Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (21)

21

Серафина не можеше да повярва: Роуина я чуваше! Наистина разговаряше с нея!

— Предупреждавам те — каза строго Роуина и погледна нагоре във въздуха. — Ще те призова насила, ако се наложи.

Вдигна отворената си ръка и дърветата над Серафина започнаха да се разклащат и да се олюляват заплашително и яростно. Въздухът около нея запулсира.

— Знам, че си тук — каза Роуина, — затова спри да се рееш. Кажи ми коя си!

Серафина бе твърде уплашена, за да отговори, страхуваше се, че Роуина ще я унищожи в мига, в който изрече името си. Искаше да избяга, докато все още има шанс. Но откакто бе изпълзяла от гроба, Роуина беше единственият човек от всички, които бе срещнала, който можеше да я чуе.

— Жива ли си, или си мъртва? — попита магьосницата.

Серафина замръзна. Не знаеше какво да прави.

— Попитах те нещо. Жива ли си, или си мъртва?

Накрая, чувствайки, че няма друг избор, Серафина реши да проговори.

— Аз… Не съм сигурна — призна тя.

Роуина сякаш разбра този отговор, за разлика от самата Серафина.

— Но коя си? — попита тя отново. — Откъде идваш?

Гласът й сега беше по-нежен, почти мил, сякаш и преди неволно бе привличала сенки от света на духовете и знаеше как да общува с тях.

— Аз… — започна Серафина, но след това спря, твърде несигурна, за да продължи.

— Не се страхувай — каза Роуина и в гласа й прозвуча състрадание, каквото Серафина никога преди не бе забелязвала в нея. — Просто ми кажи името си. Това няма как да ти навреди.

— Аз съм… — Серафина отново спря.

— Да?

Серафина се приведе зад едно дърво.

— Аз съм… Серафина — изрече накрая.

— Котката! — изсъска Роуина, лицето й побледня, докато се озърташе и се взираше в гората. Наведе се и се огледа навсякъде около себе си, сякаш смяташе, че дивокотът ей сега ще се метне върху нея. Серафина знаеше, че ако всичко е като преди, вероятно би нападнала магьосницата, но как би могла да се бие с нея в сегашната си форма? Как би могла да направи каквото и да е?

— Нещо ми се случи — каза Серафина.

— Но все още си тук, в този свят — отбеляза Роуина с напрегнат глас, докато се оглеждаше предпазливо в очакване на атака.

— Поне част от мен.

Роуина замълча, мислейки върху думите й.

— Защо дойде? — попита подозрително.

— Ти си единственият човек, който може да ме чуе.

Магьосницата сви устни и кимна.

— Сега мога да говоря и с двете страни.

— Искаш да кажеш и с живите, и с мъртвите… Ти ли ме събуди от гроба? Ти ли говори с мен?

Роуина пренебрегна въпроса й.

— Ти ли беше? — настоя Серафина. — Какво ми каза?

Роуина поклати глава.

— Вече няма значение, просто дрънканиците на една тревожна душа, нищо важно. Явно трябва да внимавам, когато ходя на гробища, особено на това.

След това тонът й стана по-сериозен, по-драматичен, сякаш искаше да промени темата.

— Дошла си в дома ми, за да ме убиеш, така ли? Отмъщение ли търсиш?

Серафина знаеше, че въпросът е логичен. Но докато разговаряше с Роуина, ставаше все по-спокойна, че най-сетне може да общува с някого. Независимо дали искаше, или не, омразата й към това момиче бавно се стопяваше и се превръщаше в минало, което й се струваше толкова далечно.

— Не. Не те последвах, за да те убия. Честно казано, след битката за магическия жезъл, смятах, че ти и баща ти сте мъртви.

— Не сме лесни за убиване.

— Но аз не разбирам какво се случва. Брейдън вече на ваша страна ли е?

— Не.

— Но аз го видях с черния плащ…

— Къде го видя? — попита бързо Роуина толкова напрегнато, че Серафина реши да не отговаря.

— Не разбирам — каза тя. — Откъде се появи черният плащ? Аз го разразях и унищожих с меча на ангела в нощта, в която победихме мистър Торн.

— Ние го възстановихме — отвърна Роуина. — Сребърната катарама е сърцевината на силата му, не платът.

Серафина се намръщи, съжаляваше, че не е намерила катарамата и не я разтопила, когато бе имала шанс. Роуина знаеше много повече от нея, имаше много повече способности, и все пак в нея сега имаше и нещо друго… Безнадеждност, отчаяние, примирение. Имаше и страх. Беше изплашена от нещо, крещеше му да я остави на мира. От кого или от какво се криеше дълбоко в гората?

— Истината е — каза Серафина, — че не желая да ти навредя, Роуина. В тази форма, в която съм сега… Просто се радвам да знам, че не съм само вятър.

— Много неща се случиха, откакто се бих с теб — кимна Роуина, а гласът й бе мрачен и уморен. Беше ясно, че и тя е страдала.

— За какво говориш? — приближи към нея Серафина. — Ти съсипа Брейдън, нали? Привлече го на ваша страна.

— Не — отвърна Роуина напрегнато. — Не съм.

— Но той не беше такъв преди.

— Никой от нас не беше.

— Той вече не се интересува от животните си, лъже леля си и чичо си и — вече ти казах — видях го да носи черния плащ! Ти си го примамила!

Изведнъж Роуина се обърна и се втренчи в празното към невидимия си обвинител.

— Мислиш, че го познаваш? — изръмжа тя. — Мислиш, че можеш да видиш какво има в сърцето му, дали е добър или лош, силен или слаб? Не знаеш нищо за никого от нас, котко. Ти си пълна глупачка!

— Не разбирам! — изкрещя Серафина в отговор.

— Мислиш, че си загубила приятеля си? Това ли е? — подигра й се Роуина. — Дори не знаеш какво е приятелството!

— А ти знаеш ли? — изръмжа Серафина.

— Видях го! — изсъска Роуина.

— За какво говориш? — извика Серафина объркано.

— Понякога вие, котките, сте слепи, имате повече зъби и нокти, отколкото мозък — извика Роуина и сграбчи едно флаконче от многото, подредени в колибата й. — Ще ти покажа какво видях!

Метна стъкленото шишенце в посока към гласа на Серафина. То се блъсна в ствола на едно дърво и избухна с огромен взрив от вихрен дим и ярка, ослепителна мъгла. После Роуина хвърли още едно флаконче и то се пръсна на парченца на земята, а тъмносиньото му съдържание се издигна нагоре в мощен вихър. Хвърли и трето и Серафина почувства как цялата земя се разтреперва под краката й. Въздухът около нея стана студен, а после светът изчезна.