Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (23)

23

Серафина седна на един пън и зарея невиждащ поглед наоколо. Единственото, за което можеше да мисли, единственото, което чувстваше, беше видението. Вече знаеше, че лоджията е мястото, на което бе умряла. Умряла… Това ли се бе случило? Беше погребана, това бе сигурно. Но не беше наистина мъртва, нали?

Дали Брейдън я беше спасил?

Замисли се през какво ли е преминал. Не е могъл да позволи на някого да разбере какво наистина се е случило, нито да разкаже за неописуемото нещо, което бе направил. Беше влачил кървавото тяло на най-добрата си приятелка през гората и я бе погребал. И през цялото време се бе надявал, че все още е жива.

През следващите дни сигурно е бил изпълнен не само с тъга от загубата й, но и с непоносима вина. Докато е лъгал и прикривал станалото, страданието от измамата навярно се е смесило с физическата болка. Тялото му бе ранено, а сърцето му бе разкъсано също като нейните.

След месеци на скръб и изцеление, може би тъкмо е бил започнал да открива пътя си обратно към света, и тогава тя бе изпълзяла от гроба и бе започнала да го преследва. Спомни си колко го разстрои присъствието й. Изглеждаше толкова съсипан и лишен от надежда.

Видението й за нощта на пълнолунието бе свършило и тя най-после знаеше какво се е случило с нея.

Помисли за тялото си, което лежеше в гроба на полянката с ангела през всички тези нощи.

Спомни си за младата черна пантера, която бе видяла в гората.

И после се замисли за ефирния си призрак, който се бе измъкнал от гроба и се бе запътил през градините обратно към „Билтмор“.

Три, помисли си тя. Три части. Моето човешко тяло, тялото ми на пантера и духът ми. Целостта ми, тройна същност, е била разделена.

И колкото и ужасно да беше това, колкото и трудно да бе да го приеме, всичко най-после започна да добива смисъл.

От историите на планинците знаеше, че в гората може да има само една черна пантера по едно и също време.

И това съм аз, помисли си тя. Все още съм аз. Аз съм черната пантера, която тича през гората.

Аз съм и мъртвото момиче в гроба.

Аз съм и изгубеният дух, който търси себе си в света на живите.

В нощта на пълнолунието тя и Брейдън бяха водили епична битка срещу Роуина. И бяха загубили.

Тя беше загубила.

Раздраният черен плащ я бе разкъсал на части и ги бе захвърлил навън в света. Времето и пространството, тялото и духът, сънуването и будуването, всичко се бе смесило и объркало.

Тя не беше истински мъртва. Не бе и съвсем жива. Не беше дух, нито тяло. Беше всичко и нищо, захвърлена сред хаоса, изгубена като черните сенки, които все още се носеха из гората и разрушаваха всичко, до което се докоснат. Те бяха разкъсаните вътрешности на черния плащ.

Все още зашеметена, Серафина погледна към Роуина.

— Как ми показа това видение? Беше толкова реално. Помня, че онази нощ влязох в лоджията и застанах до парапета, но след като плащът ме обгърна, бях разкъсана на части. Не е възможно да съм видяла всичко, което ми показа. Не е възможно това да са само мои спомени.

— Не са — отвърна тихо Роуина и сведе глава. — Твоите спомени, моите спомени, светлината на луната, плавният ход на звездите… Това е всичко, което се случи онази нощ, отпечатъкът на нашето движение в нишката на времето.

Серафина искаше да каже нещо, но не успя да намери правилните думи. Все още трепереше от преживяното.

— Беше изумително — каза тя накрая.

— Това, което направих, се нарича „взиране“ — обясни Роуина. — То позволява да видиш миналото, да надзърнеш в плетеницата на нишката.

— И ти си виждала това и преди?

— Да — отвърна Роуина и Серафина разбра, че видението е засегнало магьосницата също толкова дълбоко, колкото и нея.

— Ти ме нападна в лоджията — каза Серафина, опитвайки се да навърже всичко в ума си. — Опита се да ме убиеш с черния плащ.

— И почти успях.

— Вероятно си помислила, че си ме убила.

— Така е наистина — призна Роуина, очевидно ядосана. — Нямаше начин да оцелееш.

— Мисля, че и аз не съм толкова лесна за убиване.

— Очевидно не — отвърна Роуина с усмивка.

Серафина се обърна и я погледна объркано.

— Но… все пак ми показа видението…

Роуина се обърна, за да прикрие изражението си.

— Но защо? Защо го направи?

— Защото започна да ме дразниш с цялото това котешко мрънкане и врънкане за Брейдън.

— Но ти винаги си била наш враг и все пак ми го показа… Ти ми помогна.

Роуина поклати глава.

— Не се ласкай, котко. Не се опитвам да ти стана приятелка. Току-що ти показах какво се случи. Истината си е истина. Миналото си е минало. Не може да бъде променено. Но сега нещата се промениха.

— Какво искаш да кажеш с това, че нещата са се променили? — попита Серафина, усещаше, че магьосницата премълчава нещо. Но мислите й постоянно се връщаха към станалото в лоджията. — Плащът бе разкъсан… — каза тя, като се мъчеше да проумее онова, което бе научила.

— Ти бе разделена… — каза Роуина.

Серафина го бе видяла, бе го преживяла, но когато чу думата, произнесена на глас, умът й се вледени от звука й. Изглеждаше прекалено ужасно… да разбере, че сърцето й, душата й, е отделена от тялото й, и тя сега е разделена на три части.

— Как да оправя това? — попита Серафина. — Как да стана като преди?

Роуина поклати глава.

— Не можеш. Сега си просто дух, безобиден като муха, и скоро ще започнеш да избледняваш, ако вече не си започнала. Не можеш да продължиш да съществуваш в този свят и в един момент ще си отидеш. Всички отиваме на едно и също място; всички идваме от прахта и в прах ще се превърнем.

Серафина я погледна изненадано. Това беше пасажът, за който се сети, когато видя прашинките във въздуха в стаята на Еси.

— Затова си помисли, че можеш да ми покажеш видението… — каза тя.

— Не съм глупава, котко — кимна Роуина. — Познавам ноктите ти твърде добре.