Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (18)

18

Не беше сигурна дали пумата знае, че тя е там, а и се притесняваше да не я прогони, затова не помръдна. Наблюдава дълго време как спокойно се надигат и отпускат гърдите й, как бавно се извива опашката й, как лекичко потръпват огромните й лапи. Това бе нейният приятел Уейса. И той, отпуснат в котешкия си образ, сънуваше.

Докато лежеше в папратите до него, Серафина затвори очи и се опита отново да се преобрази в животинската си форма. Не се получи. Очите й се насълзиха и тя ги стисна яростно и заскърца със зъби.

Щеше да й е приятно да подремне в това прекрасно сенчесто местенце редом до Уейса във формата си на пантера, да намери поне малко покой, поне малко нежност в тази ситуация. Само това искаше в момента — да почувства отново гъстата си черна козина, мустаците си, острите си нокти, мускулите, дългата опашка, четирите меки лапи и всевиждащите очи.

Просто искаше да бъде котка. Искаше да бъде себе си.

Дишането на пумата до нея се промени. Уейса бавно отвори красивите си кехлибаренокафяви очи на дивокот и огледа гората за появата на приятел или враг. Когато погледът му се насочи към нея, Серафина се изправи и го погледна с отчаяна надежда, че той някак би могъл да я види как лежи до него. Но той погледна право през нея. И Уейса не можеше да я види, също като обикновените хора.

Щом Уейса е тук, запита се тя, дали майка й и малките са някъде наблизо? Стомахът й се сви от притеснение. Дали магьосникът не ги е убил, както бе убил толкова много други създания?

Огледа се наоколо и осъзна, че познава това спокойно леговище сред папратите под сянката на дърветата, където бе намерила убежище. Въпреки хаотичния бяг и паниката си не бе дошла тук случайно. Двамата с Уейса бяха идвали на това място и преди.

— Уейса, чуваш ли ме? — попита тя с потреперващ от надежда и отчаяние глас. Болката от липсата на приятеля й бе непоносима.

Ушите на дивокота трепнаха, но той не погледна към нея. Втренчи се точно в обратната посока. После се изправи на четири крака.

Серафина чу слабо шумолене на листа… нещо приближаваше бавно и тихо през гората към тях.

Уейса се приведе ниско долу на хълбоци. Серафина не бе сигурна дали е уплашен, колеблив или развълнуван от звука, който се чуваше.

И после я видя.

През храстите първо се показа черната глава, после невъзможно жълтите очи и мускулестите рамене, издълженото черно тяло и полюшващата се черна опашка. Серафина затаи дъх. Това бе черната пантера, която бе зърнала за кратко и преди.

Може да има само една черна пантера, помисли си тя. И това е тя. Вече не съм аз. Тя е.

Имаше чувството, че трябва да знае коя е тази пантера, но не я познаваше.

Пантерата огледа полянката с папрати и забеляза Уейса.

Той се приведе още повече. Серафина не бе сигурна дали се кани да скочи върху пантерата, или се опитва да изглежда по-малко заплашителен — при котките позата бе почти една и съща.

Но каквото и да бе движението, то бе достатъчно, за да стресне младата пантера. Тя се извърна и се шмугна обратно в гората, откъдето дойде.

Уейса се спусна след нея. Отначало Серафина си помисли, че защитава територията си, но после осъзна, че не я напада, а се опитва да я настигне, искаше да тича редом с нея.

— Довиждане, приятелю — каза тя със завист и копнеж, докато Уейса и черната пантера изчезваха заедно сред дърветата.

Отново бе сама. Всеки приятел, когото някога бе имала, си бе отишъл, всичко, което бе спечелила в живота си, бе изчезнало. Дълбока и потискаща болка изпълни гърдите й. Трябваше да разбере каква е причината за всичко това. Буреносното създание, което видя в гората, бе все още някъде тук и черните сенки наближаваха, унищожавайки всичко по пътя си. Струваше й се, че „Билтмор“ и хората, които обича, никога досега не са се сблъсквали с толкова голяма опасност.

Но тя бе безсилна. Във физическия свят нямаше тяло, нямаше нокти, зъби, ръце, нито дори глас. Но какво е силата?, запита се Серафина. Дали са оръжията и инструментите, с които действаш, или е способността да мислиш? Дали е общуването с някого, или правенето на нещо? Ако притежаваш съвсем мъничко сила и си способен само на дребни, най-незначителни действия, това означава ли, че си безсилен! Или и с най-мъничката сила човек притежава цялата сила на света?

Отпусна се на ръце и колене и зарови пръсти в земята. Нищо не се случи. Както и преди, светът й влияеше, но тя не можеше да му повлияе. Опита отново и отново, след това се отказа.

