Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (41)

41

Серафина бързо се завъртя вътре в ковчега, който я обграждаше от всички страни, и притисна ръце в студеното твърдо дърво.

Дланите й се изпотиха. Дишането й се учести. Белите й дробове се свиха, беше й все по-трудно да диша. Внезапно се паникьоса. Душата й се бе събрала отново с тялото. Тя бе жива! Но сега въздухът й ще свърши и ще умре!

Зарита с крака по дъното на ковчега. Заудря с юмруци. Драскаше и блъскаше, въртеше се и се гърчеше, но не можеше да избяга. Точно както и преди, дъските я заобикаляха от всички страни, бе затворена в това тясно, ниско и задушно място.

Изсъска гневно. След всичко, което бе преживяла, сега щеше да се задуши в черен ковчег, погребана на два метра под земята! Не беше редно! Не беше честно! Искаше да крещи и да плаче!

„Стига си се вайкала, момиче, и направи нещо полезно — би казал баща й. — Измисли какво трябва да направиш и се хващай за работа!“

Стисна зъби, разкъса роклята си и я обви около главата си, за да предпази носа и устата си. После се обърна по корем, намести рамото си в средата на капака на ковчега и забута. Бута и продължи да бута, отново и отново, блъскаше с рамо в средата на дъската, бум, бум, бум.

Когато почувства, че дъската се разклаща, се завъртя и я дръпна силно откъм края. Върху нея се изсипа огромна купчина пръст, която я затисна.

Започна да избутва пръстта в ъглите на ковчега, докато не отмести възможно най-много от нея. После напъха главата си в дупката и започна да копае, риейки бясно с голи ръце. Ронливата пръст се изсипваше по главата и раменете й и се трупаше по-бързо, отколкото успяваше да я избута.

Усети натиска, задушаващата й тежест… зариваше я, стоварваше се върху гърдите й, притискаше краката й, но тя продължаваше да забива пръсти в нея, да рита, да се промъква слепешката през тъмнината, отчаяно опитвайки се да намери въздух.

Копаеше трескаво към повърхността, но знаеше, че няма да успее. Бе твърде малка, твърде слаба, прекалено крехка, прекалено глупава. Немощните й меки, покрити с кожа пръсти не можеха да се преборят с пръстта. Щеше да умре.

— Не! Не! Не! — заръмжа тя пресипнало, докато думата се превърна в нисък гърлен рев.

Разполагаше с един миг и този миг бе сега. Можеше да спре да се движи, да спре да диша, да остави пръстта да спечели. Или да си представи каква иска да е и да стане това, което иска.

Изръмжа и продължи да ръмжи, докато гневът се надигаше в нея. Усети, че моментът настъпва. Почувства, че цялото й тяло започва да се променя. Вече бе невъзможно да го спре.

Представи си майка си, пумата, и баща си, черната пантера. Тя бе дивокот до мозъка на костите си. Тя бе Черната, водачът воин на гората. Промяната настъпи като изригване на гигантски вулкан, който избухна дълбоко от дълбините на душата й.

Внезапно земята около нея се разтвори от мощния натиск, правейки място на новата й мускулеста обвивка. Усети, че опашката й се извива, четирите й крака се свиха и се забиха в пръстта. Започна да копае отново, но този път със силата и яростта на пантера.

Ноктите й се вкопчваха в земята и я изтръгваха с животинска мощ. Силните й крака я избутваха нагоре към повърхността, към въздуха, към живота.

Муцуната и мустачките й се притиснаха в пръстта, ушите й се долепиха назад към главата, докато си пробиваше път нагоре. Мощният й гръден кош се изпълни с дълбоко, мрачно, пулсиращо ръмжане, подобно на гръм, отекващ из древните планини — мястото, където се бе родила сред този потъващ в тъма свят.

Докато копаеше, чу драскане от другата посока, силно и хаотично.

Протегнатите й нокти се срещнаха с ноктите на друг дивокот. Това бе Уейса, който също копаеше диво, а Гидиън копаеше встрани от него!

— Наближаваш! — изкрещя Брейдън, заровил ръце в пръстта над нея.

— Хайде, котко, копай! — извика Роуина, загребвайки с шепи пръстта.

Най-сетне Серафина подаде глава над земята и си пое дълбоко и отчаяно тъй нужния дъх. Усети как топлият нощен въздух се влива в устата, в гърлото и в белите й дробове. Усети как дробовете й се пълнят с благословения кислород, как се разширяват като гигантски мях, а гърдите й се издигат и с лекота избутват плътната пръст около нея. Усети как сърцето й изпомпва кръвта, как костите й се напрягат и всеки мускул в тялото й е готов да се подчини на волята й.

— Успя! — изкрещя Брейдън, докато тя се измъкваше от пръстта. — Ти успя!

Застанала на четири крака, Серафина изтръска полепналата по черната й козина пръст с мощно движение. Светът надвисна над нея с цялото си величие. Видя полянката на ангела, гората и звездите над дърветата. Дробовете й най-накрая можеха да дишат свободно! Беше жива в реалния, физическия свят, беше цяла и завършена! Беше жива! Повдигна жълтите си котешки очи и се вгледа в усмихнатите лица на приятелите си.