Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (19)

19

Магьосникът край реката, помисли си Серафина.

„Не мога да те видя, но знам, че си тук“, бе казал той. Наистина й говореше.

Но това я изплаши и тя побягна като стресната кошута.

Само ако знаех, помисли си Серафина.

Когато се опитваше да си припомни подробностите от онази първа странна нощ, все още усещаше този страх в сърцето си. Магьосникът бе вървял през гората бавно, сам, посред нощ, взирайки се в земята.

И притежаваше някаква тъмна сила.

Серафина не искаше да се връща при реката, там, където го бе видяла. От мисълта за това стомахът й се свиваше. Но истината бе, че не й бяха останали други варианти. Татко й веднъж й бе казал, че истинската смелост не е да не изпитваш страх. Истинската смелост е дори да те е страх от нещо, да го направиш просто защото знаеш, че то трябва да бъде направено. Ако искаше да се върне в света на живите, трябваше да бъде дръзка.

Тръгна към реката. Когато по пладне слънцето се изкачи в средата на небето, тя си каза, че има да минава още един хребет и една долина. Но после чу звука от течаща вода и скоро стигна до силно наводнена област. Осъзна, че това е новият бряг на реката.

Реката се бе разляла много повече, отколкото преди, бе погълнала дърветата и докъдето й стигаше погледът, по нея се носеха стволове и дънери, изтръгнати заедно с корените. Водата бе толкова дълбока и се бе разляла толкова нашироко, че Серафина дори не можеше да различи къде е основното корито на реката, да не говорим за другия й бряг. Тъмнокафявото течение се носеше стремително, изтръгваше растения и храсти, повличаше ги надолу, засмукваше ги в големи, виещи се водовъртежи, и ги блъскаше в бели пенести потоци на местата, където водата минаваше през горните клони на дърветата. Съзнанието й бавно, много бавно проумя, че е станало немислимото: реката бе изпълнила долината. Водата заличаваше всичко по пътя си, дървета, скали, а сега вече и планини… Всичко бе погълнато от стихията.

Докато вървеше по наводнения бряг, осъзна, че мястото, където преди няколко дни бе видяла магьосника, отдавна е изчезнало. Усещаше, че калната земя, върху която стои, потъва под краката й, неумолимо поддаваща се на стремителното водно течение. Мисълта за това би я изплашила и в най-добрите времена, но в сегашното й състояние тя направо се ужаси, че може да бъде засмукана от калната тиня. Обърна се и се запъти към някое по-високо място.

Следобед се сви под една издадена скала, за да си почине. Няколко часа по-късно се пробуди рязко от дрямката. Но когато се събуди, не успя да помръдне ръцете и краката си. Не можеше да повдигне тялото си от земята. Опита се да си поеме дъх, но усети твърдостта на земята до себе си, около себе си, навсякъде. Беше я хванала и я държеше здраво в прегръдката си. Стисна зъби, заръмжа, засъска, започна да се гърчи и да се извива, да блъска по ронливия камък наоколо.

— Още не! — каза тя на земята, когато се измъкна и се отърси от пръстта.

Става все по-зле, помисли си, докато махаше от себе си калта и камънаците, които почти я бяха хванали. Не трябва да спирам.

Продължи да търси магьосника, чак до залез-слънце, когато стигна до стръмен склон и тръгна надолу по него до мочурище с папури и камъши. Проправи си път сред планинското блато, в което земята се състоеше само от дебели слоеве мъх и торф, от древните влакна на горите, изгнили тук преди много години. Блатото излъчваше плътния, влажен аромат на трупани година след година едно върху друго растения и гъста черна почва. Пристъпваше бавно, мъхът бе подгизнал и поддаваше странно под босите й крака.

От мокрите дебели стволове на отдавна паднали дървета бяха израснали канелена папрат и блатен лавър с тъмнорозови цветя. Малки червени боровинки растяха по цялата зеленикава почва. Деликатните виолетови и лилави орхидеи Драконова уста провесваха красивите си цветове надолу.

Докато навлизаше все по-навътре в блатото, Серафина се оглеждаше напрегнато за следи от магьосника.

