Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (39)

39

Не можеше да се движи.

Не можеше да докосне или да почувства нищо.

Виждаше единствено черна, всеобхватна тъмнина, сякаш се намираше в центъра на буря от сажди.

Чуваше единствено вихрушката от движеща се тъкан.

Надушваше единствено пепел.

Целият свят бе изчезнал и бе останала единствено тя, сама, сега и завинаги. Всичко, което познаваше, всичко, което обичаше, вече го нямаше, бе изпепелено от затвора на вечния мрак.

Опита се да бъде смела. Опита се да бъде дръзка. Но не можа. Изпищя отчаяно:

— Роуина!

— Не се бори… — чу се дрезгав глас.

Серафина се обърка. Плащът ли говореше?

Отново изкрещя и започна да се гърчи. Съпротивляваше се. Няма да се откаже. Няма да спре да се бие. Щеше да го разкъсва, разкъсва и разкъсва…

Искаше майка си, Брейдън, татко си и всички, които обичаше. Искаше да види лунната, слънчевата светлина и звездния блясък, какъвто и да е светлик… светлината от душата на приятел, когато се усмихва, и светлината от раждането на нова идея. Искаше всичко!

— Остави всичко да си отиде… — каза отново гласът.

Искаше да чуе шумоленето на вятъра в дърветата, звука на музиката и шепота на нежни гласове.

— Просто остави всичко да си отиде…

Но тя нямаше да се откаже. Искаше да усети прохладата на мъгливата нощ по кожата си и топлината на утринното слънце.

— Довери ми се, котко, просто се откажи от всичко…

Котко, помисли си внезапно Серафина. Гласът каза „котко“. Не черният плащ й говореше, а Роуина! Опитваше се да я води, да й покаже пътя.

Магьосницата бе неин враг отдавна. Двете се бяха нападали, мамили, бяха си нанасяли жестоки рани. Но дали все още Роуина бе враг? Или наистина се бе променила?

И тогава й хрумна нова мисъл.

Знаеше, че въпреки всички многобройните зли и подмолни дела, които Юрая бе принудил дъщеря си да върши, Роуина винаги бе искала Брейдън да й бъде приятел.

„Дори не знаеш какво е приятелството! — й бе изкрещяла гневно тя. — Видях го!“

Беше го видяла и го искаше, помисли си Серафина. А сега аз я накарах да обещае, че ако планът й не успее, ще се присъедини към Брейдън в „Билтмор“…

Серафина смяташе, че е поискала нещо трудно и почти невъзможно от Роуина, но сега осъзна, че може би тя сама се е стремяла точно към това.

През цялото време, докато играеше ролята на „лейди Роуина“, магьосницата се преструваше, че харесва Брейдън, но дали не бе толкова убедителна, защото изобщо не се е преструвала.

Дали планът й бе да се отърве от Серафина и Брейдън да остане само неин приятел? Убеждавайки старата си съперница да влезе в плаща, Роуина най-после бе постигнала целта си — да я довърши окончателно?

Серафина не знаеше какво се крие в сърцето на магьосницата, но виждаше два пътя пред себе си. Можеше да й се довери, да спре да се бори и да остави черният плащ да погълне напълно душата й. Или да продължи да се бори със стихията, заличаваща паметта й.

Помисли си колко важно бе това, което Брейдън бе научил от измамата на Роуина преди месеци: че понякога не трябва да се доверяваш на хората. Помисли и за това, което самата тя бе научила: че понякога трябва да се доверяваш на хората. Въпреки всичките й лъкатушения, въпреки бушуващите в нея бури Роуина й помогна да разговаря с Брейдън, помогна й да изпише буквите в пепелта пред камината и й разкри тайните на черния плащ.

Възможно ли бе наистина да има чувства към Брейдън, но желанието й да убеди Серафина да се върне в плаща да не е непременно злонамерен трик, предназначен да я отстрани? Възможно ли бе и двете неща да са верни?

Серафина осъзна, че не знае отговорите на тези въпроси. Беше ужасно усещане, но нямаше начин да разбере. Със сигурност обаче знаеше, че тук, на това тъмно вихрено място, и в духовния свят, където се бе скитала, за нея няма път. Там нямаше нищо. Дори да се пребори и да се върне там, където беше, няма да открие нищо. Там няма глас. Няма усещане. Няма любов. Единствената й надежда бе напред. Единствената й надежда бе неизвестното.

Довери ми се, й каза Роуина. Довери ми се.

Серафина знаеше, че може да не се върне в земята на живите. Може да не види повече света. Сбогува се мислено с Брейдън и с Уейса. Сбогува се с татко си, с майка си, с малките, с мистър и мисис Вандербилт и с всички останали, които познаваше. Един по един се сбогува с всички. Единствената й надежда бе, че по някакъв начин така ще им помогне.

Накрая затвори очи и си пое дъх продължително и дълбоко, гърдите й се надигнаха, изпълвайки дробовете й с черна като сажди пустота. Задържа дъха си възможно най-дълго с мисълта, че й е за последен път, като човек, повлечен под водата, който знае, че вдишването ще напълни дробовете му с водна смърт.

После издиша и съзнанието й се разтвори, докато плащът засмукваше душата й дълбоко в своята пустош.

И тя изчезна в черните гънки, които бе виждала да поглъщат толкова много души пред нея.

Нямаше тяло. Нямаше скитащ дух. Имаше само съзнанието си, реещо се сред черния затвор.

Най-сетне знаеше какво бяха изпитали Клара Брамс, Анастасия Ростонова, майка й и всички останали жертви на черния плащ.

Нямаше възприятия за време или за промяна. Всеки миг можеше да е краткотраен — капка вода, която пада на пода и се пръска в нищото, или пък цяла година, изпълнена с великолепни преживявания, които я напускат завинаги, всеки миг, изживян с любимите хора.

Не знаеше.

Нямаше горе или долу, нямаше действие или последствие. Нямаше твърдо или меко, нямаше яркост или цвят, нямаше движение или усещане, нямаше глас или допир, нямаше форма или красота, любов или състрадание.

Роуина я бе пленила в пуст черен свят.