Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (33)

33

— О, божичко, ти имаш нож… — ахна Роуина със сладкия си южняшки акцент и вдигна ръце, преструвайки се на ужасена и объркана, докато бавно отстъпваше назад. — Не разбирам. Какво става?

— Знам коя си, Роуина — повтори Брейдън, държейки ножа пред себе си с трепереща ръка. Очите му бяха широко отворени и уплашени, защото знаеше, че стои срещу магьосница, която всеки момент може да стовари заклинание върху му.

— Брейдън, послушай ме — каза Роуина с нормалния си глас.

— Можеш да сложиш каквито маски искаш, Роуина, но под тях винаги си оставаш чудовище.

— Няма да те нараня — увери го тя, опитваше се да го успокои.

— Това са думите, които казва и плащът! — извика Брейдън и се приближи към нея с ножа. Серафина никога досега не го бе виждала толкова уплашен и разстроен.

— Не я убивай, Брейдън, нуждаем се от нея! — изкрещя тя, но той не можеше да я чуе.

— Моля те, нека ти обясня — каза Роуина, като отстъпи назад.

— Тогава изплюй камъчето — разтърси заплашително ножа той. — Какво правиш тук? Какво искаш?

— Кажи му истината, или ще те намушка! — изкрещя трескаво Серафина.

— Дойдох да ти кажа, че баща ми се е върнал и ще убие теб и семейството ти — изрече Роуина.

Серафина затаи изненадано дъх. Това определено не беше спокойното и успокояващо обяснение, което очакваше.

Но после думите на магьосницата започнаха да се подреждат в съзнанието й. Да, имаше подозрения, но сега го знаеше със сигурност: Юрая се бе върнал. Буреносното създание, което видя в гората, беше той, а ноктите и люспестата кожа бяха остатъците от старата му форма на бухал. Неизцелените рани по лицето му бяха причинени от собствените й котешки нокти. Юрая бе този, който пробуждаше бурите, препълваше коритата на реките и изтръгваше дърветата от земята. Идваше да отмъсти на „Билтмор“.

— Така ли се опитваш да спечелиш доверието ми? — попита Брейдън. — Като ми казваш, че с баща ти ще ме убиете?

— Вече няма да водя войната на баща си — отвърна рязко Роуина. — Уморих се от битки и кръв, от този безкраен цикъл на омраза и отмъщение.

— Поредната ти лъжа.

— Знам, че те подмамих, че те нападнах и нараних по много начини, но вече приключих с това.

Серафина слушаше думите на Роуина и постепенно започна да проумява всичко. Юрая бе причинил ужасните рани на дъщеря си в нощта, когато Уейса я бе намерил и й бе помогнал. Той я бе наказал, задето не е успяла да убие Серафина в лоджията и е изгубила черния плащ. Той беше този, от когото Роуина се криеше в блатата, който я бе заплашил, бе я нападнал и й бе крещял, когато Серафина дойде при нея в духовната си форма. Серафина дори не можеше да си представи какво е преживяло момичето през цялото това време. Роуина се бе превърнала в могъща магьосница, но вече бе ясно, че баща й от години я покварявал и изтезавал сърцето и тялото й. Бе я държал в ужасяващ плен и може би все още я стискаше в жестокия си юмрук. Моят татко никога не би постъпил така, помисли си Серафина. Беше немислимо. Връзката между Юрая и дъщеря му бе основана на страх, на болка, на хиляди други неща, но не и на любов.

— Тогава защо дойде? — попита Брейдън.

— Нужен ми е черният плащ — каза Роуина.

— Не е у мен.

Това, което изненада Серафина, не беше коварството на магьосницата, нито яростта на Брейдън, а фактът, че Роуина още не бе хвърлила отвара срещу него, не бе направила заклинание и не се бе опитала да го убие. Не само че все още не го бе нападнала, а дори му каза истината.

