Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (42)

42

Серафина се преобрази в човешката си форма и се огледа, опитвайки се да разбере какво е станало.

— Унищожихме го! — възкликна развълнувано Брейдън.

Серафина погледна статуята и видя разкъсаните остатъци от черния плащ, струпани на земята под меча на ангела. Здравата тъкан от паяжина и обвързващите я заклинания се бяха разпаднали в гореща, тлееща купчина, след като бяха освободили енергията от вътрешността на плаща. Димящ пушек се носеше над поляната с ангела и отвъд гробището. Приятелите й бяха нанизали плаща на меча на ангела, точно както преди месеци бе направила тя, когато освободи Клара Брамс и останалите жертви, пленени в наметалото. Макар да го очакваше, на Серафина й бяха нужни няколко секунди, за да осъзнае, че унищожаването на плаща е развалило магията му, събрало е трите й разделени части и я бе освободило от тъмния затвор.

— Когато раздрахме плаща, решихме, че ще те намерим да лежиш на земята като Клара и другите деца — каза Брейдън. — Но не те намерихме.

— Плащът те бе разделил на части — обясни Роуина. — Когато магията му бе разрушена, освободеният ти дух влезе в човешкото ти тяло в гроба.

— И същността ти на пантера също бе изтеглена от плаща — допълни Уейса. — Едва когато те чух да копаеш, разбрах какво се случва и казах на другите.

— И всички веднага започнахме да копаем! — довърши на един дъх Брейдън.

Серафина бе смаяна. Планът им не бе проработил точно както очакваха, но бе цяло чудо, че изобщо е успял!

Погледна Брейдън. Виждаше възхищението и облекчението в очите му, голямата усмивка на лицето му.

— Не мога да повярвам! — каза той. — Ти успя! След цялото това време наистина си тук! Жива си!

Приближи се към нея и я прегърна. Беше толкова щастлив, че я вдигна от земята и я завъртя около себе си.

Тя се засмя, озарена от ентусиазма му. Чувството да обвие ръце около него, да го прегърне, да усети истинското, живо тяло на приятеля си бе неописуемо.

Притискаше се към него, усещаше бързото туптене на сърцето му, движението на въздуха през дробовете му, докато дишаше, потреперването на ръцете му, докато я държеше. Усещаше всичко и знаеше, че и той може да я усети. Това е Светът, помисли си, истинският и жив свят и тя е в него. В далечината над рамото на Брейдън няколко падащи звезди осветиха блестящата тъмнина на нощното небе. Серафина имаше чувството, че нейната собствена душа е необятна, безкрайна като самото небе, към което гледаше сега, изпълнена с дълбока благодарност, че е отново с хората, които обича.

— Благодаря ти, че не се отказа от мен, Брейдън — отрони тя, все така притискайки се в него, неспособна да овладее потрепването в гласа си. Не знаеше как да изрази с думи признателността си.

— Добре дошла — каза той. — Знаех, че ако успеем да намерим начин, ще се върнеш при нас.

Серафина бавно се отдръпна от него и погледна към Уейса, който се бе преобразил в човешка форма и стоеше пред нея висок, ухилен и щастлив.

— Добре дошла — каза той и двамата се прегърнаха. Серафина усети силата в ръцете на приятеля си и гордостта в гърдите му. Усети воина в него, удовлетворението, че в крайна сметка е спечелил битката срещу врага си. Усети и спокойствието му, щастието, че най-сетне са заедно. Двамата бяха споделили много моменти. Бяха бродили през гората, бяха спали зад водопади и бяха плували в планинските вирове, но нищо не можеше да се сравни с радостта на този момент.

Серафина погледна Брейдън и Уейса и се усмихна. Двамата й приятели я бяха чакали, бяла воювали заради нея, бяха направили всичко възможно, за да се случи тази нощ. И най-накрая бяха успели.

Обърна се и погледна Роуина. Магьосницата стоеше наблизо, облечена с тъмната си роба, качулката й бе свалена и дългата й червена коса се спускаше свободно по раменете. Наблюдаваше ги със своите ярки и пламтящи зелени очи, в които потрепваше лека предпазливост.

