Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (27)

27

Когато Серафина се събуди, видя, че все още е на поляната с ангела, а Брейдън и Гидиън стояха наблизо. Тя бързо се изправи на крака, за да види какво се случва.

— Какво си мислеше, че правиш? — попита момчешки глас.

Серафина огледа гората.

— Нямаше да навредя на никого — отвърна Брейдън. — Кълна се. Нищо не се случи.

— Нещо винаги се случва с това — каза Уейса, излизайки от гората. Дългата му тъмна коса се спускаше по раменете, а кафявата му кожа блестеше на сутрешната светлина. Бе гол до кръста и носеше най-простички панталони. По лицето и ръцете му бяха изрисувани типичните за племето му татуировки.

— Какво ти става? Защо си сложил наметалото?

— Съжалявам — поклати глава Брейдън. — Аз…

— Какво те накара? — попита Уейса. — Какво стана?

— Леля ми и чичо ми организираха празненство в розовата градина с много гости…

— О, да, това е добра причина. Много изискани жертви, от които да избираш — саркастично отбеляза Уейса.

— Не! Седях на пейката на терасата на библиотеката, далеч от всички останали. И тогава… ме обзе странно чувство.

— Какво искаш да кажеш… Какво странно чувство? — попита озадачено Уейса.

— Не знам как да го опиша. Ужасна тъга и болка… Сякаш преживявах всичко отново, сякаш тя наистина бе тук и се нуждаеше от помощта ми, но аз не можех да й помогна. Имах чувството, че почти се доближавам до нея и я докосвам. Почувствах се напълно отчаян, знаех, че това никога няма да свърши. Мислех, че ако сложа наметалото, ще я намеря, ще я намеря по някакъв начин и ще й помогна… Трябваше да направя нещо.

— Но не това! — отсече Уейса. — Никога не го слагай. Плащът е прекалено опасен. Особено сега.

— Няма да го направя отново, повярвай ми — каза Брейдън. — Беше ужасно. Трябва да намеря свой път, свой начин да се справя с всичко това.

Уейса кимна, сякаш напълно разбираше думите му.

— Изплаши ме, приятелю — каза той, докато вървеше към него. Двете момчета се здрависаха сърдечно като добри познати, после се прегърнаха за кратко и се отдръпнаха назад.

Серафина беше щастлива да види Уейса тук, но се изненада от приятелския им поздрав. Двамата се бяха срещнали за първи път в битката срещу Юрая и Роуина, но тогава не се познаваха. Чувстваше се странно, че двамата й най-близки хора са се сприятелили без нея.

Стори й се любопитно колко се различават един от друг. Уейса бе по-висок от Брейдън и много по-силен, с мускулести ръце и крака. Той беше човек на действието, винаги напрегнат и енергичен. Брейдън имаше по-светла коса и по-хлапашко, по-нежно лице. Той беше тих, учтив и елегантен, момче от цивилизацията, с куче до себе си.

Уейса се обърна и погледна лежащото й в гроба тяло. Мрачният поглед в очите му показваше, че не е съгласен с онова, което Брейдън и Гидиън са сторили.

— Първо, слагаш плаща, а сега и това…

— Не разбирам какво следва, Уейса — каза Брейдън. — Какво чакаме? Какво ще се случи?

Но Уейса не отговори.

— Това е всичко, останало от нея — каза Брейдън и с отчаяние посочи тялото в гроба.

— Знаеш, че не е вярно — стисна зъби Уейса.

— Но тя е погребана тук, откакто се случи онова в лоджията. Какво може да стане?

— Това е само човешкото й тяло. Докато ангелът закриля тази част от нея, все още има надежда.

— Надежда за какво? Къде е останалата част от нея? Къде е тя?

— Тук съм! — извика Серафина.

— Аз я видях — каза Уейса.

— Какво? — сепна се Серафина и го изгледа изненадано. — Видял си ме? За какво говориш? Не си ме виждал!

— Понякога обикаля наоколо, близо до гроба… — продължи Уейса.