От нея се излъчваха умората и самотата, които Серафина бе забелязала и преди. Много неща се промениха, й бе казала Роуина. Серафина осъзна, че е говорила за себе си.

— Каза, че не искаш да нараниш никого — продължи Брейдън. — А сега искаш черния плащ. В думите ти няма смисъл.

— Опитвам се да ти помогна, Брейдън — отвърна Роуина и дори за подозрителното ухо на Серафина звучеше странно искрено. Тя сякаш наистина бе загрижена за момчето.

— Да ми помогнеш?! — извика с отвращение Брейдън. — Ти уби Серафина!

Той изкрещя думите с такава болка и гняв, че разби сърцето на Серафина. Въпреки всички битки и коварства ето това бе престъплението, което Брейдън не можеше да прости на Роуина. Уби Серафина. Думите бяха толкова окончателни, толкова опустошителни за него. Серафина най-сетне осъзна колко дълбоко е наранено сърцето му.

Откакто го познаваше, той винаги бе проявявал доверчивост. Бе защитавал своя приятел мистър Торн. Беше се доверил на лейди Роуина, когато тя дойде за първи път в „Билтмор“. Винаги бе готов да разтвори сърцето си за нов приятел.

Серафина бе подозрителната, тази, която не се доверяваше на хората. Беше се съмнявала дори в мистър Вандербилт заради черното му наметало и обувките, които носеше. Бе подозирала лакея мистър Прат, кочияша мистър Кренкшод, детектива мистър Гратан и кого ли още не. Винаги търсеше плъхове из имението.

Но сега осъзна, че и тя се е променила също като Брейдън, но в обратна посока. Усещаше, че започва да се вслушва в Роуина, че иска да повярва на думите й. Беше я видяла първата вечер, когато вървеше сама покрай реката с толкова променен дух. Бе чула страха в гласа на момичето, когато крещеше към мрачната гора. Бе наблюдавала битката с баща й, бе чула как му отговаря със свирепа ярост.

Дали това бе просто хитър номер, за да спечели доверието й? Серафина знаеше, че би могло и да е така, но имаше смътното усещане, че Роуина казва истината.

И нещо повече: знаеше, че без значение колко е уплашена, колко несигурна или подозрителна е спрямо магьосницата тя се нуждае от нея. Ако Роуина не успее тази вечер, Юрая щеше да убие Брейдън. Това поне бе сигурно.

Но Брейдън беше на точно обратната позиция. Той мразеше Роуина. Роуина го бе наранила, бе го белязала и бе убила приятелката му.

Серафина се опита да помисли. Какво може да направи? Как да разговаря с Брейдън? Как да му покаже, че е тук?

Огледа слабо осветената стая, оръжията в стъклените витрини, мъждукащата жарава и сивата пепел в камината, тапицираните столове и дървената маса, персийския килим на пода. Виждаше отраженията на Брейдън и Роуина в лъскавите витрини, но не и своето. Тя бе просто проблясваща светлинка в стъклото.

После отново погледна камината.

Пепел при пепелта, каза си тя и в този момент й хрумна нещо.

— Роуина, чуй ме — каза тя, — трябва да привлечем вниманието на Брейдън. Накарай го да отиде до камината.

Роуина, изглежда, не я разбра и не и отговори.

— Направи го — подкани я Серафина. — Той никога няма да те послуша, не и по този начин. Нуждаеш се от помощта ми.

Роуина се замисли и Серафина си даде сметка, че и магьосницата трябва да внимава на кого се доверява.

— Брейдън — най-сетне каза тя, — трябва да ти покажа нещо до камината.

— Добре, това е добре… — насърчи я Серафина. — Просто го закарай там и аз ще направя останалото.

— Не! — отсече Брейдън и насочи ножа към Роуина.

— Свързано е със Серафина — каза тя.

— Какво за нея?

— Ела при камината и ще ти покажа.

— Няма да изпълнявам желанията ти.

