Яна Телер
Нищо (5)

V

Софи живееше на мястото, където Теринг преставаше да бъде град и се превръщаше в поле. Зад боядисаната в жълто къща на родителите й имаше голяма нива с изоставена дъскорезница в края. Дъскорезницата вече не се използваше за нищо и предстоеше да бъде съборена, за да се отвори място за спортна зала, за която големците в града говореха от години. Въпреки това никой не вярваше да се появи спортна зала и макар че с времето дъскорезницата бе станала съвсем неизползваема с изпотрошените си прозорци и продънения покрив, тя още си стоеше там и беше точно мястото, което ни трябваше.

В голямото междучасие всички дадохме на Ян-Йохан монети от по една, две и пет крони и той изтича чак в железарията, за да направи покупката, после пак се върна на бегом, стиснал нов катинар с шифър.

Известно време спорихме за шифъра — всеки смяташе, че най-подходящ е именно неговият рожден ден. Накрая решихме това да е пети февруари, рожденият ден на Пиер Антон. Пет, нула, две бяха числата, които всички се постарахме да запомним — бяхме се улисали в това до степен да забравим за домашните и да не внимаваме в час, а господин Ескилдсен се усъмни и попита каква муха ни е влязла в главите и дали не сме изгубили и малкото ум, който имаме.

Никой от нас не отговори. Пет, нула, две!

Разполагахме с дъскорезницата, разполагахме и с катинара и знаехме какво да правим. Но се оказа много по-трудно, отколкото мислехме. Пиер Антон беше донякъде прав, че нищо няма смисъл, затова не бе никак лесно да събираме неща, които не са съвсем безсмислени.

И този път ни спаси Софи.

— Просто ще се преструваме, че не са безсмислени — каза тя и малко по малко всички се сетихме какво да донесем.

Елиз си спомни колко е плакала, когато е била на шест години и едно куче вълча порода е отхапало главата на куклата й, след което изрови от кашоните в мазето старата кукла и отхапаната глава и ги донесе в дъскорезницата. Свети Кай пък дойде със стара книга с църковни химни без предната и задната корица, нямаше ги и доста от самите химни, но от 27 до 389 страница книгата си беше цяла. Рике-Урсула се появи с розов гребен от слонова кост, липсваха му само два зъба, а Ян-Йохан донесе касета на „Бийтълс“, която отдавна не свиреше, но на него сърце не му даваше да я изхвърли.

Други тръгнаха да обикалят от къща на къща и да молят да им дадат нещо, което да има смисъл. В една-две им затръшнаха вратата под носа, но все пак получихме и някои чудати неща.

Най-отзивчиви бяха старците. Подариха ни порцеланови кученца, които си мърдаха главите и бяха съвсем леко нащърбени, снимки на родители, които отдавна бяха починали, и играчки на деца, които отдавна бяха пораснали. Получихме и дрехи, които някой е харесвал толкова, че ги е износил до скъсване, и дори една роза от булчински букет отпреди трийсет и шест години.

По розата ние, момичетата, направо се прехласнахме, защото чувствахме, че тя наистина е част от нещо, което има смисъл: от мечтата да се задомиш с булчински букет и с целувка от мъжа, който ще бъде твой завинаги. После обаче Лаура каза, че жената, която ни я е дала, се е развела само след пет години. И тъй като много от родителите ни бяха разведени — ако изобщо се бяха женили, тази мечта явно също се оказа безсмислена.

 

 

Купчината растеше и растеше.

Само за няколко дни стана висока почти колкото Малката Ингрид. Въпреки това все още не й достигаше смисъл. Бяхме наясно, че нищо от онова, което сме донесли, няма особено значение за нас и в такъв случай как ли щяхме да убедим Пиер Антон в противното?

Той щеше да ни изобличи веднага.

И да ни направи на нищо. Нищо.

Ян-Йохан отново ни събра и ние доста бързо трябваше да признаем, че все пак има неща, които са важни за нас, нищо че иначе са без особен смисъл. Но пак бе по-добре, отколкото сега.

Пръв беше Денис. Той донесе цяла купчина книги от поредицата „Тъмници и дракони“, които беше чел и препрочитал и ги бе научил едва ли не наизуст. Не след дълго обаче Оле откри, че четири от книжките липсват, и каза на Денис, че ще се наложи да донесе и тях.

Денис изсумтя Оле да си гледал работата, но всички знаехме, че това не влиза в плана, пък и си бяхме гадняри. Колкото повече недоволстваше Денис, толкова повече настоявахме, че книгите очевидно значат много за него. И нали сме се разбрали да занесем на купчината именно каквото има най-голямо значение за нас, как иначе ще убедим Пиер Антон да слезе от дървото?

Когато Денис донесе и последните четири книги от поредицата „Тъмници и дракони“, смисълът сякаш започна да се очертава. Денис знаеше колко обича Себастиан въдицата си. Себастиан пък знаеше колко държи Рикард на черната си футболна топка. А Рикард беше забелязал, че Лаура не сваля обиците с африкански папагалчета.

Трябваше да спрем още преди да сме стигнали дотук. Сега вече беше късно, макар и да направих каквото можах.

— Няма да стане — заявих.

— Ха! — изсумтя Герда, както сочеше зелените ми сандали на платформа, за които бях молила майка цяло лято и които тя ми купи съвсем наскоро на половин цена по време на разпродажбите.

Знаех, че ще стигнем и до тях. И да си призная, вероятно именно затова се опитах да спра цялата работа. Беше въпрос на време някой да се сети за сандалите ми. Нещата само загрубяха от това, че първа за тях си спомни онази лигла, вечно кикотещата се Герда. В началото си направих оглушки, престорих се, че не съм забелязала какво сочи, тя обаче настоя.

— Сандалите, Агнес — отсече и оттук нататък вече нямаше измъкване.

Приклекнах и понечих да ги разкопчая, но сърце не ми даваше да го направя, затова се изправих отново.

— Не мога — обясних. — Мама ще ме пита къде са и тогава вече възрастните ще ни разкрият.

Мислех се за много хитра. А не бях.

— Нима си въобразяваш, че си по-добра от нас? — извика Себастиан. — А какво според теб ще си помисли баща ми за въдицата?

За да наблегне на думите си, грабна от купчината въдицата и кукичката, която се поклащаше от нея.

— А аз какво съм направил с книгите?

— И къде е футболната ми топка?

— А обиците ми?

Бях изгубила и го знаех. Единственото, което можех да направя, бе да поискам няколко дни отсрочка.

— Докато свърши лятото.

Не се смилиха над мен. Все пак ми разрешиха да взема за малко гуменките на Софи, за да не се прибирам боса.

Бяха ми малки, стискаха ми на палеца и пътят до нас се оказа много по-дълъг от обикновено. Плачех, когато завих по улицата и извървях сама последната отсечка до къщата.

Не влязох вътре, седнах в бараката с велосипедите, там нямаше да ме видят и от улицата, и от къщата. Изух гуменките на Софи и ги изритах в ъгъла. Пред очите ми още бяха зелените сандали на платформа върху купчината смисъл.

 

 

Погледнах надолу към босите си крака и реших, че Герда ще си плати скъпо и прескъпо.