— Няма да те прегърна, ако това си мислиш, котко — каза Роуина.

Серафина се усмихна и кимна.

— Знам. Но ти благодаря, Роуина. Благодаря ти от все сърце. Ти ме спаси.

— Аз те изпратих там — напомни й тя. — И сега те върнах.

Серафина не беше сигурна дали магьосницата има предвид, че просто е поправила една грешка, че сега вече са квит, или нещо друго, но независимо от всичко каза:

— Благодаря ти за това, което направи тази вечер.

Докато разговаряше с приятелите си, тя попиваше света около себе си с всичките си сетива. Усещаше как е стъпила твърдо върху земята, нещо толкова простичко, но толкова значимо — да имаш тежест, да оказваш влияние на нещата, да не се рееш из въздуха или да се разтваряш в парата, а да имаш същност, да присъстваш, наистина да те има и да контролираш тялото си. Усети мириса на върбите покрай поляната и чу мекия оркестър на бръмчащите насекоми. Чувството, че е капчица вода или прашинка, беше изчезнало. Чувството, че е мигновен порив на вятъра, който може всеки момент да се понесе надалеч, вече го нямаше. Тя бе жива, наистина жива. Отново бе цяла, солидна и твърда, тяло и душа, и никога в живота си не се бе чувствала по-добре.

И докато стоеше там и се оглеждаше изумена, постепенно започна да осъзнава, че има и нещо друго, нещо ново. Когато настроеше слуха си на точната вълна, можеше да чуе лекото движение на ветреца в клоните на дърветата, далеч над нея. Усещаше капката роса, прилепнала към листа, усещаше, че пада през вибриращия въздух, и чуваше как се удря в земята и потъва в прашната почва. Можеше да види с очите си дъха на дърветата и как водата се издига към облаците. Чувстваше всичко около себе си по-близко, по-детайлно, по-отчетливо.

Изгревът на луната, падащите звезди, пепел при пепелта, прах при праха — знаеше, че бе стигнала на крачка от смъртта. Бе пътувала в пространството между. Духът й бе бродил отчаян из света… Но сега чувстваше, че светът броди в нея. Усещаше безмълвните скали на земята, течащите някъде далече реки и надвисналите над главата й облаци — виждаше и чувстваше духа на света, пропил всичко наоколо.

Докато местеше погледа си от една гледка към друга и се опитваше да разбере новите си сетива и способности, забеляза слаб проблясък на лунна светлина на земята сред разкъсаните останки на черния плащ.

Отначало бе просто слабо отражение на светлината, но когато приближи, блясъкът стана толкова ярък, че почти я заслепи.

Пристъпи към черната купчина раздрана тъкан и вдигна сребърната катарама. Усещаше я особено тежка в ръката си. Преди украсата на катарамата представляваше преплетени клонки и тръни. Дори бе видяла малките лица на децата зад тях. Но тази вечер повърхността на катарамата бе гладка и празна, без никаква гравюра и дизайн.

Серафина се обърна и се върна обратно при Брейдън. Той й се усмихна все още опиянен от успеха.

— По-добре скрий това някъде — каза тя и пъхна катарамата в ръката му.

Все още бе потресена от факта, че Брейдън бе крил разкъсания плащ от враговете им през цялото време, страхувайки се от черната му съскаща сила, но с надеждата, че някой ден, по някакъв начин, ще успее да я върне обратно. И този ден бе днес. Наистина го бе направил!

Пристъпи напред, за да го прегърне отново, но Роуина се намеси.

— Сбирчицата е много мила и сладка и със сигурност можем да я повторим и да пийнем чай заедно — каза язвително тя, — но баща ми ще усети, че плащът е унищожен. Ще дойде и когато това стане, черното му отмъщение ще е със сила, каквато никога не сте виждали. Ще е ядосан, че котката е избягала, но ще е още по-бесен, че аз й помогнах да го направи.

Серафина знаеше, че Роуина е права. Загледа се в приятелите си.

— Каквото и да се случи, ние, четиримата, ще го посрещнем заедно.