— Трябва да го убедиш — каза й Серафина.

— Не мога — отвърна Роуина.

— С кого говориш? — попита я Брейдън.

— Намери начин — каза Серафина. — Покажи му, че не го заплашваш. Легни на пода!

— Не съм глупава — възмути се Роуина. — Няма да го направя!

— Няма да направиш какво? — попита Брейдън.

— Седни на пода — каза отново Серафина. — Аз ще ти се доверя, но и ти трябва да ми се довериш.

— Добре! — възкликна възмутено Роуина, но след това се обърна към Брейдън и му заговори с по-нежен глас: — Брейдън, разбирам, че се страхуваш от мен. И аз бих се страхувала, ако бях на твое място. Така че нека го направим. Няма да се съпротивлявам. Дръж ножа, за да не мога да те нараня.

Гледайки внимателно магьосницата, Брейдън насочи ножа към нея. Роуина бавно се отпусна и легна по гръб пред камината.

Брейдън я последва, коленичи до нея и притисна острието към гърлото й.

— Сега си ти на ход, котко — каза Роуина.

— Какви ги говориш? — попита Брейдън.

— Сега го помоли да духне в пепелта — нареди й Серафина.

— Брейдън — започна Роуина, — трябва да ти покажа нещо, което знам, че е важно за теб. Няма да се движа по никакъв начин. Искам да духнеш в пепелта възможно най-силно.

— С кого говориш? — попита той.

— Ще ти покажа — обеща тя.

Брейдън я погледна злобно, после вдиша дълбоко и духна в пепелта. Пепелта и блещукащите искрици се разхвърчаха в голям красив облак из стаята.

— Идеално! — зарадва се Серафина.

Когато въглените и пепелта се спуснаха надолу, тя яростно размаха ръце във въздуха като вятърна мелница, насочваше ги накъде да падат. Поемаше си дъх с пълни гърди, духваше насам-натам, вдъхваше нов живот на блясъка на жаравата, пепелта се вихреше в плавни движения, докато всички прашинки започнаха да падат на дървения под и да се подреждат в кратки линии.

— Какво става? — попита Брейдън с потреперващ глас, смаян от мистерията на това, което вижда.

Серафина насочи пепелта и жаравата надолу, докато оформи малки, лъскави, блестящи линии:

А З С Ъ М

— Какво е това? — попита изненадано Брейдън. — Пише ли нещо?

Наведе се към блестящата пепел и се опита да разчете кривите линии на слабата мъждукаща светлина от свещите.

— А… З… С… Ъ… М… — повтори той, прочитайки буквите една по една. — Пише: Аз съм. Но кой е той? Кой е „Аз“?

— Е, определено привлече вниманието му — каза Роуина и се изправи.

— С кого говориш?

— Отговорът на всичките ти въпроси е един и същ, Брейдън.

— Какъв? — попита с раздразнение момчето.

— Серафина.

— За какво говориш?

— Серафина е тук.

— Тук?

— Тя е тук, в тази стая с нас.

— Лъжеш! — извика Брейдън. — Ти си просто една лъжкиня!

Ядосан и отвратен, издуха пепелта, сякаш казваше: Не вярвам на нито една твоя дума!

Пепелта и пламтящите въгленчета политнаха във въздуха и се понесоха из стаята. През следващите няколко минути би трябвало да изстинат и да паднат по пода и мебелите, но Серафина размаха ръце, духна с пълни гърди към тях и ги насочи към пода на предишното им място.

Д О В Е Р И Й С Е

Брейдън се втренчи като замаян в буквите, но после се овладя.

— О, спри! Това е просто поредният ти номер.

— Котката го прави — каза Роуина решително.

— Не, не е така. Серафина е мъртва. Аз лично я погребах.

— И аз така си мислех, но и двамата сме сгрешили. Тя не е напълно мъртва. Духът на Серафина е в тази стая.

