Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (37)

37

Пелена от бели перести облаци закриваше блестящата луна, която бавно се спускаше и чезнеше зад планините на запад. Мрачните сенки на нощта обгръщаха все по-плътно горските дървета, но Серафина, Уейса и Брейдън се промъкваха решително към лагера на Роуина.

Малкото й убежище бе опустошено от нападението на Юрая преди няколко нощи, а много от дърветата наоколо бяха унищожени — злокобно напомняне защо четиримата са се събрали тук.

Магьосницата излезе от останките на колибата, облечена в тъмната роба с качулка на древен друид.

Уейса чакаше с извадени нокти на няколко крачки встрани, докато Брейдън пристъпваше към нея.

— Дойдохме, както поиска. Какво да правим сега?

— Можеш да гледаш всичко, което правя, но трябва да ми дадеш плаща — каза Роуина.

— Какво ще правиш с него? — попита Брейдън и се отдръпна от нея. — Откъде да знаем, че Серафина е съгласна с това?

— Кажи му, че пилешкото, но без кашата, е любимата ми храна — каза Серафина, — а неговата е царевичният сладкиш с малини.

Роуина повтори думите й и Брейдън кимна. Но още не бе съвсем убеден.

— Добре… Но ми кажи какво ще правиш с него.

— Ще се опитам да го поправя.

— Ще го поправиш? — попита Брейдън объркано. — Искаш да го дадеш на баща си, така ли?

— Ако го направя, това ще е краят на всички ни.

— Тогава какво? Какво ще се случи, когато го поправиш?

— Ако всичко върви добре, той ще започне да прави това, за което е създаден.

— Което означава какво? — попита Брейдън. — Ще започнеш да изсмукваш душите на хората и да крадеш силите им за себе си?

Докато Роуина и Брейдън разговаряха, в Серафина се прокрадна мрачно предчувствие. Тя започна да прозира плана на магьосницата.

— Когато плащът бе разкъсан в битката при лоджията, Серафина също бе разкъсана и бе запратена навън, в света, заедно с черните фрагменти — обясни Роуина. — Те са остатъци от вътрешната тъмнина на наметалото. Ако успея да го поправя, плащът може би ще издърпа тези остатъци и душата на Серафина обратно в черните си гънки.

— Не разбирам, защо казваш „може“? — попита Брейдън. — Не си ли сигурна?

— Не съм. Плащът е сериозно повреден.

— И ако не се получи, какво ще стане със Серафина?

— Ако не успея, подозирам, че духът й ще изчезне и тя ще бъде загубена завинаги.

— Но ако успееш, ще е дори още по-лошо! — възкликна Брейдън. — Душата й ще бъде пленена в плаща.

— Да.

Изплашеното лице на Клара Брамс се появи за кратък миг в ума на Серафина. Спомни си с какъв ужас изпищя момичето в жълтата рокля, когато плащът го погълна. Серафина не искаше да преживява това.

Определено не го искаше. Мразеше този план. През цялото време бе бягала и се бе борила, беше хапала и дращила, за да избяга от черния плащ, за да спаси жертвите му, да предпази близките си от него, да го победи. Нямаше начин да се остави той да я погълне. Не можеше да си представи нищо по-лошо от това да е в капана на черния плащ. Предпочиташе да умре. Трябваше да открие начин да каже на Брейдън и Уейса, трябваше да спре това!

— Но ако духът на Серафина се върне обратно в черния плащ, какво ще стане с нея? — попита Брейдън с глас, треперещ от същия страх, който изпълваше и Серафина.

— Предупредих те — каза рязко Роуина. — Казах ти, че това ще те изплаши. Трябва да ми се довериш.

— Но какво ще стане след това? — попита Серафина. — Това искаме да знаем. Ще запазиш ли плаща за себе си? Ще откраднеш ли силите и способностите ми? Или ще го върнеш на баща си? Смяташ ли, че това ще го задоволи и той ще те остави на мира? Мислиш ли, че така ще спечелиш благоразположението му? С плаща ще имаш всичко! Ще имаш цялата власт и всички възможности!

Роуина внезапно изсъска като сова и се обърна, издавайки пърлени звуци в знак на презрение.

— Не мога да ти го обясня — каза отново тя.

— Какво да ми обясниш? — попита объркано Брейдън, без да осъзнава, че Роуина говори със Серафина.

— Продължаваш да повтаряш едно и също! — изкрещя Серафина. — Но трябва да го обясниш, или ние няма да го направим! Закълни ми се, че няма да навредиш на Брейдън.

— Със Серафина ли говориш? — попита Брейдън. — Какво казва тя?

— Нищо важно — измърмори Роуина и започна да се отдалечава, размахвайки ядосано ръце. Движенията й предизвикаха яростен вятър из гората и изпочупиха клоните на дърветата. Уейса се спусна след Роуина, готов да застане между нея и Брейдън и да се хвърли в битка.

