Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (24)

24

Докато Серафина се промъкваше през гората обратно към „Билтмор“, една-единствена мисъл изпълваше съзнанието й: трябваше да помогне на Брейдън, преди да изчезне напълно. Не знаеше до каква степен черният плащ го бе завладял, но щеше да го спаси, дори да не успее да спаси себе си. Бе видяла силните бури в гората, буреносното създание с ноктите и реещите се черни гънки. Нещо водеше тези злини към „Билтмор“, нещо толкова мощно, че дори Роуина се бе скрила от него. Дали в гората имаше някаква тъмна сила? Или някой в самия „Билтмор“? Или причината бе в Брейдън, който използваше черния плащ?

Когато стигна в имението, сред дърветата духаха силни ветрове. Чувстваше краката си много леки, сякаш, ако вдигне ръце, всеки миг ще да политне и ще се превърне във въздух. Изкушаваше се да опита, за да продължи да изучава новите си умения, но не смееше да изпробва силата на вихъра, за да не бъде отнесена и повече да не се върне.

Пропълзя в малка шахта в задната част на имението и се озова в къщата.

Татко й работеше по някакви електрически приспособления с много медни намотки, жици и крушки за летния бал. Искаше да остане да го погледа, просто за да е с него известно време, но знаеше, че не трябва.

Щом настъпи вечерта, мистър и мисис Вандербилт и техните многобройни гости се събраха в банкетната зала за вечеря. Всеки ден пристигаха все повече нови гости за бала и сега около шейсетина души седяха около дългата дъбова маса в трапезарията, украсена по прекрасен начин с най-финия порцеланов сервиз с монограма на „Билтмор“ и сребърни свещници.

Серафина огледа залата. До мистър Вандербилт имаше празен стол, но Брейдън не се виждаше никъде. Запита се какво ли е станало с него, след като бе наметнал плаща.

Точно преди да започне вечерята, Брейдън влезе в залата. Все още влачеше крака си, обкован с металната шина, но изглеждаше свеж и чист и носеше хубав вечерен жакет.

Тя го изучаваше внимателно, опитвайки се да разбере какво мисли и чувства в този момент, но не можеше да разгадае изражението му. Какво ставаше в главата му? Нима отчаянието от загубата й го бе тласнало към черния плащ?

Кучето му Гидиън го следваше на няколко метра зад него, а не до него. Когато Брейдън седна на масата до чичо си, Гидиън отиде до далечния ъгъл на стаята, където стопанинът му не можеше да го види, и отпусна глава на лапите си.

Серафина си помисли, че Брейдън сигурно е скрил черния плащ някъде в къщата или обратно в тунела под езерцето, но не беше сигурна.

Докато го гледаше как говори с останалите на масата, се присети как преди няколко месеца в същата тази зала бе наблюдавала мистър Торн, докато той общуваше с гостите и техните деца. Имаше нещо скрито в погледа на Брейдън, нещо, което не можеше да определи, нещо отвъд тъгата и отчаянието, които бе видяла. Сякаш преминаваше слепешком през живота си, сякаш просто убиваше времето, докато чака да стигне до истински важното. Но това беше въпросът. Какво беше важно за него сега? Използвал ли е плаща всяка нощ? За това ли копнее, за тъмната прегръдка на силата му?

Цяла вечер Серафина го наблюдава и търси знаци. Дали кожата на ръцете му се люспеше както на мистър Торн? Дали гледаше децата в стаята с особен интерес? Трябва да се съпротивляваш, Брейдън, повтаряше си постоянно тя.

Търсеше признаци за добро и зло в приятеля си, за истина и измама, чудеше се коя страна печели в него. Виждаше го как върши нещата, които се предполага да прави, но наистина ли беше той? Или бе като един от онези странни рогати бръмбари, които носят черупката на друг бръмбар на гърба си, за да се скрият?

Но след това се случи нещо.

Когато мислеше, че никой не гледа, Брейдън плъзна ръка под масата и леко потупа с пръсти по дървения ръб на стола си. В ъгъла на стаята Гидиън се изправи и наклони глава с любопитство.

Брейдън потупа отново.

Гидиън се надигна и бързо се насочи към него. Кучето се пъхна под масата и допря муцуната си до ръката на момчето, за да му съобщи, че е там.

Без никой да забелязва, Брейдън плъзна храната от чинията и я подаде на Гидиън под масата. Изненаданият доберман изгълта храната за миг и повдигна очи за още.

Серафина се усмихна. Това беше ново. Нещо се бе променило в приятеля й. Тя не знаеше дали използването на плаща го е превърнало в зло или не, нито до каква степен той можеше да го контролира, но за пръв път от доста време това беше Брейдън, когото познаваше, онзи, който хранеше кучето си от чинията, този, който се бореше за приятелите си независимо от всичко. Това не беше дело на плаща. Бе нещо друго. По някакъв начин, неясно как, той бе запазил себе си, дълбоко вътре, поне мъничко. И това бе онзи Брейдън, когото Серафина пазеше в сърцето си.

Когато и последното ястие бе поднесено, Брейдън учтиво се извини, стана от масата и пожела лека нощ на всички. Гостите също му пожелаха лека нощ.

Серафина го последва от банкетната зала и двамата навлязоха в зимната градина. Беше щастлива, че и Гидиън е с него. Но след това Брейдън заведе кучето до страничната врата, пусна го навън и продължи през къщата без него.

— Това е странно — каза си Серафина и последва Брейдън по парадното стълбище до втория етаж.

Той влезе в спалнята си и тя отначало си помисли, че ще си легне, но момчето се спусна на ръце и колене на пода и измъкна купчина дрехи изпод леглото. Те бяха сухи, така че явно не бяха дрехите, които носеше в проливната дъждовна вечер, но ризата, панталоните и ботушите бяха изцапани и кални. Бяха използвани и преди и не бяха почистени. Брейдън бързо се облече, а после измъкна и въжето отдолу.

— Хайде пак — въздъхна Серафина, докато той излизаше през прозореца.

Тя се спусна по въжето долу на терасата и го последва през градините.

— Пак ли отиваш при черния плащ? — попита го.

Но тогава и Гидиън се приближи към него от мрака. Вместо да тръгнат към езерото, момчето и кучето поеха по една пътека в гората. Беше път, който Серафина добре познаваше. Както очевидно и Брейдън.

Той се насочваше към гробището, където тя бе погребана.