Робърт Бийти
Серафина и изгубеното сърце (1)

1

Серафина отвори очи и не видя нищо, освен чернота. Сякаш още не бе прогледнала.

Беше потънала дълбоко в тъмната пустош на вихрен, полусънуван свят, от която я изтръгна приглушен глас, но сега нямаше нито глас, нито звук, нито каквото и да е движение.

Благодарение на котешките си очи винаги досега бе виждала навсякъде, дори в най-непрогледните, най-сенчести места, но тук бе сляпа. Потърси някакъв намек за светлина в мрака, но през прозореца не навлизаше лунно сияние, от коридора не се промъкваше никакъв проблясък на далечен фенер.

Само черен мрак.

Затвори очи и ги отвори пак. Никаква разлика. Бе все така тъмно като в рог.

Дали не съм ослепяла, запита се тя.

Беше смутена, объркана. Опита се да се вслуша в мрака, както правеше, когато ловеше плъхове из коридорите на обширното мазе в „Билтмор“. Но не, не се долавяше пукане от стените на къщата, нито слуги, шетащи в далечните стаи, баща й не похъркваше на съседното легло, машините не жужаха, часовниците не тиктакаха, не се чуваха стъпки. Беше студено, застинало и тихо по начин, който не познаваше досега. Вече не бе в „Билтмор“.

Спомни си гласа, който я бе пробудил, и се ослуша отново за него, но независимо дали бе реален, или част от сън, вече го нямаше.

Къде съм, помисли си изумена Серафина. Как се озовах тук?

И тогава най-накрая, като в отговор на въпросите й, се чу звук.

Туп-туп.

За момент се чуваше само това.

Туп-туп, туп-туп.

Ударите на сърцето, пулсът на кръвта й.

Туп-туп, туп-туп, туп-туп.

Бавно отвори уста и облиза напуканите си изсъхнали устни. Усети вкус на метал.

Но не беше метал.

Беше кръв — собствената й кръв течеше по вените й и капеше по езика и устните й.

Опита се да се прокашля, но после рязко си пое дъх — яростно, отчаяно, накъсано, засмука дълбока глътка въздух, сякаш вдишваше за първи път в живота си. Пулсиращата кръв нахлуваше в ръцете, в краката и по цялото й тяло с разтърсващо усещане.

Какво става, замисли се тя. Какво се случва с мен? Защо се събудих така?

Върна се назад във времето, спомни си, че живее с баща си в работилницата, че се бе борила с черния плащ и срещу прокълнатия магически жезъл заедно с най-добрия си приятел Брейдън. Най-после бе излязла навън и можеше да обикаля свободно из имението, в дневния свят на изисканите дами и господа. Но всеки опит да си спомни какво се е случило след това бе неуспешен, както когато се опитваш да се сетиш за подробностите от дълбок сън, който отлита, щом се събудиш. Чувстваше се объркана и напълно без ориентация, сякаш се опитваше да събере разпокъсаните останки от предишен живот.

Още не бе помръднала тялото си, но усещаше, че лежи по гръб на дълга, плоска повърхност. Краката й бяха изпънати, ръцете — скръстени една върху друга на гърдите, сякаш някой я бе положил тук грижливо и с уважение.

Бавно раздели ръце и ги отпусна от двете страни на тялото си, за да почувства повърхността отдолу.

Беше твърда като груби дървени дъски, но дъските бяха странно студени. Дървото не би трябвало да е студено, помисли си тя. Не и така. Не и толкова студено.

Сърцето й заби бързо в гърдите. Обзе я дива паника.

Опита се да се изправи, но блъсна челото си в нещо твърдо на няколко сантиметра отгоре и падна отново назад, превита от болка.

Притисна ръце срещу дъските над себе си. Опипващите пръсти бяха единствените й очи. В дъските нямаше пукнатини или процепи. Дланите й започнаха да се потят. Дишаше все по-учестено. В тялото й се плисна отчаян страх, докато се мъчеше да се извие и да се обърне настрани, но там също имаше дъски, едва на няколко сантиметра от нея. Ритна с крака. Заблъска с юмруци. Но дъските я ограждаха, бяха плътно до нея от всички страни.

Серафина изръмжа от яд, страх и гняв. Драскаше и блъскаше, извиваше се и се гърчеше, но не можеше да избяга. Беше затворена в дълга, плоска дървена кутия.

Бясно притисна лице в ъгъла на кутията и започна да души като пленено животинче с надеждата да долови миризма от външния свят през миниатюрните пролуки между дъските. Пробва в единия ъгъл, после в другия, но миризмата бе една и съща навсякъде.

Пръст, помисли си тя. Заобиколена съм от влажна, гниеща пръст.

Погребана съм жива!