Яна Телер
Нищо (9)

IX

Хенрик наистина си беше голям гадняр.

Поиска боксовите ръкавици на Оле. Единственото забавно в тях бе, че Оле си ги обичаше и че бяха червени — в тон с датския национален флаг.

От своя страна, Оле умува цели осем дни, докато реши какво да поиска.

 

 

Ако не беше Оле и ако планът му не бе толкова грандиозен, сигурно всички щяхме да му се ядосаме. Докато той умуваше, пак трябваше да търпим крясъците, които Пиер Антон надаваше от дървото.

— Ходите на училище, за да си намерите работа, а си търсите работа, за да имате време да не правите нищо. Защо още сега не започнете да правите нищо? — извика ни той и изплю върху нас една костилка от слива.

Купчината смисъл сякаш започна да се смалява и да губи от смисъла, а това бе непоносимо.

— Почакай само и ще видиш! — провикнах се аз с цяло гърло и се изплъзнах на размекнатата слива, политнала към нас.

— Няма какво да чакам — възрази презрително Пиер Антон. — И не си струва да гледам нищо. И колкото повече чакате, толкова по-малко ще има за гледане!

Запуших си ушите с ръце и забързах нататък към училището.

Онзи ден обаче не намерих там утеха, учителите ни бяха ядосани. Бяха наясно, че именно нашият клас стои зад изчезването на змията във формалдехид. Какъв тъпанар беше Хенрик, да я грабне и изнесе веднага след часа ни по биология!

Накараха ни всички да оставаме дни наред един час след училище, докато си признаем какво сме направили с нея. По-точно всички без Хенрик, понеже баща му беше сигурен, че няма как да го е извършил той.

Гадняр! Гадняр! Хенрик Гадняра.

Как само го проклинахме и чакахме деня, когато щяхме да сме приключили с купчината и Пиер Антон щеше да я е видял, след което щяхме да си кажем всичко и онзи малък гадняр Хенрик да си получи заслуженото.

През това време той само обикаляше наоколо.

Обикаляше, каляше, каляше!

Най-малкото докато Големия Ханс не се зае с него и не започна да му бие шамари по ушите и бузите така, че той помоли за милост, каквато и получи, понеже баща му междувременно бе отменил наказанието и вече не ни държеше след часовете.

— Братчето на Елиз — оповести накрая Оле и в дъскорезницата сякаш излезе вятър.

Беше следобед. Седяхме в подножието на купчината смисъл и всички бяхме наясно какво предполага това. Братчето на Елиз беше починало едва двегодишно. И бе погребано в гробището горе на хълма. Оле всъщност казваше, че трябва да извадим от гроба ковчега и да го пренесем надолу по хълма чак до дъскорезницата и купчината смисъл. И ако не искахме да ни хванат, това трябваше да бъде направено под прикритието на мрака.

Всички погледнахме Елиз.

 

 

Може би се надявахме тя да каже нещо, от което начинанието да стане невъзможно.

 

 

Елиз не каза нищо. Малкият й брат беше болен още от раждането си до деня, когато умря, и през цялото това време родителите й не правеха друго, освен да се грижат за него, докато Елиз само се мотаеше по улиците, получаваше слаби оценки и дружеше с лоши приятели, затова накрая я пратиха да живее при баба си и дядо си. Преди половин година брат й умря и Елиз отново се прибра при майка си и баща си.

Не мисля, че се е натъжила особено от смъртта на братчето си. Не мисля и че се е натъжила, задето той ще се озове върху купчината смисъл. Мисля, че я беше страх по-скоро от родителите й, отколкото от нас, затова и каза след дълго мълчание:

— Не може.

— Разбира се, че може — възрази Оле.

— Не, не бива — сбърчи тя чело.

— Много важно какво бива и какво не бива. Ще го направим, и толкоз.

— Но това е светотатство — намеси се и Свети Кай, който се възпротиви повече, отколкото Елиз. — Ще си навлечем Божия гняв — обясни той. — Покойниците трябва да почиват в мир.

Мир. Още мир. Гробен мир.

Възраженията на Свети Кай се оказаха напразни.