В локвичките в краката й се щураха жълтеникави саламандри, малки костенурки с оранжеви вратове пълзяха наоколо. Южни ириси, жълти лилии и водни шипове растяха навсякъде заедно с непентес, росянки и други месоядни растения.

Някъде пред себе си изведнъж чу слабо бръмчащо цвърчене.

Водена от любопитството, Серафина приближи към звука и стигна до малка поляна сред блатото. Слънцето се бе спуснало зад дърветата само преди минути и по небето на запад се разливаше мека мрачна оранжева светлина.

Пийп!

Най-накрая я видя — малка, пухкава, добре маскирана кафява птица с изключително дълга човка седеше на земята в средата на поляната.

Беше бекас.

Ловците, които идваха в имението, я наричаха или така, или бекасина. Планинците я наричаха „барабанчик“ или „блатна птица“. На Серафина винаги й се бе струвало интересно как различните хора имат различни имена за едно и също нещо. Планински лъв, пума, пантера, кугуар, дивокот… Имаше много имена за нейния вид. Уейса й бе казвал, че името на чероки за тях е tsv-da-si.

Запита се какво ли е името за това, в което се бе превърнала. Привидение, сянка, фантом, дух, призрак, ефирно същество…

Внезапно срамежливият малък бекас литна във въздуха в лудешки спираловиден полет. Крилете й свистяха и пърхаха, докато птицата се издигаше във величествени кръгове в озареното от бледата светлина небе. Когато стигна до самия връх на спиралата си, се задържа за миг, сякаш въздухът я крепеше, след което запя. После се спусна надолу, обратно към земята, извивайки се, потрепвайки, сякаш бе простреляна, но не спираше да пее горделивата си песен, с която се хвалеше на света.

Серафина се усмихна. Никога досега не бе виждала небесния танц на бекаса, но й бяха разказвали за него. На това място, точно в този момент, само за няколко минути по залез-слънце тази обикновено срамежлива, самотна малка птица се провикваше към света: „Аз съм тук! Тук съм!“

Тя просто си търси приятел, помисли си Серафина. Чудя се дали нещо подобно би свършило работа и на мен… Представи си как застава в средата на поляната и започва да подскача в големи кръгове, да се накланя и да крещи, да крещи с пълен глас: „Аз съм тук! Тук съм!“ Разсмя се и на сърцето й стана леко.

Най-сетне бекасът кацна точно там, откъдето бе излетял във висините.

Серафина вдигна очи и видя силуета на човек, който стоеше и гледаше към нея от другата страна на поляната.

Беше магьосникът, когото бе видяла край реката. Серафина се наведе, за да се скрие, защото не бе сигурна дали магьосникът може да я види. Когато най-накрая човекът с качулката се обърна и се отдалечи, тя се спотаи долу още няколко минути, за да остави разстояние помежду им, после прекоси полянката и го последва. Движеше се толкова тихо, колкото бе възможно през мократа гора, но бе решена да не позволява на магьосника да се измъкне.

После магьосникът спря и застина неподвижно на място.

Серафина се наведе и се скри зад ствола на голямо дърво.

Магьосникът обърна глава и погледна в нейната посока.

Серафина си помисли, че след миг ще се обърне и ще продължи към първоначалната си цел, но той не го направи.

Магьосникът повдигна глава, после протегна тънките си деликатни ръце и внимателно дръпна качулката си, докато тъмният плат се свлече покрай раменете му.

И тогава Серафина за пръв път видя лицето му. Не беше мъж, а момиче! Бе на около четиринайсет години, с бледа кожа, тъмночервени устни и дълга червена коса. Зелените му очи оглеждаха гората, втренчени право в мястото, където се криеше Серафина. Тя се смъкна още по-плътно към земята, но не можа да се въздържи и надникна през растителността към девойката.

Изражението й беше мрачно и застинало, сякаш бе претърпяла голяма загуба. Създаваше впечатление на човек, който се крие, изгубен сред болката и тъгата, но решен да не се отказва от живота, като наранена сова, която вече няма желание да лети.

Външният вид и поведението на девойката бяха почти неразпознаваеми, но въпреки това Серафина отлично знаеше коя е.