Предишната вечер се бе сляла с водата в потока, но сега не искаше да става пръст. Гроб, пръст, прах — това бяха последните неща, в които искаше да се преобрази. Никога нямаше да може да се върне. Искаше да премести пръстта. Да я помръдне. Да промени нея, не себе си.

Едра пчела изжужа покрай момичето, висящите й крачета бяха натоварени с жълт прашец. Гледайки я, на Серафина й хрумна идея и тя последва пчелата. Стигна до храст с разцъфнали бледочервени цветя — пчели, оси и други летящи насекоми бръмчаха над него и се бореха помежду си за по-добро място, за да се гмурнат в цветовете и да отпият от нектара им. Малки жълти зрънца от полена се рееха сред слънчевата светлина. Когато вдигна ръка и бавно я раздвижи през слънчевия лъч, пчелите и прашецът сякаш се отдръпнаха от ръката й.

Обнадеждена, Серафина вдиша дълбоко и после духна силно към реещия се из въздуха прашец, но нищо не се случи. Спомни си един известен музикант, флейтист, който някога бе посетил „Билтмор“. На вечеря едно от децата го попита дали може да посвири на флейтата му. Но колкото и да се опитваше да духа в инструмента, момичето не успяваше да изкара звук, подобен на мелодия. „Нужна е много практика — любезно бе казал музикантът тогава. — Трябва да го направиш правилно.“

И сега Серафина се опитваше да свири на флейтата на света. Духаше прашеца от различни ъгли и по различни начини, бавно, но все по-уверено, защото постепенно разбираше как действа. Ако духнеше твърде силно или пък твърде слабо, или от погрешен ъгъл, не ставаше нищо. Но ако уцелеше правилния ъгъл и сила, успяваше да накара цветният прашец да се рее по начина, по който искаше.

Не мога да направя много, но мога да правя нещо, помисли си тя, а ако мога да направя и най-малкото нещо, тогава съм могъщо същество.

Докато се упражняваше, опитвайки се да разбере какво може да направи и как да го направи по-добре, си спомни нещо, което татко й бе казал, когато беше малка.

— Понякога си мисля, че вселената, дето живеем в нея, е една от великите машини на Бог. Нейните части са почти невидими, задвижването й често е безшумно, но си е машина като всички други, има си схема, правила на действие, механизми. И ако се вгледаш отблизо в нея, наистина отблизо, можеш да я разгадаеш, да я разбереш, и за един миг, като с магия, макар и за нещо съвсем дребно, можеш да я накараш да направи онова, което искаш.

Когато й казваше това, той говореше за механичните устройства, с които се занимава всеки ден. Определено не си бе представял дъщеря си като безплътен шепнещ дух, опитващ се да помръдне първичния прах, но според нея принципът бе същият.

Опитва многократно, отново и отново, и постепенно установи, че може да насочва праха и цветния прашец във въздуха накъдето поиска. Можеше да накара листата на дърветата да зашумолят, можеше да промени посоката на жужащите пчели. И това я разсмя. Самият акт на влияние върху нещо, каквото и да бе, я зарадва неизмеримо. Това означаваше, че поне още за известно време бе реална. Тя съществуваше.

Приближи се до брега на потока и се опита да разбере дали може да използва ръцете си, за да насочи водата по определен начин, създавайки малки бурни вихри близо до брега. Откри, че не може да спре водата с пръсти или да я вдигне в шепи. Но понякога, ако се съсредоточеше внимателно върху течението, успяваше да насочи движението й.

Бавно осъзна, че едно от най-важните неща за нея сега е да се откаже от идеята, че е човешко същество или дивокот с физическо тяло в реалния свят. Трябваше да приеме факта, че вече е нещо различно, дух, просто мисъл и душа, малка вълна от енергия и стихии — прах, вятър и вода. И когато започна да го приема, когато се остави да бъде понесена от течението на света, започна да съзира тъканта, която крепеше всичко заедно. И едва тогава успя да й даде малък тласък.

През цялото време, докато се упражняваше, не спираше да мисли за злото, което бе плъзнало навсякъде. Някак трябваше да се пребори с него. Но самотата й бе почти непоносима. Искаше да говори с Уейса и да тича рамо до рамо с него. Искаше да предупреди мистър Вандербилт за надвисналата опасност. Повече от всичко искаше да попита татко си за съвет какво може да се направи.

Но, разбира се, вече нямаше смисъл. Уейса, мистър Вандербилт, татко й и останалите не можеха да чуят думите й. Нямаше никой, абсолютно никой в света, който дори да знае, че тя е тук.

И после погледна по посока на тъмната река, която бе видяла преди няколко вечери, и спря.

Или все пак имаше?