— Трябват шестима — заяви невъзмутимо Оле. — Четирима ще се редуват да копаят, а двама ще пазят.

Спогледахме се. Доброволци нямаше.

— Ще теглим жребий — оповести Оле.

Обсъждахме дълго как точно да го направим. Накрая решихме да теглим карти: на гробището ще отидат четиримата, изтеглили най-силни карти. Четирима, защото си беше очевидно, че Оле и Елиз няма как да не участват.

Предложих да изтичам до нас и да донеса карти, но вече ставаше късно и решихме да го отложим за другия ден. Хубавото беше, че още на следващата вечер щяхме да приключим с ваденето на ковчега. Ако не валеше.

 

 

Открай време обичам да играя на карти и винаги съм притежавала най-различни колоди. Веднага щом приключихме с вечерята, отидох в стаята си, затворих вратата и извадих всичките си карти. Имаше от обичайните в синьо и червено, но нямаше да взема тях. Имаше и мънички колоди, които също не ми се сториха подходящи. Не вървеше да занеса и картите с конските глави отзад, както и тестето с клоуните и колодата с валета и попове, които приличаха на арабски султани. Накрая остана само една колода. Тя обаче изглеждаше подходяща, защото отзад картите бяха черни, с тънък златен кант отстрани, и понеже почти не бяха вадени, златният кант си бе непокътнат и още блестеше. Точно такива ми трябваха.

Прибрах другите колоди и разпръснах по бюрото си картите със златния кант. Огледах ги внимателно. В тях имаше нещо зловещо — не само отпред, не само в дамата, която приличаше на вещица, и в попа с пронизващите очи, не само в прекалено черните пики, в спатиите с вид на крак на граблива птица, но и в синьо-червените кари и купи, накарали ме да мисля за онова, за което не ми се мислеше.

Или може би просто вече ме бе дострашало да вадя от гроба ковчега на малкия Емил.

Вадиш ковчег. Погребваш го… и кофи с нещо, за което изобщо не ми се мислеше.

Можех да направя две неща.

Да махна от колодата една от двойките, да я скрия в джоба си и после да заменя с нея картата, която щях да изтегля утре. Или да бележа една от двойките така, че когато ми дойде редът, да изтегля незабелязано нея.

Не че знаех как да го направя, без да ме усетят, но избрах втората възможност. Ако някой решеше да преброи преди жребия картите, щяха да ме хванат на местопрестъплението. Най-безопасно бе да бележа картите.

След дълги колебания изчегъртах златния кант и от четирите страни отзад върху двойката спатии. За да не се излагам на излишни рискове, направих същото и с другите три двойки. Сега изглеждаха така, сякаш кантът се е износил и заличил. Вече нямаше опасност точно аз да ходя да вадя посред нощ от гроба братчето на Елиз.

 

 

На другия ден в класа цареше някаква странна потисната тревога.

Никой не пускаше шеги, никой не пращаше бележки, никой не мяташе хартиени самолетчета. Дори когато се разбра, че друг учител ще замества преподавателя ни по математика. Въпреки това беше много шумно. Чуваше се как столовете се плъзгат напред-назад, как чиновете се местят първо в едната, а после в другата посока, как някой дращи с химикалка отстрани по тях, как друг гризе молив.

Часовете се влачеха безкрайно и в същото време сякаш летяха.

Притеснявахме се за следобеда. Всъщност се притесняваха всички, освен мен. Аз си се усмихвах спокойно на чина и дори ме похвалиха един-два пъти, задето единствена съм успяла да се съсредоточа и да отговоря на въпросите на Ескилдсен за климата, ветровете и хората в Америка, не само Северна, но и Южна. От време на време плъзгах пръст по черните карти със златно отстрани в чантата колкото да се уверя, че напипвам грапавите ръбове на четири от тях.

 

 

Когато би звънецът на последния час, вече си бяхме събрали нещата по чантите и тръгнахме по трима в различни посоки. До дъскорезницата можехме да стигнем по четири различни пътя и ходехме там само на групички от по няколко души. Не искахме възрастните да се усъмнят и да дойдат да душат.

