Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (17)

17

В този миг на болка, объркване и страх, когато избяга от Брейдън и падна в реката, Серафина осъзна едно нещо: тя е меняща се. Независимо дали бе в тяло или в дух, в единно цяло или в множество от елементи, тя можеше да се преобразява.

Продължи да плува дълго по реката, усещаше само движението, постоянната, течаща сила, която я носеше по течението.

Опита да се върне обратно в духовната си форма, но не успя. Беше се преобразила във вода, но сега водата не искаше да я върне обратно. Усещаше, че капчиците й се разпръскват, смесват се с останалата част от водата, извиват се заедно с водовъртежите, обливат камъните, сливат се с Вселената.

— Дух! — заповяда си тя силно, използвайки думата, за да се съсредоточи, и най-накрая отново събра духовната си форма. Изпълзя на брега на реката на няколко километра надолу по течението, откъдето бе започнала пътуването си.

Не знаеше точно какво направи, когато се хвърли в реката, нито как го направи, освен че се остави да избледнее във водата, да се влее в нея, да си представи, че се превръща в едно с нея, но сега се изкачи на скалистата почва и се огледа наоколо, към реката и гората. Все още беше тъмно и валеше. Провери ръцете и краката си. Прегъна ги няколко пъти, извърна се, раздвижи глава назад и напред. Отново бе цяла. Може би „цяла“ не бе точната дума. Определено не беше цяла, знаеше го, но поне бе предишният дух, с чиято форма почти бе свикнала.

Изведнъж я осени гениална идея.

— Тяло! — възкликна тя.

Но нищо не се случи. Не се промени. Част от нея беше повредена. Тялото й го нямаше. Това ли е смъртта, запита се тя, да се завърнеш към елементите, които съставляват света? Но ако това е вярно и тя е мъртва, защо още не си е отишла завинаги? Защо не се е разтворила в света? В какво се бе вкопчил духът й?

Накрая мислите й се насочиха отново към Брейдън и онова, което бе видяла тази нощ. Избра посоката си и се запъти към гората, решена единствено да се отдалечи възможно най-много от създаващия мрак черен плащ.

Когато измина няколко километра и дъждът най-после спря, забави крачка и си пое дъх, но продължи да се движи. На всеки няколко стъпки проверяваше гората зад себе си, ужасена, че Брейдън и черният плащ ще се окажат там.

Когато зората настъпи и мрачното сияние на сивата светлина бавно започна да изпълва небето, Серафина стигна до уединено сенчесто място, обрасло с папрати, където се бе крила и преди, и тук, най-накрая, ужасът от всичко преживяно се стовари с пълната си тежест върху й. Изтощена, тя се строполи на колене, избухна в раздиращи тялото й стонове, после се сви на кълбо на земята и тихо заплака. Сърцето я болеше толкова силно, че бе сигурна, че ще се пръсне.

Не можеше да повярва на случилото се. Как Брейдън се бе сдобил с черния плащ, защо изобщо го бе задържал? Нима го използваше, за да пленява душите на хората?

Все още плачейки, тя се мяташе и въртеше в леглото си от папрати, а сърцето й бе свито от болка. Не беше сигурна дали Брейдън я е видял и дали наистина се е опитал да я нападне с черните смътни фигури от плаща. Възможно ли е да е станал неин враг?

Избърса течащия си нос с опакото на дланта си, изтри очите си и изсумтя. Беше дух, но не можеше да се откъсне от спомените и усещанията на физическия свят, от копнежа и болката в него. Гърдите и краката я боляха от тичането. Лицето я болеше от плач. Но най-много от всичко я болеше сърцето. Нима сърдечната болка е по-малко мъчителна, защото не е физически реална?

Стисна здраво очи, сви се на още по-плътна топка и се покри с треперещи ръце.

След като изпълзя от гроба, се втурна към „Билтмор“, за да предупреди всички за злините, които видя в гората, да им помогне да се преборят с предстоящите бури и с тъмнината, но всичко се оказа безнадеждно. Всичко бе вече приключило. Тъмнината беше настъпила. Нейният враг я бе атакувал, бе победил и привлякъл Брейдън в злия си свят. Или може би самият Брейдън бе злото.

Какво ще прави сега?

Тя бе просто един дух, безпомощен, безсилен, мъртъв и погребан. Бурите и наводненията настъпваха към „Билтмор“. Водата се надигаше. Създанието с острите нокти, което видя в гората, беше на път. Магьосникът вече бе направил заклинанията си и тя бе изгубила битката. Бе изгубила всичко. Светът й загиваше и Серафина не можеше да направи нищо.

Единственото й облекчение дойде, когато най-накрая, напълно изтощена, заспа. Сънува, че е капчица вода, паднала в бурна река, след това се понесе заедно с нея в тихите води на спокойно езеро, после топлината на обедното слънце я издигна като пара нагоре и тя се зарея във влажен облак, след което отново падна надолу, капна на лист, после политна към земята, спусна се по почвата, докато се вля в реката, откъдето бе тръгнала. Водата, слънцето, земята и небето… Имаше чувството, че може да види вътрешния механизъм, който движи Вселената.

Знаеше, че времето й в живия реален свят свършва. Не знаеше колко още нощи й остават, преди да избледнее напълно, или колко пъти може да се преобразява, преди да не може да се върне обратно към духовната си форма, но тялото и духът се поглъщат от природните стихии. Скоро щеше да се слее до такава степен със света, че предишното й Аз ще бъде напълно заличено.

Когато се събуди, гората беше свежа и прохладна от сутрешния въздух, но Серафина се чувстваше ужасно объркана и с мъка си припомни къде се намира и как се е озовала тук. Бяха й нужни няколко секунди, за да се сети за всичко, случило се предишната вечер.

И докато лежеше на горския килим, опитвайки се да проумее тези събития, постепенно осъзна, че не е сама. Някакво голямо животно лежеше в тревата на няколко крачки от нея. Беше пума с издължено тяло и тъмна козина.

Серафина се усмихна и въздъхна дълбоко и най-накрая с облекчение. Гледката на дивата котка, лежаща до нея, я изпълни с радост. Познаваше добре този дивокот.