— Просто престани! — изкрещя възмутено Брейдън, застанал лице в лице с нея. — Винаги лъжеш!

— Но тя е тук.

— Как да разбера, че не ме лъжеш, както си правила толкова пъти досега? Ако наистина е тук, докажи го.

— Роуина — намеси се Серафина, — кажи му да те попита нещо, което само Серафина може да знае.

Когато Роуина повтори думите й, изражението на Брейдън се промени. Той се замисли няколко секунди, после подозрително присви очи към нея.

— Какви бяха първите думи, които някога съм казвал на Серафина?

Серафина се замисли. Какви бяха първите думи, които й бе казал? Опита се да мисли. Беше сутринта, след като видя Мъжа с черния плащ. Току-що се беше промъкнала на горния етаж…

— Да не си се загубила? — каза Серафина. — Това ме попита той.

— Да не си се загубила? — повтори Роуина.

Очите на Брейдън се разшириха от изненада; за миг почти й повярва. Но после си спомни с кого си има работа и недоверието и гневът отново го завладяха.

— Това е номер. Да опитаме още веднъж. Втория път, когато видях Серафина, я спасих от мистър Кренкшод, който се канеше да я напердаши. Каква се престорихме, че е тя?

Серафина се усмихна. Това беше лесно.

— Ваксаджийка. Казахме, че трябва да му почистя обувките.

— Казахме, че са ме изпратили да му почистя обувките — каза Роуина, като не само повтори думите й, но и ги изрече с нейния глас, позволявайки на духа на Серафина да говори чрез нея.

Щом чу гласа на Серафина, Брейдън смаяно се огледа из стаята.

— Серафина е в тази стая, точно в този момент — каза му тихо Роуина със собствения си глас. — Тя подреди букви от пепелта. Иска да ми повярваш.

— Но как правиш това?

— Един мъдър човек е казал: „Това, което не ни унищожава, ни прави по-силни.“

— Не разбирам.

— След като ти и двете котки ме победихте в битката за магическия жезъл, трябваше да мине известно време, но се върнах и бях по-силна от всякога. Сега съм не просто магьосник, аз съм некромант.

— Какво е това?

— Понякога мога да говоря с духовете на мъртвите и с тези, които се лутат между световете.

Брейдън се втренчи в нея с ужас, очевидно колебаейки се дали да й повярва.

— Искам да направя още един тест — каза той. Този път говореше на стаята, както правят хората, когато общуват с призраци на спиритически сеанси. — Серафина… Ако си тук… Веднъж ти дадох подарък, дълъг и червен…

Серафина се замисли.

Подарък, дълъг и червен…

Какво й бе дал?

— Червената рокля! — възкликна развълнувано Серафина и Роуина повтори емоцията й в думите, които произнесе.

— Това е невероятно… — каза Брейдън, все още изумен от гласа на приятелката си. — И кога я носеше за първи път?

— Използвах я, за да подмамя Мъжа с черния плащ. На сутринта доведох децата в имението, а аз останах за малко в гората с Гидиън от едната ми страна и с майка ми, пумата, от другата. Видях те, качен на коня, как събираше спасителен отряд, който да тръгне да ме търси.

— И ти изглеждаше толкова безстрашна и красива, застанала в края на гората с разкъсаната си рокля… — спомни си Брейдън.

Серафина чу думите на приятеля си, болката в сърцето му прониза нейното и тя се разплака.

— О, моля те. Не си красива, ти си котка! — изръмжа Роуина. — Той харесва котки. Това е всичко! Сега се овладей, или нищо от плана ни няма да проработи!

Серафина избърса очи и подсмръкна, знаеше, че Роуина е права.

— Виж — обърна се тя рязко към магьосницата, — ако помоля Брейдън да ти даде плаща, какво ще правиш с него? Какъв е планът ти?

— Може да си бърза с ноктите, но не си особено схватлива, а? — отвърна с раздразнение Роуина. — Още ли не си се досетила?