— Да, тук съм! Сега съм тук!

— Познава ли те? — попита Брейдън, силно заинтересуван от това, което казваше приятелят му.

— Честно казано, не знам — отвърна той тъжно. — Изглежда много дива, като самата гора. Последния път, когато я видях, се опитах да я последвам, но тя ме нападна.

Серафина се намръщи. Те не говореха за нейния дух. Говореха за пантерата.

Брейдън поклати натъжено глава.

— Виждал съм я от разстояние, но тя никога не идва при мен…

— Нейната tso-i е разделена.

— Не разбирам какво означава това.

— Нейната цялост, тройната й същност е разкъсана — опита се да му обясни Уейса. — Нейното a-da-nv-do го няма, изгубило се е.

— Какво означава това?

— Това е нейното сърце, нейният дух.

Брейдън поклати глава, докато гледаше към тялото на Серафина.

— Иска ми се да мога да направя повече за нея.

— Ти направи всичко по силите си.

— Но не я спасих.

— Още не знаем — успокои го Уейса и добави загадъчно, както обичаха да говорят хората от неговия народ: — Все още има много крака, които крачат по други пътеки.

Брейдън го погледна.

— Какво имаш предвид? Става ли нещо, за което не знам? Говори ли с майката на Серафина?

— Не, не е това — поклати Уейса тъжно глава. — Майка й беше съсипана от случилото се. След смъртта на Серафина тя загуби всякаква надежда.

— Но къде е тя?

— Всичко в тези гори й напомняше за Серафина: дърветата, реките, скалите и небето, дори ти и аз. Не можеше да остане тук, сърцето й нямаше да издържи болката. Отиде на запад с малките, в Смоуки Маунтинс, за да открие други от нашия вид.

— Разбирам — кимна Брейдън.

Серафина с вълнение слушаше историята на Уейса за майка й. Беше й тъжно, че е заминала, но се радваше, че тя и малките са добре.

После си помисли… Смъртта на Серафина. Така бе казал Уейса. Така я наричаха. Нейната смърт.

Брейдън погледна Уейса.

— Но ти не замина с тях в Смоуки Маунтинс.

— Не.

— Защо?

Уейса вдигна очи и го погледна почти ядосан, че му задава този въпрос.

— По същата причина, по която ти не отиде в болницата в Ню Йорк, когато леля ти и чичо ти казаха. Лекарите сигурно щяха да успеят да оправят крака ти.

— Прав си. Но какво означава: „Много крака, които крачат по други пътеки“?

— Нещо се задава — обясни Уейса. — Видях страховито създание с остри нокти и страховити сили. Тъмни бури вилнеят из гората всяка вечер. Реките преливат и унищожават всичко по пътя си. И черните гънки се увеличават. Хората в „Билтмор“ са в голяма опасност.

— Тя ли е? — попита Брейдън с внезапна ярост в гласа.

— Не знам.

— Но си я виждал отново, нали?

— Не съм, от нощта, когато си тръгна.

Серафина не знаеше за кого или за какво говорят, но в думите на Уейса се усещаше силна емоция, сякаш се чувстваше виновен за нещо.

— Не и след като й помогна, значи — изтъкна огорчено Брейдън. — Все още не разбирам защо го направи.

— Когато я открих в гората, тя кървеше много силно. Не можеше да се движи, нито да говори. Щеше да умре, Брейдън.

— Да, знам. Трябваше да я довършиш!

— Ти не разбираш — каза Уейса. — Тя не страдаше само от раните от битката в лоджията. Знам как изглеждат рани от ухапване на куче и от нокти на пантера. Нещо друго я беше докопало. Намерих я, свита под едно паднало дърво, трепереше в агония. Нещо я бе удряло многократно, беше потрошило костите й, бе я разкъсало отвътре, дори я бе прогорило. Никога не съм виждал нещо подобно.

— Не разбирам — отвърна Брейдън и в очите му проблесна страх. — За друго животно ли говориш? Или за зло проклятие? Какво искаш да кажеш с това, че я е докопало нещо друго?

