо, за което ми е нужна помощта ти тази вечер.

— Друг въпрос? — попита той нежно.

— Не — смотолеви тя. — Искам да ми помогнеш да направя нещо.

— Да направиш нещо? — изненада се той, защото през целия си живот с него в работилницата, тя никога не бе проявила интерес да ремонтира или да направи каквото и да било. Тя бе най-слабо заинтересованият от техниката човек, бродил някога из нощта.

— Виждал ли си шината на Брейдън за пострадалия му крак?

— Да — отвърна той, тъжно.

— Една от металните й скоби е счупена. Искам да помислим дали може не само да я поправим, но и да я подобрим, да направим нещо по-меко, не като кост, а като сухожилие.

Татко й я погледна и се усмихна широко и доволно. Това определено беше нещо, с което можеше да й помогне.

През следващите няколко часа те се трудиха рамо до рамо в работилницата, до късно през нощта правиха опити и обсъждаха, обмисляха различни идеи, докато не изработиха дизайн, който им хареса. Серафина никога преди не беше работила с татко си по този начин. Никога не бе имала нужда от подобни конструкции. Това бе съвсем ново преживяване за нея и фактът, че с помощта на татко си наистина сътвори нещо реално, й донесе истинска радост.

По-късно същата нощ, когато най-сетне заспаха, тя се сви на кълбо между чаршафите, отпусна глава на възглавницата и се почувства безкрайно щастлива. Сякаш за първи път в живота си изпитваше щастие. Знаеше, че в гората ги дебнат мрачни и ужасни опасности. Знаеше, че тепърва й предстои страховита битка, но тази вечер си бе у дома със своя татко, и за известно време това беше всичко, за което копнееше. Всичко постоянно се променя и всичко винаги остава същото.