В гърлото на Серафина се надигна горчива жлъчка. Цялата ситуация все повече започваше да й прилича на капан. Но после си спомни онази вечер в гробището. Тя беше примамила там Мъжа с черния плащ. След битката се бе опитала да разкъса плата на плаща с ръце, но тъканта беше прекалено здрава. После се опита да го прободе с кинжал. Но плащът не можеше да бъде наранен от обикновено острие. През онази нощ в гробището тя наниза плаща на острия връх на железния меч на ангела. Беше го нарязала на парчета. Така го бе унищожила. И когато го направи, той изхвърли магията си в огромен взрив от топлина, дим и мъгла, а всички жертви, пленени от него, изведнъж бяха свободни. Спомни си, че видя как тялото на Клара Брамс лежи сред листата на земята. Когато момичето потрепери и започна да се изправя, Серафина се бе уплашила, че е таласъм, надигнал се от мъртвите, но не беше така. Тя беше малко момиче, освободено от тъмните гънки на плаща. Серафина си спомни, че същата вечер освободи и майка си.

— Ще поправиш плаща… — каза тя — и после ще го унищожиш с меча на ангела…

Роуина спря и се обърна, облекчена, че най-накрая Серафина е разбрала.

— Не знам дали ще успея, но ще опитам…

— Ще опиташ какво? — попита Брейдън, объркан и уплашен.

Серафина се замисли за това как изпълзя от гроба и заживя сред духовния свят, какво можеше и не можеше да прави в тази си форма, кого можеше и не можеше да докосне, по какви пътища можеше и не можеше да поеме. Прах, вода и вятър, тя нямаше да остане още дълго в този свят. Замисли се за Брейдън и Уейса, които се бореха за нея с цялото си сърце, за татко си, който се носеше през живота с помръкнала душа, за майка си, която бе изгубила надежда. Замисли се и за бащата на Роуина, за бурите, за буйните реки, за отчаяната му жажда за отмъщение срещу семейство Вандербилт. Той нямаше да намери покой, докато не разруши „Билтмор“. После си припомни всичко, което бе видяла от Роуина, първата им среща, всичките й номера, предателствата и битките, които бяха водили една срещу друга. Роуина бе крачила по много пътеки, бе променяла безброй пъти посоката си и имаше много завои, по които би могла да поеме.

И тогава Серафина разбра, че може би най-трудното не е да се довериш на приятел или дори на врага си, а да се довериш на себе си. Трябваше да вярва, че колкото и да е тъмно бъдещето й, тя е достатъчно силна, и каквото и да се случи — независимо дали ще си отиде завинаги, или някак ще намери път обратно към света, — трябва да се довери на себе си, да се довери на собствената си душа, на собствената си мъдрост и сила, за да премине през тъмнината и неизвестността. Трябваше да вярва, че може да стане това, което й е писано да бъде.

Ръцете й трепереха. Краката й трепереха. Дори гласът й беше колеблив, когато проговори.

— Имам една последна молба — обърна се тя към Роуина. — Ако се съглася да направиш това, трябва да ми дадеш дума, че независимо какво ще стане с мен, ще защитиш Брейдън, татко ми и Уейса, както и всички в „Билтмор“ от баща си. Закълни се.

Роуина спря. На лицето й нямаше гримаса, нито усмивка. Беше каменно и неподвижно като лицето на ангела в гробището.

Серафина я изучаваше, опитвайки се да отгатне мислите й. Не искаше ли да й обещае? Или пък по някакъв странен начин бе доволна от молбата й? Дали всъщност през цялото време не бе искала точно това, да се присъедини към тях, да има приятели, които да се бият заедно с нея и тя да се бори рамо до рамо с тях?

Ако Серафина загине, Роуина ще трябва да защити всички в „Билтмор“ от баща си. Това не бе битка, която може да спечели сама. Тя едва бе успяла да се скрие в блатата, за да се спаси от него. Нямаше начин да опази всички в „Билтмор“. Приятелството, търсено от Роуина, идваше на почти невъзможна цена, но без това приятелство, какъв бе шансът й да оцелее?

— Трябва да ми обещаеш, Роуина — каза Серафина, но въпреки настояването си, осъзна, че всъщност не знае какво означава обещанието на магьосницата. Можеше да е номер. Но не виждаше друг избор. — Ако не ми помогнеш, какво ще стане с теб, Роуина?

— Ще оцелея сама.

— Знаеш, че това не е вярно. Затова дойде да говориш с мен на гроба ми онази нощ, нали? Може би ще издържиш известно време срещу баща си. Може би ще се скриеш от него. Но такъв ли искаш да бъде животът ти? Щом ние ти се доверяваме да ни помогнеш, ти също трябва да ни се довериш, за да ти помогнем и ние.

Отначало Роуина не отговори, но след един дълъг миг кимна.

— Ако не успея с плаща, ще направя всичко възможно, за да ги защитя. Имаш думата ми.

Серафина се вгледа в нея. Вгледа се в лицето, в очите, в движенията й, докато изричаше думите. Откъде знаеш кога някой те лъже и дали ще спази обещанието си?

— Какво става? — попита Брейдън. — Какво й обеща?

— Нямаме време, котко — каза Роуина, без да му обръща внимание.

Студен, черен страх, какъвто никога досега не бе изпитвала, плъзна из безплътното тяло на Серафина. Последното нещо, което искаше в този свят, бе да се остави да бъде засмукана от черния плащ, но знаеше, че няма избор.

— Готова съм. Доверявам ти се, Роуина. Кажи на Брейдън и Уейса какво ще направим.