— Не знам какво я е нападнало, но това беше най-неприятното нещо, което някога съм виждал.

— Но тя беше наш враг, Уейса. Защо не я унищожи още тогава, когато имаше възможност?

Уейса сведе очи към земята. Не знаеше как да отговори на въпроса на Брейдън.

— Прав си, че може би допуснах ужасна грешка — призна той. — Но когато я видях там да лежи на земята, толкова тежко пострадала, си спомних за нощта, в която Юрая уби сестра ми. Не можах да я спася от смъртта. Без значение колко се борех, нямах силата, скоростта и яростта, които ми бяха нужни, за да защитя сестра си. И докато гледах безпомощната и ранена Роуина, разбрах, че мога да спася поне това момиче. От дълго време се бия и воювам, но преди не бях такъв. Не искам да съм само такъв. Майка ми и баба ми ме научиха, че понякога печелиш битката не чрез борба, а като помагаш и изцеляваш. Понякога има повече от един път, който да следваш. Невинаги е ясно кой е той, но исках да следвам du-yu-go-dv-i, правилния път, поне доколкото мога. Когато видях Роуина да лежи така, нещо ме стисна за гърлото, накара ме да прибера ноктите си. Разбираш ли?

От много време Брейдън не поглеждаше приятеля си… не можеше да го погледне, защото не искаше да му прости, но накрая го направи и кимна.

— Добре. Разкажи ми какво стана след това.

— Вдигнах я и я пренесох на сигурно и тайно място. Превързах раните й и се грижих за нея през следващите дни и нощи. Дадох й вода и храна и място, където да поспи и да се възстанови.

— И после?

— В нощта на четвърт луната, се върнах и тя си бе отишла. Просто изчезна.

— Изчезна?

— Измъкна се. Търсих я няколко нощи, но не открих нищо, освен мъгла в блатото.

— Създанието, за което ми каза, онова, което причинява бурите и кара реките да преливат…

— Не знам дали тя прави всичко това. Или това е съществото, което я е нападнало и е нанесло ужасните рани.

Серафина огледа гората около тях. Уейса бе видял буреносеца. Знаеше, че се задава нещо страховито.

Брейдън отново погледна надолу към лежащото в гроба тяло.

— Така ли ще свърши всичко, Уейса? — попита Брейдън. — Със Серафина тук, в земята?

— Ще бъдем дръзки, приятелю, това ще направим — отвърна Уейса. — Ще се борим.

— Дори и вече да сме загубили битката?

— Особено тогава. Може и да изгубихме битката, но тази война не е свършила. Ще бъдем силни, ще бъдем умни. Все още пазиш плаща, нали?

— Да, в мен е.

— Скрий го добре. На сигурно място. Плащът е единствената ни надежда. И каквото и да идва насам, ние ще се бием заедно.

Брейдън кимна.

— А ти се погрижи за пантерата.

— Ще направя всичко възможно — обеща тържествено Уейса. — Бъди дързък!

С този поздрав той се втурна към гората, преобрази се във въздуха и продължи да тича на четири лапи.

Брейдън го гледаше как се отдалечава. Двамата с Гидиън останаха сами встрани от гроба. Той сякаш обмисляше чутото от Уейса и се опитваше да разбере какво трябва да направи от тук нататък.

После бавно се обърна към ковчега и погледна тялото в гроба.

— Върни се при мен — каза момчето.

— Повярвай ми, опитвам се — каза Серафина и тъгата я заля като мощна вълна.

Брейдън постави капака на ковчега и бавно, почти неохотно започна да бута пръстта обратно и я погреба отново.

Когато работата свърши и бе време да си тръгва, погледна към ангела.

— Грижи се за нея.

После се обърна и се отправи назад към „Билтмор“.

Серафина искаше да го последва, но го остави да си отиде. Не можеше да направи нищо, за да му помогне, ако тръгне след него. Трябваше да се присъедини към приятелите си в борбата им срещу настъпващия мрак и виждаше само един път, по който да поеме.