Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (40)

40

Серафина отвори очи и не видя нищо, освен чернота. Сякаш още не бе прогледнала.

Беше потънала дълбоко в тъмната пустош на вихрен, полусънуван свят, от която я изтръгна приглушен глас, но сега нямаше нито глас, нито звук, нито каквото и да е движение.

Само черен мрак.

Затвори очи и ги отвори пак. Никаква разлика. Бе все така тъмно като в рог.

Но вече не се носеше из черната пустота на плаща. Лежеше по гръб на дълга, равна и студена повърхност.

Къде съм?, помисли си тя. Как се озовах тук?

И после чу звук: туптене в ушите й, което бе по-реално, по-натрапчиво от всичко, което някога бе чувала.

За момент се чуваше само това.

Туп-туп, туп-туп.

Ударите на сърцето, пулсът на кръвта й.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Бавно отвори уста и облиза напуканите си изсъхнали устни. Усети вкус на метал.

Но не беше метал.

Беше кръв — собствената й кръв течеше по вените й и капеше по езика и устните й.

Опита се да се прокашля, но после рязко си пое дъх — яростно, отчаяно, накъсано, засмука дълбока глътка въздух, сякаш вдишваше за първи път в живота си. Пулсиращата кръв нахлуваше в ръцете, в краката и по цялото й тяло с разтърсващо усещане.

Тялото ми… помисли си тя, опитвайки се да осъзнае случващото се. Аз съм в тялото си… Жива съм… Наистина съм жива…

Опита се трескаво да си спомни какво се е случило с нея, но не успя; както когато се опитваш да се сетиш за подробности от дълбок сън, който отлита, щом се събуди.

Вдиша дълбоко през ноздрите си, надявайки се миризмите наоколо да й послужат като ориентир.

Пръст, помисли си. Заобиколена съм от влажна, гниеща пръст.