От края на часа минаха само двайсетина минути, когато се появяха и последните трима. Извадих от ученическата чанта черните карти и ги подадох на Ян-Йохан. Той ги оглежда дълго и се наложи да извърна очи, за да не забележат, че се взирам в ръцете му, докато явно проверяваше за издайнически знаци. Но не се сдържах, усмихнах се, когато накрая Ян-Йохан даде знак, че е доволен, и се зае да размесва старателно картите.

Цепи ги и сложи тестето върху дъската, която бяхме закрепили на две дърводелски магарета.

— И така — подхвана, — за да не мами никой, всеки ще вземе най-горната карта. Най-силни са асите, най-слаби — двойките. Наредете се всички…

Ян-Йохан добави нещо, но така и не чух какво. Изведнъж ми се доходи по малка нужда, втресе ме и имах чувството, че се разболявам. Защо не скрих в задния си джоб някоя от двойките!

Не можеше да се направи нищо. Нямах друг избор, трябваше да се наредя на опашката в средата, след Рике-Урсула.

Всички нервничеха и имахме чувството, че опашката се движи дори когато не помръдваше. Само Оле и Елиз стояха невъзмутимо до нас, наблюдаваха ни, хихикаха и се забавляваха — изобщо не им пукаше, че никой не иска да се присъедини.

Герда изтегли първата карта и не показа с нищо да е разочарована или да й е олекнало, само я допря до гърдите си веднага щом видя какво й се е паднало. Големия Ханс прихна подигравателно и вдигна тройката така, че да я видим всички. Себастиан също се засмя, но не толкова силно — беше изтеглил осмица каро. Опашката се придвижваше бавно напред, някои ликуваха, други мълчаха, но повечето постъпиха като Герда и докато останалите теглеха от картите, притиснаха своята до гърдите си.

После дойде редът на Рике-Урсула. Тя се поколеба за миг, вдигна най-горната карта и въздъхна от облекчение. Беше изтеглила петица. Сега беше мой ред.

Веднага видях, че картата най-отгоре не е двойка. Първата с грапав ръб беше доста по-надолу в тестето. За миг ми мина през ума да съборя уж случайно колодата, после да събера картите така, че двойката да остане най-отгоре. Но Рикард ме побутваше отзад и на мен не ми оставаше друго, освен да взема най-горната карта с непокътнатия златен кант, който проблясваше на всеки ъгъл.

Асо пика.

Не ми вървеше и това си е.

 

 

Не припаднах.

Но по-нататък изобщо не забелязвах кой каква карта е изтеглил. Дойдох на себе си чак когато видях, че стоя в кръг заедно с Оле, Елиз, Ян-Йохан, Рикард и Свети Кай. Оттук нататък Оле пое нещата в свои ръце.

— Чакаме се в единайсет пред бараката за велосипеди на Рикард. Гробището е на две крачки оттам.

— Тази работа не ми харесва — изпелтечи Свети Кай. — Ще вземат да ме изхвърлят от Мисията.

— И на мен не ми харесва. — Елиз също биеше отбой. — Не може ли да дам нещо друго? Например часовника си?

Тя протегна ръка, та всички да видят червения часовник, който баща й бе купил, след като беше отишла да живее при баба си и дядо си.

Оле поклати глава.

— Тогава уокмена? — потупа се тя по джоба на якето, всички знаехме, че държи там малкото чудо, с което никой в класа не можеше да се мери.

Не мисля, че Елиз се натъжи особено, задето трябваше да вади от гроба невръстния си брат. Мисля, че се страхуваше майка й и баща й да не научат и да не я изгонят завинаги от тях. Когато Оле отказа, тя не настоя, само рече:

— Трябва да запомним как точно са били наредени цветята и после да ги сложим по същия начин.

Оле заповяда на Ян-Йохан да донесе и лопата, щяхме да вземем още една от бараката на родителите на Рикард. Свети Кай трябваше да дойде с количката, а ние с Елиз трябваше да се запасим с фенерчета. Самият Оле щеше да вземе метла, за да махне пръстта по ковчега.

Щом споменахме ковчега, Свети Кай съвсем се разстрои и според мен сигурно щеше да се разплаче, ако точно тогава Оле не бе заявил, че вече всичко е уточнено: единайсет часът при бараката за велосипеди на Рикард.