Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (15)

15

Буреносната вода я влачеше и въртеше из тесния улей. Ръцете и краката й се извиваха и блъскаха от силата на стремителния поток. Нямаше усещането, че се дави, а по-скоро че водата отнася и последните частици от душата й.

Накрая стигна до тесния отвор в края на улея и бе изхвърлена навън в прелялото поточе. Подаде се бързо над повърхността, отчаяно се бореше да си поеме въздух и да се изправи на крака. Опипа като подивяла краката и ръцете си и въздъхна с облекчение, че са на мястото си. Не се бе разтворила в природните стихии. Все още не. Бе оцеляла още веднъж.

Брейдън лежеше на брега на потока сред проливния дъжд, изтощен и задъхан, но все така притискаше към гърдите си металната кутия, сякаш животът му зависеше от нея.

Серафина се покатери на скалистия бряг и се огледа смаяно, опитвайки се да разбере къде се намира. Бяха й нужни няколко секунди, за да осъзнае, че двамата с Брейдън са изхвърлени в тясната котловина в подножието на езерния бент.

Когато водата бе започнала да нахлува в тунела, Брейдън бе решил, че е по-добре да избяга през изхода, отколкото да си проправя път обратно. Решението бе спасило живота му. А може би и нейният — ако това, в което се бе вкопчила напоследък, можеше да се нарече „живот“.

Усмихна се против волята си неимоверно щастлива, че и двамата са оцелели. Погледна през пороя към каменното лице на бента. Водата от препълненото езеро се лееше над преливника на стената високо над нея и се изливаше като мощен водопад в потока.

Докато се обръщаше отново към Брейдън, проблясваща светкавица разсече небето заедно с пронизващия тътен на гръмотевица. Брейдън стисна зъби, отметна мократа коса от очите си и се изправи на крака. Каквото и да правеше, бе ясно, че не е приключил.

Коленичи върху една канара на ръба на превърналото се в река поточе и отвори металната кутия.

Серафина не знаеше какво има вътре, но в мига, в който Брейдън я отвори, видя нещо ужасяващо черно.

Отстъпи стреснато назад.

Брейдън извади оттам дълга черна дреха — фина черна вълна отвън, а отвътре — хастар от черен атлаз.

Стомахът на Серафина се сви на възел и й се доповръща.

Виждаше се, че дрехата е лошо разкъсана. На много места имаше дупки, платът бе разнищен, раздран като от нокти на диво животно.

Светкавица прогори небето и малката сребърна катарама на дрехата засия ослепително с бяла светлина.

Дланите й се изпотиха. Устните й изсъхнаха. Дъждът се стичаше по лицето й.

Докато Брейдън вземаше плата в ръце, той започна да съска и да се гърчи като жива змия. От нещото се издигна съскащ дим, сякаш бе гневно, че е стояло затворено толкова дълго в кутията.

После, след леещия се около него дъжд и проблясващите светкавици в небето над главата му, Брейдън се изправи и с решително движение разстла плата на раменете си. Наметна черния плащ.